Определение № 559 от 23.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2137/2016 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е за проверка допустимостта на касационното обжалване на решение № 90/17.03.2016 г., постановено по в. гр.д. №51/2016 г. на Пернишкия окръжен съд по касационна жалба на [фирма] /л/, [населено място]. С обжалваното решение след отмяна на решението по гр.д. № 06852/2015 г. е постановено ново решение, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от [фирма]/л/ срещу [община] иск за заплащане на сума в размер на 15 060 лв. обезщетение за имуществени вреди от неизпълнение на задължение на по чл. 192,ал.1 ГПК от Общината да представи отчуждителна преписка, изискана по гр.д. № 771/2014 г. на Пернишкия окръжен съд, ведно със законната лихва считано от датата на исковата молба -10.08.2015 г. до окончателното изплащане на сумата. Присъдени са разноски в полза на ответника по иска. Ответникът по касационната жалба [община] не взема становище относно изпълнението на условията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Оспорва основателността на касационната жалба „ по същество” в писмен отговор по делото. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, с оглед правомощията по чл. 288 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение въззивният съд приема, че не е налице неизпълнение на процесуално задължение от страна на [община] по гр.д. № 771/2014 год. на Пернишкия окръжен съд, приключило с неблагоприятен резултат за ищеца / касатор в настоящото производство/. Посочено е, че Общината е представила всичко намиращо се в преписката, която е била задължена да представи. С оглед на това спорeд съдът неблагоприятното решение за [фирма] / л/ по гр.д. № 771/2014 год. на Пернишкия окръжен съд не е резултат от неизпълнение на процесуалното задължение за представяне на документ по чл. 192 ГПК, а на липсата на реално обезщетяване на собственика.Липсата на документ за плащане е приета като липса на реално обезщетяване. Прието е, че плащането на обезщетението е било в тежест на Мини П. като ищец в процеса по гр.д. № 771/2014 г., което същият не е изпълнил. С оглед на това съдът е приел, че [фирма] не е доказал правото си на собственост върху процесния имот и е отхвърлил предявеният от дружеството установителен иск за собственост. С оглед задължителното тълкуване дадено в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по ТД № 1/2009 г./за да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, жалбоподателят следва да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да касае конкретния правен спор, да е бил предмет на разглеждане в обжалваното въззивно решение и неговото разрешаване да е обусловило изхода на делото, както и да е обосновано наличието на допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая тези изисквания на закона не са изпълнени. В представеното изложение на основанията за допустимост на касационното обжалване по чл. 284,ал.3,т.1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси от процесуалноправен характер :1.Длъжен ли е съдът в своето решение да формира правните си изводи след съвкупна преценка на целия доказателствен материал по делото, предхождана от неговото задълбочено анализиране и излагане на аргументи; и 2. Нарушено ли е изискването за обоснованост на съдебния акт, след като мотивите са неясни, необосновани и хаотично изложени и в тази връзка какъв е точният смисъл на „необосноваността”, вложен в чл. 281,т.3 ГПК. По отношение на първият въпрос, касаторът счита, че е изпълнено допълнителното основание по чл.280,ал.1т.1 ГПК като в обжалваното решение е разрешен в противоречие със задължителна практика на ВКС, посочена в изложението. Досежно вторият въпрос касаторът се позовава на допълнителното основание / критерий/ за допускане на въззивното решение до касационното обжалване по чл. 280,ал.1,т.3 ГПК. Така формулираните въпроси обаче нямат характер на правни въпроси по чл. 280,ал.1 ГПК в посочения вече смисъл.Видно от изложените по горе решаващи мотиви на въззивният съд, формулираните въпроси не са били предмет на разглеждане във въззивното решение и следователно тяхното разрешаване не е обусловило изхода на спора. Въпросите на практика съдържат и съставляват оплакване за допуснато процесуално нарушение / необсъждане на всички събрани по делото доказателства / и необоснованост .Това са твърдени пороци на решението, които са основания за неговото касиране в случай, че касационното обжалване бъде допуснато / чл. 281 т.3 ГПК/.С оглед на това същите не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото производство, което има предварителен характер. Посочването на правен въпрос е общата и основна предпоставка, обосноваваща допускането на въззивното решение до касационно обжалване.С оглед на това липсата на правен въпрос е достатъчно основание касационното обжалване да не се допуска. Предвид на казаното, не се налага обсъждане на посочените допълнителни основания за допустимост на касационното обжалване и посочената задължителна практика на ВКС във връзка с първия въпрос. По изложените съображения касационното обжалване не следва да се допуска. С оглед изхода на производството, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация [община] юрисконсултско възнаграждение в размер на 654 лв. Мотивиран от горното, ВКС, състав на 3-то г.о.