Определение № 50349 от 04.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3196/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от И. А. С., чрез адвокат А. Ч., срещу въззивно решение № 170/09.12.2021 г., постановено от Ловешкия окръжен съд по въззивно гр.д. № 74/2021 г. С него е обезсилено решение № 260128/10.12.2020 г., постановено от Ловешкия районен съд по гр.д. № 263/2020 г., поради родова неподсъдност на спора; делото е задържано („изпратено“) за гледане от окръжния съд. Касаторът излага доводи за недопустимост на въззивното решение. Отделно излага съображения за неправилност. С касационната жалба е заявено искане за определяне от ВКС на компетентен съд по реда на чл. 123 ГПК, което се поддържа и в уточнителна молба на касатора от 23.03.2022 г. Насрещната страна ОДМВР – Ловеч не отговаря в срока по чл. 287 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Делото е образувано по искова молба на И. С. (настоящ касатор), с която е предявен иск за обезщетение на вреди - имуществени и неимуществени, за които твърди, че са настъпили в резултат на трудова злополука, породена от инцидент на 25.12.2014 г., докато е изпълнявал служебните си задължения като служител на ОДМВР – Ловеч, сектор “Охранителна полиция“. Исковата молба е подадена в Окръжен съд – Ловеч, който е образувал гражданско дело, но впоследствие е приел, че се касае за трудов спор, който е родово подсъден като първа инстанция на РС – Ловеч. Със свое решение приемащият районен съд е отхвърлил исковете на С.. Срещу това решение е подадена въззивна жалба. Второстепенният ОС – Ловеч е намерил, че решението е недопустимо, като постановено от родово некомпетентен съд. Посочил е, че по предявения иск, като първа инстанция, е следвало да се произнесе окръжен съд, в случая – Ловешкият окръжен съд и съображенията са следните: ищецът е държавен служител (полицейски орган) и приложим по делото е специалният закон – ЗМВР, а не КТ; претенцията следва да се квалифицира по чл. 78, ал. 1 ЗДСл, а не по чл. 200 КТ (приложимо право в хипотеза на трудово правоотношение между страните, но не и на служебно). Съдът също така, развил съображения, че материалната квалификация не предопределя подсъдност на спора пред административните съдилища; претенции за неимуществени вреди и пропуснати ползи се предявяват по общия исков ред съгласно чл. 78, ал. 3 ЗДСл. Въззивната инстанция се е позовала и на разясненията, дадени в определение № 118//18.02.20221 г. на ВКС по гр.д. № 2678/2020 г. на III г.о. и мотивите по т. 23 от ТР № 6/06.11.2013 г. но т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, в които е разяснено, че общият ЗДСл намира субсидиарно приложение при липса на изрична разпоредба в ЗМВР. След тези разяснения, въззивният състав, като взел предвид цената на предявените искове – всеки от по над 25 000 лв. и разпореденото в чл. 104, т. 4 ГПК, определил, че компетентен да се произнесе като първа инстанция по повдигнатия спор е окръжният, а не районният съд. Обезсилил решението на Ловешкия районен съд и задържал за разглеждане спора в Ловешкия окръжен съд. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с въпросите: ако по един и същи въпрос, по един и същи спор, между едни и същи страни, един съд се е произнесъл с два взаимно противоречащи си съдебни акта, как и от кого се определя чий акт е правилният съдебен акт; ако поради обхвата на съответен съдебен район окръжното съдилище наброява 9 съдии, 4 от които вече са участвали в разглеждането на един спор, връщането на делото от окръжен съд, в качеството му на въззивна съдебна инстанция, на себе си като първа съдебна инстанция, не ограничава ли възможността по чл. 9, ал. 1 ГПК за извършване на случаен подбор на делата чрез електронното им разпределение, а оттам – и на правото за обективно и безпристрастно решаване на спора; ако ищецът/въззивникът е бил изцяло добросъвестен в заведените от него производства, но не е назовал правилно правната квалификация на иска си, то при определянето на правната квалификация на иска от съда в края на производството пред въззивната инстанция, по какъв ред и от кого следва да се носи отговорността за сторените от добросъвестния ищец/въззивник разноски, ако: а) определената от въззивния съд правна квалификация е вярна и по нея се довърши спора по същество; б) определената от въззивния съд правна квалификация се окаже неправилна, поради което се наложи ново прекратяване и препращане по компетентност на иска за разглеждане или от първоначално определения или от друг съд; в) определената от въззивния съд правна квалификация се окаже неправилен, поради което делото бъде прекратено, поради родовата му неподсъдност на гражданския съд. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Поставените правни въпроси не са обуславящи за изводите на въззивния съд, че искът е разгледан от родово некомпетентен съд, съответно за недопустимост на постановеното от него решение. Съществените съображения на Ловешкия окръжен съд, за да постанови крайния резултат, са свързани с правната квалификация на иска, съответно тя предопределя ли окръжния съд като първа инстанция по спора. По тези проблеми няма нито оплаквания в касационната жалба, нито правни въпроси. Несъмнено, посочването на правна квалификация на спора от ищеца няма отношение към неговата добросъвестност/недобросъвестност; той и не е длъжен да сочи правната норма, относима към заявената от него претенция. От компетентността на правораздавателния орган, който прилага точно материалния закон, според въведените факти и петитум, е подвеждането под надлежната правна норма, като не е длъжен да се съобрази с поддържаното от страните, съответно с правните им доводи. Важно е не как страната сама определя, било само с позоваване на правна норма, било понятийно, спорното и преюдициалните права и правоотношения, което е квалификация на спорното право, а какви са фактическите твърдения, въз основа на които извлича наличие на свое оспорвано материално право. Последното се квалифицира от съда. Казаното се отнася и до правомощията на въззивната инстанция. Родовата подсъдност на спора се определя от правната квалификация, относима към очертания от ищеца предмет и няма никакво отношение към това дали той сам точно е квалифицирал претенцията си. В случая и съображенията на въззивния съд да определи неподсъдност на спора на районния съд нямат никакво отношение към това на каква материалноправна норма се е позовал ищецът в исковата молба, още по-малко на съображения за негова недобросъвестност. Въпросът, свързан с начина, по който се определят разноските по делото също няма отношение към приложението на чл. 104, т. 4 ГПК, съответно към преценката в обжалваното решение дали Ловешкият районен съд е бил родово компетентен да се произнесе като първа инстанция. Следва да се посочи, че с обжалваното пред ВКС решение Ловешкият окръжен съд не се е произнесъл относно съдебноделоводните разноски по чл. 78 ГПК, а е посочил, че това ще стане при произнасяне по съществото на спора, с оглед крайния резултат, макар, че непрецизно изрично е изписал диспозитив, че „оставя без уважение искането“ на ищеца за присъждане на разноски по делото. Независимо от това, ясно е, че въззивно решение № 170/09.12.2021 г., не е акт от вида на тези по чл. 81 ГПК и съдът не се произнася по разноските, това ще стане тепърва, при произнасяне по материалноправния спор. В настоящото производство по чл. 288 ГПК съдът не разрешава спорове за подсъдност, а и в случая такъв не е налице – отказ на два съда да разгледат иска. Различното становище на два съдебни състава на един и същи окръжен съд не е спор за подсъдност по см. чл. 122 ГПК. Спазване на принципът на случайно разпределение на делото в даден съд, евентуални основания за самоотвод на съдия, не са обстоятелства, законово значими за определяне на родовата подсъдност на исковия процес. Няма основания служебно за допускане на касационно обжалване и поради наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК. Следва да се посочи още и това, че произнасянето от окръжен съд по спор, който по правилата за родова подсъдност дори и да е от компетентността на по-нискостоящият в йерархията районен съд, само по себе си не води до недопустимост, нищожност или неправилност на съдебния акт на окръжния съд (арг. чл. 270, ал. 4 ГПК). В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. По разноските, вкл. в настоящото производство, ще следва да се произнесе съдът, който ще реши спора по същество. Мотивиран от горното, съдът