Определение № 50015 от 13.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 2746/2021 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца Национална агенция за приходите /НАП/, [населено място] чрез процесуален представител Н. Г. - главен експерт по приходи, дирекция „Държавни вземания“, отдел „Частни държавни вземания“ срещу решение № 440 от 12.07.2021г. по т. дело № 42/2021г. на Софийски апелативен съд, Търговска колегия, 9 състав, с което е потвърдено решение № 260018 от 21.10.2020г. по т. дело № 217/2019г. на Софийски окръжен съд, TO, V състав и Национална агенция за приходите е осъдена да заплати на [община] сума в размер 2 280 лв. с ДДС - разноски за адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция.

С потвърдения първоинстанционен съдебен акт са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от Национална агенция за приходите против [община] искове за признаване за установено, че [община] дължи на Държавата суми, съставляващи финансиране по програма ФАР по договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ – външни дейности на Европейската общност, с идентификационен № BG2005/017-684.01.37 от 11.10.2006г., сключен между О.Г.М. и Министерство на регионалното развитие и благоустройството, в следните размери: 6 224.61 евро - част от неиздължена главница по Договор за безвъзмездна финансова помощ № ВG2005/017-684.01.37, ведно с лихва по чл. 18.2 от Общите условия на договора в размер на лихвения процент, прилаган от Европейската централна банка за нейните основни операции по рефинансиране в евро на първия ден от месеца, в който е изтекъл срокът, плюс 3.5 процентни пункта, начислявана върху главницата от 297 701.23 евро, считано от 30.03.2016г. до окончателното погасяване на задължението; 16 360.75 евро - лихва за забава за периода от 29.09.2014г. до 30.03.2016г.; 422.77 евро - начислена лихва върху банковата сметка на проекта. Ищецът е осъден да заплати на ответната община на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер 2 256 лв. с ДДС - разноски за адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че въззивният съд неправилно е приел, че вземането е погасено по давност и е достигнал до неправилен правен извод, че давностният срок по чл. 3, § 1, ал. 4 от Регламент № 2988/95 следва да бъде прилаган само ако е осъществявано прекъсване на давността по смисъла на чл. 3, § 1, ал. 3 от Регламент № 2988/95. Прави оплакване, че въззивният съд не е обсъдил довода, изложен във въззивната жалба относно правилото, въведено с чл. 3, § 1, ал. 2 от Регламент № 2988/95, че при „многогодишна програма“ срокът за давност във всеки случай продължава, докато програмата изрично не бъде прекратена, както и доводите, че на основание чл. 3, § 3 от Регламент № 2988/95 следва да се приложи националният правен режим, който урежда по-дълъг давностен срок от този в Регламента. Моли въззивното решение да бъде отменено, исковете да бъдат уважени и претендира присъждане на направените по делото разноски за трите инстанции.

В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, и по процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС:

1. Прекъсването на давностния срок, осъществено по смисъла на чл. 3, § 1, ал. 3 от Регламент /ЕО, ЕВРАТОМ/ № 2988/95 на Съвета от 18.12.1995г. относно защитата на финансовите интереси на Европейската общност /Регламент № 2988/95/, представлява ли предпоставка за прилагане на правилото на чл. 3, § 1, ал. 4 от Регламент № 2988/95? Касаторът поддържа, че необходимостта от произнасяне на ВКС произтича от липсата на практика по поставения въпрос и нарастващото значение на уредения с наднационалната правна норма институт в правораздавателната дейност, както и от влизането в сила на националната норма на чл. 112 ЗЗД / ДВ, бр. 102 от 2020г., в сила от 02.06.2021г./, която урежда аналогичен правен институт в националното ни законодателство.

2. Въпросът за задължението на въззивната инстанция да обсъди, както всички доказателства по делото, така и всички доводи на страните, които имат значение за решението на правния спор, е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Tълкувателно решение № 1/04.01.2001г. по гр. д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение № 202/25.01.2018г. по т. д. № 1826/2016г., ТК, I т. о. и други съдебни актове. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е обсъдил довода, изложен във въззивната жалба относно правилото, въведено с чл. 3, § 1, ал. 2 от Регламент № 2988/95, че при „многогодишна програма“ срокът за давност във всеки случай продължава, докато програмата изрично не бъде прекратена, както и доводите, че на основание чл. 3, § 3 от Регламент № 2988/95 следва да се приложи националният правен режим, който урежда по-дълъг давностен срок от този в Регламента.

Ответникът [община], [населено място] чрез процесуален представител адв. В. Т. Т. оспорва касационната жалба и поддържа становище за правилност на въззивното решение. Прави възражение за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на съдебния акт, тъй като не е посочен конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, чието неправилно решаване е обусловило изхода на делото, а наведените доводи по отделни въпроси са неотносими към настоящия правен спор. Счита, че изложението на основанията съдържа доводи относно правилността на решението, а не относно основанията по чл. 280 ГПК. Ответникът моли да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение, а в случай че се допусне, касационната жалба да бъде оставена без уважение. Претендира присъждане на направените в касационното производство съдебно-деловодни разноски.

Третото лице помагач Министерство на регионалното развитие и благоустройството на Република България не изразява становище по касационната жалба.

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея се излагат касационни основания по чл. 281 ГПК, а в приложеното към нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на данните по делото, приема следното:

За да направи извод, че решението на Софийски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният иск като неоснователен, е законосъобразно, въззивният съд е възприел установените от първоинстанционния съд факти и направените правни изводи и съобразно правомощията си по чл. 272 ГПК е препратил към тях. Въз основа на обсъдените писмени доказателства и заключението на съдебно-счетоводната експертиза съдебният състав е установил, че на 11.10.2006г. между МРРБ като възлагащ орган и [община] - бенефициент по програма ФАР, е сключен договор за безвъзмездна финансова помощ с европейски средства № BG2005/017-684.01.37, към който са подписани три анекса /приложения/ - неразделна част от него, с който страните са уговорили МРРБ в качеството си на възлагащ орган да предостави на ответника безвъзмездна финансова помощ за извършване на дейностите, описани в анекс I, а именно: „Възстановяване и подобряване на канализацията в [община] след наводненията през 2005г.“, със срок за изпълнение на дейностите 16 месеца и при уговорка всички тръжни процедури да бъдат организирани и проведени съгласно българския Закон за обществените поръчки /ЗОП/. На основание на посочения договор на бенефициента е изплатена безвъзмездна финансова помощ в размер общо 297 701.23 евро.

Съдебният състав е констатирал, че с решение № 062/16.02.2007г. кметът на Общината Горна М. е открил процедура за възлагане на малка обществена поръчка, чрез открит конкурс с предмет „Възстановяване и подобряване на канализацията в [община] след наводненията през 2005г.“, одобрил е обявлението за откриване на процедурата и документацията за участието в нея, при посочени критерии за оценка, начин за определяне на тежестта им с комплексната оценка на кандидата и формула, по която ще се оценяват офертите в условията за участие в конкурса. На 27.03.2007г. е назначена комисия от 5 човека за провеждане на процедура по разглеждане на постъпилите оферти и определяне на изпълнител на обществената поръчка с протокол. Трима от участниците от подадените 5 оферти са отстранени поради несъответствие с условията на база на подадените документи, а останалите двама кандидати са оценени съгласно обявените критерии за оценка, като СД „Проектстройинженеринг - Т. и П.“ е получило оценка 78.274, а „Хидрострой - София“ ЕООД - 54.938. По делото е установено, че с протокол от 03.04.2007 г. въпреки поставените оценки, на първо място е класирано „Хидрострой - София“ ЕООД след взето становище на лице, изпълняващо инвеститорски контрол при ответника. Вземането на такова становище не е предвидено в условията за участие в открития конкурс според разпоредбите на Наредбата за възлагане на малки обществени поръчки /НВМОП, в сила от 01.07.2006г. и отменена на 01.04.2012г./. С решение № 111 от 10.04.2007г. кметът на [община] е одобрил класирането на кандидатите и обявяването на изпълнител в проведения открит конкурс за възлагане на малка обществена поръчка и с договор от 03.05.2007г. [община] е възложила на спечелилия обществената поръчка „Хидрострой - София“ ЕООД да изпълни дейностите по проекта, като между страните не е спорно, че същите са изпълнени в срок, документите, касаещи обществената поръчка, са изпратени незабавно на възлагащия орган МРРБ - Национален ръководител на Програма ФАР, и на 07.05.2008г. е издадено от ДНСК разрешение за ползване на строежа № СТ-12-397/07.05.2008г.

Въззивната инстанция е изследвала кореспонденцията между Европейската комисия и Министерство на финансите, както и между МРРБ и [община] и представените доказателства и е констатирала, че през 2007г. по възлагане на Европейската комисия е извършен мониторинг от Ecorys Nederland B.V. на извадка от проекти, финансирани по 25 схеми за отпускане на субсидии; констатациите и препоръките от този мониторинг са съобщени на всяка Изпълнителна агенция през м. декември 2007г.; в приложенията към писмото е посочено, че проектът на [община] е с проблеми при управлението и изпълнението му - Общината е възложила изпълнението на проекта на лице, което е класирано на второ място, като се е позовала на предишен опит с него, което не е критерий, заложен в изброените в тръжните документи условия за избор, и представлява нарушение на процедурата по провеждане и възлагане на обществената поръчка. След извършена повторна проверка на ответника във връзка с проведената обществена поръчка от ГД „Управление на териториалното сътрудничество“ - правоприемник на дирекция „Изпълнителна агенция Програма ФАР“, е изготвен доклад от 26.11.2013г., в който е потвърдено, че при класирането на участниците ответникът е приложил критерии, които не са заложени в одобрената тръжна документация, което от своя страна е довело до промяна на класирането на участниците в процедурата и до избор на изпълнител, предложил по-висока цена, и е предложено да бъде регистрирана нередност и на [община] да бъде наложена финансова корекция в размер 5 % от цената на договора за СМР. По делото са приети за установени и следните обстоятелства: ответникът е уведомен за одитния доклад на Европейската комисия от 2007г. с писмо от 24.04.2014г.; в писмо от 26.06.2014г. до Министерство на финансите на РБ Европейската комисия, ГД „Разширяване“ е посочила, че допуснатото от [община] нарушение съставлява сериозно нарушение на процедурите по обществени поръчки, поради което финансовата корекция следва да бъде в размер 100 % от „стойността на грешката “ - 223 593 евро; с писмо изх. № 99-00-2-757/1/ от 01.08.2014г., получено от ответната община на 09.08.2014г., МРРБ е уведомило ответника, че в срок от 45 дни от получаване на писмото следва да възстанови по посочена банкова сметка общо сумата 298 124 евро, представляваща 100 % финансова корекция по процесния проект. Констатирано е, че ответникът не е заплатил определената финансова корекция, поради което на 30.03.2016г. ищецът НАП е издал Акт № 12 за установяване на частно държавно вземане в размер на 314 484.75 евро, от които: 297 701.23 евро – главница, 16 360.75 евро - лихва за периода от 20.09.2014г. до 30.03.2016г. и 422.77 евро - начислена лихва по банковата сметка на проекта. Актът е получен в [община] на 11.04.2016г.

Въз основа на установените факти и обстоятелства въззивната инстанция е направила извод, че ответникът е нарушил националното законодателство при провеждане и възлагане на процесната обществена поръчка, а именно разпоредбата на чл. 40, ал. 3 НВМОП /отм./ - класирал е на първо място и е сключил договор за изпълнение на дейностите по проекта с участник в тръжната процедура, който е получил по-нисък резултат при оценяване на офертата му от другия участник, получил повече точки. Съдебният състав е обсъдил понятието „нередност“, дефинирано в чл. 1, § 2 от Регламент /ЕО, Евратом/ № 2988/95г. на Съвета относно защитата на финансовите интереси на Европейските общности, и разяснено в практиката на Съда на Европейския съюз /СЕС/ - Решение от 26.05.2016г. по съединени дела С-260/14 и С-261/14, т. 46, и е приел, че [община], след като е извършила нарушение на националното право, уреждащо провеждането и възлагането на обществени поръчки, е извършила и „нередност“ по смисъла на чл. 1, § 2 от Регламент № 2988/95г. на Съвета, поради което съобразно разпоредбата на чл. 4 от Регламента спрямо ответника следва да бъде приложена административна мярка, представляваща възстановяване на незаконно придобитата облага - сума в размер на безвъзмездното финансиране по процесния проект.

За да направи извод за неоснователност на предявения иск, въззивният съд се е аргументирал с изтекла погасителна давност на заявената претенция. Обсъдил е разпоредбите на чл. 3, § 1, ал. 1 и ал. 3 и чл. 3, § 2, ал. 1 от Регламент /ЕО, Евратом/ № 2988/95 и е посочил, че са уредени два различни давностни срока: първият, установен в § 1, относим към провеждане на процедурите за налагане на административни мерки или санкции поради извършени нередности по смисъла на чл. 1, § 2, в това число отнемане на незаконно придобитата от съответните икономически операции облага /задължението да възстановят недължимо платените суми/ - четири години от момента, в който нередността по смисъла на чл. 1, § 1 е извършена, като секторните правила могат да предвиждат и по-кратък срок, който не може да бъде по-малък от три години; вторият, установен в § 2, относим към изпълнението на решението, налагащо административната санкция – три години от деня, в който решението става окончателно. Съдебният състав е анализирал и разпоредбите на чл. 3, § 1, ал. 3, чл. 3, § 2, ал. 2 и чл. 3, § 3 от Регламент /ЕО, Евратом/ № 2988/95, предвиждащи прекъсване на срока за давност от всяко действие на компетентните органи, което е нотифицирано /доведено до знанието/ на лицето, свързано с разследването или правните действия, отнасящи се до нередността, и започване да тече отново след всяко действие, което го прекъсва /§ 1, ал. 3/, спиране и прекъсване на срока за изпълнение на решението, налагащо административна санкция или мярка, съобразно съответните разпоредби на националното право /§ 2, ал. 2/ и възможност на държавите-членки да прилагат срок, който е по-дълъг от този, предвиден в чл. 3, § 1 и § 2. Посочил е, че по отношение на случаите на прекъсване и спиране на първия срок приложение следва да намери чл. 3, § 1, ал. 3 от регламента, пряко приложим в държавите-членки, независимо дали се прилага установеният с ал. 1 четиригодишен давностен срок, по-краткият срок, предвиден в секторните правила, или по-дълъг срок, предвиден в националното право на държавата-членка. Относно правилото на чл. 3, § 3 /прилагането на по-дълъг срок/ въззивната инстанция е изложила съображения, изводими от Решение на СЕС от 05.05.2011г. по съединени дела С-201/10 и С-202/10, т. 39, че се отнася единствено до възможността на държавите-членки да прилагат по-дълги от предвидените в § 1 и § 2 срокове, с оглед правните традиции на тези държави и периода от време, който съответният им правен ред възприема като необходим и достатъчен, за да може администрация, която полага необходимата грижа, да санкционира нередностите, извършени във вреда на публичните органи и национални бюджети, но не засяга установения в чл. 3, § 1, ал. 3 ред за прекъсване на давността за провеждане на процедурите за установяване на нередности. Приела е, че предвиденият в чл. 3, § 1, ал. 4 от регламента давностен срок, предвид систематичното тълкуване на разпоредбата, следва да се прилага при прекъсване на давностния срок по чл. 3, § 1 и § 3, което прекъсване да е осъществено по смисъла на чл. 3, § 1, ал. 3 от регламента.

Изводът за основателност на възражението на ответника за изтекла погасителна давност е аргументиран със следните обстоятелства: 1/ давността, предвидена в чл. 3, § 1 от Регламент /ЕО, Евратом/ № 2988/95 е започнала да тече от 03.04.2007г. – датата на извършената от [община] нередност по смисъла на чл. 1, § 2 от Регламент /ЕО, Евратом/ № 2988/95, когато назначената от кмета на общината комисия е съставила протокол, с който неправилно е класирала участник с по-нисък резултат; 2/ през периода от 03.04.2007г. /датата на извършване на нередността/ до 24.04.2014г. /когато ответникът е получил писмо от МРРБ, с което е уведомен за одитния доклад на ЕК, Ecorys Nederland и кореспонденцията с нея досежно размера на административната мярка/ са изминали седем години, през които бенефициентът [община] не е уведомен за никакво действие на компетентните органи, което да е свързано с разследването или правните действия, отнасящи се до нередността; 3/ давността в случая не е прекъсвана по смисъла на чл. 3, § 1, ал. 3 от регламента, поради което разпоредбата на чл. 3, § 1, ал. 4 от регламента е неприложима.

Съобразно правомощието си по чл. 272 ГПК въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е препратил към мотивите на Софийски окръжен съд - към установените от първоинстанционния съд факти и направени от него правни изводи, включително доводите за неоснователност на възраженията на ответника и третото лице помагач, че не е изтекла предвидената в националното ни законодателство в чл. 110 ЗЗД по-дълга петгодишна давност съобразно чл. 3, § 3 от Регламент /ЕО, Евратом/ № 2988/95, както и че давностният срок не е изтекъл поради това, че програма ФАР е многогодишна програма и по смисъла на чл. 3, § 2, изр. 2 от регламента в случай на многогодишна програма срокът за давност във всеки случай продължава, докато програмата изрично не бъде прекратена.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият, формулиран от касатора материалноправен въпрос, е релевантен с оглед мотивите на въззивното решение, но по отношение на него не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. От една страна, относимите разпоредби към поставения от касатора материалноправен въпрос са ясни, а от друга страна по тълкуването на чл. 3, § 1, ал. 3 и ал. 4 от Регламент /ЕО, Евратом/ № 2988/95 е създадена практика на Съда на Европейския съюз /СЕС/, която намира приложение в конкретния случай.

Съгласно практиката на СЕС, обективирана в Решение на Съда от 11.06.2015 г., Pfeifer & Langen GmbH & Co. KG срещу Bundesanstalt für Landwirtschaft und Ernährung, дело С-52/14, EU:C:2015:381, т. 63, т. 71 - 73, в разпоредбата на чл. 3, § 1, ал. 4 от Регламент /ЕО, Евратом/ № 2988/95 е въведена абсолютна погасителна давност по отношение на преследването на нередности, чието погасително действие настъпва най-късно на датата, на която изтича срок, равен на двукратния давностен срок, предвиден в първата алинея от същата разпоредба, ако компетентните власти не са наложили санкция, освен ако административната процедура не е била спряна в съответствие с разпоредбите на чл. 6, § 1 от посочения регламент. В този смисъл предвиденият в чл. 3, § 1, ал. 4 от регламента срок допринася за укрепване на правната сигурност на икономическите оператори в съответствие с изискването, припомнено в точка 24 от настоящото решение, като не допуска погасяването на преследването по отношение на нередност да се отлага за неопределено време чрез многократни действия с прекъсващ ефект /т. 64/. От това следва, че извън последната хипотеза, в съответствие с чл. 3, § 1, ал. 3 от посочения регламент действията, свързани с разследване или преследване, приети от компетентен орган и нотифицирани на проверяваното лице, не водят до прекъсване на срока, предвиден в чл. 3, § 1, ал. 4 от същия регламент /т.72/. Този извод се потвърждава от целта на този срок, а именно да не се допуска погасяването на преследването по отношение на нередност да се отлага за неопределено време чрез многократни действия с прекъсващ ефект т. 73/.

С оглед изложените мотиви Съдът на ЕС е приел в т. 7 от диспозитива на посоченото решение по дело С-52/14, че член 3, § 1 от Регламент /ЕО, Евратом/ № 2988/95 трябва да се тълкува в смисъл, че действията, свързани с разследване или преследване, приети от компетентен орган и нотифицирани на проверяваното лице в съответствие с третата алинея от този параграф, не водят до прекъсване на предвидения в четвърта алинея от същия параграф срок.

По настоящото дело въззивният съд е приел за установено, че погасителната давност, предвидена в чл. 3, § 1 от Регламент /ЕО, Евратом/ № 2988/95, е започнала да тече от 03.04.2007г. – датата на извършената от [община] нередност по смисъла на чл. 1, § 2 от Регламент /ЕО, Евратом/ № 2988/95, когато назначената от кмета на общината комисия е съставила протокол, с който неправилно е класирала участник с по-нисък резултат; на 24.04.2014г. [община] е уведомена с писмо от МРРБ за одитния доклад на ЕК, Ecorys Nederland и кореспонденцията с ЕК досежно размера на административната мярка; през периода от 03.04.2007г. до 24.04.2014г. бенефициентът [община] не е уведомен за никакво действие на компетентните органи, което да е свързано с разследването или правните действия, отнасящи се до нередността; давността по чл. 3, § 1, ал. 1 от регламента не е прекъсвана по смисъла на чл. 3, § 1, ал. 3. Предвид даденото от СЕС тълкуване на чл. 3, § 1, ал. 4 във връзка с ал. 3 от Регламент /ЕО, Евратом/ № 2988/95 и установяването, че предвидената в чл. 3, § 1, ал. 1 давност не е прекъсвана и е изтекла, крайният извод на въззивната инстанция за изтекла погасителна давност не е в противоречие с практиката на СЕС. Ако предвидената в чл. 3, § 1, ал. 1 от регламента четиригодишна давност или предвидената по-дълга в националното законодателство давност съгласно чл. 3, § 3 от регламента не е прекъсвана и е изтекла, абсолютната давност по чл. 3, ал. 4 от регламента не намира приложение.

Формулираният от касатора втори въпрос е процесуалноправен и е релевантен за спора, но по отношение на него не е осъществен допълнителният селективен критерий, предвиден в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 272 ГПК, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, той мотивира своето решение, като може да препрати към мотивите на първоинстанционния съд. В конкретния случай съдебният състав е потвърдил обжалвания първоинстанционен съдебен акт и съобразно правомощието си по чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на Софийски окръжен съд и по този начин ги е възприел като свои мотиви. Препращайки към установените от първоинстанционния съд факти и направени от него правни изводи, въззивният съд е възприел и изложените в решението на Софийски окръжен съд доводи за неоснователност на възраженията на ответника и третото лице помагач, че не е изтекла предвидената в чл. 110 ЗЗД по-дълга петгодишна давност съобразно чл. 3, § 3 от Регламент /ЕО, Евратом/ № 2988/95, както и че давностният срок не е изтекъл поради това, че програма ФАР е многогодишна програма и по смисъла на чл. 3, § 2, изр. 2 от регламента в случай на многогодишна програма срокът за давност във всеки случай продължава, докато програмата изрично не бъде прекратена. Съдебният състав е възприел доводите в първоинстанционното решение, изводими от практиката на СЕС в посочените решения относно съдържанието на термина „многогодишна програма“, и изводът, че под термина „многогодишна програма“ не следва да се разбира програма ФАР с оглед принципа на пропорционалност, като в случая този термин по-скоро би означавал конкретния проект на [община], но предвид срока му на изпълнение /16 месеца/ той не покрива понятието „многогодишна програма“, а ако се приеме, че го покрива, проектът е прекратен с изпълнението му и получаването на разрешение за ползване на строежа № СТ-12-397/07.05.2008г., поради което предвиденият в чл. 110 ЗЗД във връзка с чл. 3, § 3 от Регламент /ЕО, Евратом/ № 2988/95 срок, дори да се приеме, че е започнал да тече от 07.05.2008г., е изтекъл към 01.08.2014г.

Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че при липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени за касационното производство.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение