Определение № 622 от 10.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3420/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 559/23.05.2024 г. по гр.д. № 516/2024 г., с което Окръжен съд – Варна, потвърждавайки решение № 55/05.01.2024 г. по гр.д. № 13147/2022 г. на Районен съд, [населено място], по иска, предвиден в чл. 422 ГПК, е признал за установено, че Р. И. Р. дължи на „Енерго-Про Продажби“ АД сумите 6 315.46 лв. – главница по корекция на сметки за периода 21.03.2018 г. – 20.03.2019 г., 1 591.15 лв. – законни лихви в периода 13.11.2019 г. – 16.06.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата от 29.06.2022 г., когато е било подадено заявлението по издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 8395/2022 г. на Районен съд – Варна. Решението се обжалва от Р. Р. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по следните правни въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните и да направи собствени правни изводи по фактите, които имат значение за решението по делото? 2. Законосъобразно ли е начисляване на доставена електрическа енергия за минал период от 12 поредни календарни месеца? 3. При извършена корекция и начисляване на доставени количества електрическа енергия за минал период, следва ли да се съобрази каква част от тях е преминала през дневна, респ. през нощна тарифа? 4. Законосъобразно ли е начисляване и корекция на сметка за доставена електрическа енергия за неустановен и неустановим период от 12 поредни месеца? 5. Законосъобразно ли е начисляване и корекция на сметка за неустановен и неустановим период от денонощието? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, и твърди, че въззивният съд е отговорил на първите три в противоречие с конкретни решения на Върховния касационен съд, които цитира, и че последните два имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По същество касаторът се оплаква, че въззивното решение е неправилно като постановено в съществено нарушение на материалния закон и необоснованост. Претендира разноските по делото. Ответникът по касация „Енерго-Про Продажби“ АД възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение и решението е правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Въззивният съд е приел, че влязлото в сила решение № 1463/01.10.2021 г. по гр.д. № 1823/2021 г. на Окръжен съд - Варна, с което е бил отхвърлен отрицателният установителен иск на Р. И. Р. срещу „Енерго-Про Продажби“ АД за недължимост на същата лихвоносна главница, за която ищецът/кредиторът/сега ответник по касация се е снабдил със заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и след възражение от длъжника е предявил иска за съществуване на вземането, предвиден в чл. 422 ГПК, го задължава да приеме, че вземането по издадената заповед за изпълнение е възникнало и съществува. Намерил е, че времевият обхват на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение - приключилото съдебно дирене във въззивната инстанция по предходното дело, извежда недопустимост на възраженията, които ответникът/длъжникът/сега касатор е въвел по настоящото дело. Това е така, защото ги основава на факти, настъпили до решението, с което отрицателният установителен иск е бил отхвърлен. Въззивният съд е разгледал по същество само възражението за погасителна давност. Приел е, че давност не е текла в периода на висящия процес по отрицателния установителен иск между същите страни (чл. 115, б. „ж“ ЗЗД); че новата 5-годишна давност, с която съдебно установеното вземане се ползва (чл. 117, ал. 2 ЗЗД), е започнала да тече от 04.05.2022 г., когато е постановено определението, с което въззивното решение по предходното дело не е било допуснато до касационно обжалване, и от когато решението е влязло в сила (чл. 296, т. 3, пр. 1 ГПК). Давността не е изтекла към 29.06.2022 г., когато кредиторът е подал заявлението по издадената заповед за изпълнение и от който момент положителният установителен иск за лихвоносната главница се счита предявен (чл. 422, ал. 1 ГПК). При тези мотиви, с които въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, никой от повдигнатите въпроси не обуславя въззивното решение. Всички те са свързани с възраженията на ответника/на длъжника/сега касатор, които въззивният съд е намерил за преклудирани от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение за отхвърляне на отрицателен установителен иск за същата лихвоносна главница по делото между същите страни. Начинът, по който е процедирал, съответства на изходната тълкувателна позиция, възприета с решение № 50017/27.03.2023 г. по гр.д. № 720/2022 г. ВКС, IV-то ГО и с решение № 50099/28.11.2023 г. по гр.д. № 3614/2020 г. ВКС, III-то ГО. Настоящият състав споделя тази практика на Върховния касационен съд и не съзира основание да я променя. Изключени са и общата, и допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационния контрол. Несъмнено въззивното решение е допустимо. Тъй като влязлото в сила решение, с което е отхвърлен отрицателният установителен иск, не поражда изпълнителна сила, каквато е целта на настоящия процес – с влизане в сила на решението по уважения иск по чл. 422 ГПК влиза в сила и заповедта по чл. 410 ГПК и създава изпълнително основание за кредитора (чл. 416, ал. 2 ГПК), не е налице пречката по чл. 299, ал. 1 ГПК. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 8, вр. ал. 1 ГПК касаторът/ответникът дължи юрисконсултско възнаграждение за представителството на ответника по касация/на ищеца. Като съобрази обема на защитата по отговора на касационната жалба и ниската степен на фактическа и правна сложност на делото пред касационната инстанция, настоящият състав определя възнаграждението за сумата 100.00 лв. - минималния размер по чл. 25, ал. 1 НЗПП. При тези мотиви, съдът