Определение № 345 от 14.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 376/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. В. Б. Е. чрез процесуалния представител адв. И.С. е обжалвала въззивното решение на Софийския градски съд, ІІІ-В въззивен състав № 26596 от 09.09.2021г., постановено по гражданско дело № 9431/2019г. Доводите в касационната жалба са, че въззивното решение е постановено в противоречие с разпоредбите на чл. 69 във връзка с чл.79 ЗС и трайната и непротиворечива съдебна практика по приложението им. Поддържа се и нарушение на процесуалните правила при обсъждане на доказателствата и неизлагане на мотиви по всички доводи във въззивната жалба. Във връзка с тези доводи са поставени правни въпроси в изложението по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК. Ответницата по касационната жалба Д. Б. С. чрез процесуалния представител адв. Е.Д. е подала писмен отговор, в който изразява становище, че поставените правни въпроси не покриват изискванията на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл.284 ГПК и не е налице изключението на чл. 284 ал.3 т.1 ГПК с оглед предмета на делото – иска за делба, поради което е процесуално допустима. С обжалваното решение Софийският градски съд е потвърдил решението на Софийския районен съд, гражданско отделение, 123-ти състав №343409 от 20.02.2018г., постановено по гр.дело №52936/2014г., с което е отхвърлен предявеният от В. Б. Е. против Д. Б. С. иск за делба на следния недвижим имот: апартамент № ..., намиращ се в [населено място],[жк]- на партерен етаж, с площ от 120 кв.м., с принадлежащите му избено помещение №3, с площ от 9.50 кв.м., и с таванско помещение №3, с площ от 14 кв.м., заедно с 7.48% идеални части от общите части на сградата и толкова идеални части от правото на строеж върху държавна земя, съставляваща парцел 1-ви, от кв.4, в[жк], с идентификатор №.... по КККР, както и искането по чл.344 ал.2 ГПК. Въззивният съд е приел, че е основателно правоизключващото възражение на ответницата по предявения иск Д. Б. С., направено с отговора на исковата молба, че е придобила по давност притежаваната от ищцата ј ид.ч. от процесния апартамент. Мотивите за този извод са, че ответницата живее в делбения имот от 1977г. През 1987г. ответницата е извършила действия, с които е обективирала спрямо своя съсобственик – ищцата по делото, намерението си да владее идеалните й части за себе си, когато ищцата В. Б. Е. е отказала да заплати част от разходите за ремонт на апартамента като е казала следното на сестра си Д. Б. С.: „Откъде накъде ще плащам за твоя апартамент, ти плащаш ли за моя апартамент. …. „. След това изявление Д. Б. С. си поискала ключовете от апартамента, които е притежавала сестра й, последната й ги хвърлила и напуснала апартамента. От този момент /1997г./ ищцата е знаела, без да е налице противопоставяне от нейна страна, че ответницата владее делбения имот като собствен, включително и по отношение на нейната идеална част, която е наследила от баща си, т.е. считано от 1987г. ответницата е демонстрирала по отношение невладеещия собственик на вещта – ищцата, поведение на пълноправен собственик досежно процесния имот - тя го е ремонтирал, поддържала, подобрила и живяла със семейството си в него. Показанията на свидетелката Е. Г., която е установила, че е посещавала имота заедно с ищцата през 2006-2007г. съдът е приел като неотносими за защитната теза на ищцата, защото тези данни се отнасят за период след изтичането на придобивната давност. Правните изводи на съда са, че по делото са доказани всички предпоставки, изискуеми от закона за придобиване от ответницата по давност на спорната 1/4 ид.ч., поради което искът за делба е неоснователен. При тези мотиви на въззивният съд правният въпрос, който поставя касаторката: следва ли при промяна в намерението на съсобственик фактическата власт да се упражнява вместо за другиго, изключително и само за себе си, да намери външна проява чрез действия, които ясно и недвусмислено отричат правата на невладеещия собственик ? не е разрешен както поддържа касаторката в противоречие с практиката на ВКС – ТР 1/2012г. на ВКС, ОСГК, решение 381 по гр.д. 37/2010г. І г.о. и др. Според това тълкувателно решение за вътрешните отношения между съсобствениците се счита че този, който ползва имота, е държател на чуждите идеални части и за да ги придобие по давност е необходимо да докаже, че е променил намерението си и е завладял целия имот за себе си. В случая въззивният съд е спазил това разрешение като е приел, че през 1987г. ответницата е демонстрирала собственическо отношение на цялата вещ като е взела ключовете на сестра си, с което е отблъснала нейната фактическа власт. Различната правна интерпретация на този факт, която е направена от касаторката в изложението, не може да обоснове допускане на касационното обжалване, защото се отнасят до правилността на изводите на съда, които не се включват във формулировката на въпроса. Вторият правен въпрос дали съдът е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетелите, според правилата на процесуалния закон и съвкупно с целия доказателствен материал по делото е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с цитираната в изложението съдебна практика. Неоснователно се посочва в изложението, че са игнорирани свидетелските показания на свидетелката Е.Г., тъй като те са изолирани и се отнасят до отношения с майката на страните, която е живяла в жилището, но не е била собственик /видно от мотивите на решението на въззивния съд, майката е прехвърлила своята идеална част на дъщеря си Д. Б. С. през 1981г./. Въззивният съд е анализирал показанията и на останалите разпитани по делото свидетели като ги е кредитирал като дадени в резултат на техни преки и непосредствени впечатления, непротиворечиви и взаимно допълващи се. Позоваването само на показанията на свидетелите на едната страна в изложението за допускане на касационното обжалване не обосновава извод за допуснато нарушение на практиката на ВКС по приложението на разпоредбите на чл.12 и чл.235 ал.2 ГПК. Правният въпрос: Следва ли съдът правилно да прецени всички доказателства и доводи на страните както и конкретно ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка и обосновано и мотивирано да каже защо и на кои дава вяра на кои не и кои възприема и кои - не ? също не обуславя приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК, защото мотивите на въззивния съд ясно и точно изразяват формирането на вътрешното убеждение на съда въз основа на кои доказателства се основава, същевременно те покриват изискването за мотивираност на съдебния акт с изследването на релевантните за спора факти за отблъскване на владението. Д., че е потвърден диспозитива на немотивирано решение на първата инстанция не може да служи като основание за допускане на касационното обжалване, защото по него не е поставен правен въпрос. Независимо от това за пълнота на изложението следва да се посочи, че според ТР 1/2013г. на ВКС, ОСГТК производството пред втората инстанция е въззивно, макар с ограничени правомощия от разпоредбата на чл.269 ГПК и предмет на разглеждане е самият материалноправен спор, поради което проверката на правилността на обжалваното първоинстанционно решение е само краен резултат от неговата дейност. Съгласно изричната разпоредба на чл. 272 ГПК при правилно първоинстанционно решение /като краен резултат/ въззивният съд го потвърждава като излага собствени мотиви. По изложените съображения Върховният касационен съд приема, че не са налице предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК и касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество. Разноски на ответницата не следва да се присъждат, защото не са поискани. Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение