Определение № 524 от 06.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5237/2023 г.

Производството по делото е образувано по частна касационна жалба от Р. Д. С., А. А. Б., Д. Я. С., П. Христова С., О. Д. П., чрез пълномощника им Л. П., приподписана от адвокат С., срещу определение №1693/28.06.2023г. на Апелативен съд – София по ч.г.д.№1685/2023г., с което е потвърдено определение №261094/21.02.2023г. по г.д.№10754/2017г. на Софийски градски съд за прекратяване на производството и изпращането му по подсъдност на Административен съд София – град. В жалбата се твърди, че определението е неправилно, тъй като предявеният иск е за заплащане на обезщетение за нарушенията на правото на собственост на ищците, които са били препятствани да го упражняват в пълен обем. Претендира се отмяна на обжалвания съдебен акт и връщане на делото на първостепенния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът Държавата, представлявана от Министъра на финансите, с писмен отговор, чрез юрисконсулт Д. К., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на обжалването, тъй като поставените въпроси са неотносими към произнасянето на въззивния съд; не са налице сочените от жалбоподателите основания по чл.280 от ГПК, а оспореното определението не е очевидно неправилно. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. В същото се обосновава допускане на обжалването по следните правни въпроси: „Кой е компетентният съд по иск за нарушаване Конституцията на Република България, чл.6, чл.13 и чл.1 от Протокол 1 от ЕКЗПЧОС и чл.47 от ХОПЕС, когато исковата молба е с предмет нарушени граждански права връзка с права на влизане във владение и ползване на наследена от ищците недвижима собственост, когато ответници са Върховен административен съд и държавна агенция – АГКК, чиито издадени и влезли в сила актове са възпрепятствали реализацията на искането им, и на ползване от пълното им право на собственост, съответно причинили твърдените от ищците вреди от лишаване на право на разпореждане и от средства от владението и ползването на имотите им? И как се определя компетентния съд по такъв иск, когато исковата молба е подадена и процедирана от гражданския съд, преди промените в ЗОДОВ, направени и влезли в сила през м.12.2019г.?“. Твърди се, че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Поставен е и въпросът: „За задължението на въззивния съд да се произнесе изцяло по възраженията на ищеца и по съображенията му за неправилност на обжалвания първоинстанционен акт, като в частните производства не намират приложение правилата за ограничения въззив“. Твърди се противоречие с практиката на СЕС в решение по Дело С-571/16 и с практиката на ВКС. В изложението са формулирани и въпросите: „За задълженията на въззивния съд да се произнесе изцяло по правилността на обжалвания съдебен акт, като в частните производства не намират приложение правилата на ограничения въззив“; „Кой е компетентния съд за разглеждане на иск по ЗОДОВ срещу АГКК – административен или граждански, при отказ за издаване на скица за реституиран земеделски имот?“; „Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, да изложи мотиви защо приема едни доказателства, а отхвърля други и да обсъди всички доводи на страните по предмета на спора – съгласно разпоредбите на чл.12 от ГПК и чл.235 от ГПК, според които съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, подлежащи на установяване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните“ /решение по г.д.№4902/2021г. на І г.о.; решение по г.д.№1435/2021г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение по г.д.№2130/2020г. на ВКС, ІІ т.о./. Твърди се, че същите са решени в противоречие с практиката на ВКС обективирана в решение по г.д.№239/2022г., Іг.о.; определение №309/24.04.2014г. по г.д.№1596/2014г., ІV г.о.; определение №627/13.08.2014г. по ч.г.д.№3124/2014г., ІV г.о.; определение №584/12.10.2017г. по ч.т.д.№2246/2017г., ІІ т.о.; определение №442/29.09.2016г. по ч.г.д.№3544/2016г., ІV г.о. Последният поставен въпрос е: „По иск по ЗОДОВ са изминали 6 години, исковата молба е уточнена и връчена на ответниците за отговори, които те са подали по делото, а тепърва съда твърди собствена некомпетентност. При тези действия на съд по ЗОДОВ, съгласно критериите на СЕС, не се ли счита „поправянето на вредите и получаването на обезщетение“ за практически невъзможно или прекомерно трудно по смисъла на решение по Дело С-571/16 на СЕС? И не са ли нарушени правата на ищците в такъв процес?“. Твърди се и очевидна неправилност на определението. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Въззивният съд е потвърдил изцяло определение №261094/21.02.2023г. по г.д.№10754/2017г. на Софийски градски съд, с което производството по делото е прекратено и същото изпратено по подсъдност на Административен съд София – град. За да постанови този резултат съдът приел, че първостепенният съд е бил сезиран с искова молба от Р. Д. С., А. А. Б., Д. Я. С., П. Христова С., О. Д. П., чрез пълномощника им Л. П. срещу Държавата, представлявана от министъра на финансите. Посочил, че след направените уточнения са изложени твърдения за претърпени от ищците вреди от допуснати нарушения на общностното право – чл.6, §1 от ЕКЗПЧОС, чл.13 ЕКЗПЧОС, чл.1 от Протокол 1 към ЕКЗПЧОС. Сочи се, че с окончателен съдебен акт, постановен от Върховен административен съд /определение по адм.д. №1830/2017г./ е нарушено правото на справедлив съдебен процес в неговата цялост, така както е установено в нормата на чл.6, §1 от ЕКЗПЧОС. Постановеното преграждащо процеса определение прегражда правото на ищците на достъп до съд, на справедливо и публично гледане на делото в разумен срок и на принципа на равнопоставеност. Наведени са и твърдения за нарушение на чл.13 от ЕКЗПЧОС във връзка с доводите за отказ от правосъдие: като не е допуснал съдебен контрол по подадените от наследодателя на ищците жалби срещу Заповед № РД-18-13/17.01.2017г. на Изпълнителния директор на Агенция по геодезия, картография и кадастър, ВАС е нарушил правото на наследниците да се ползват мирно от иначе възстановената им собственост върху земеделски земи, находящи се в землището на [населено място], представляващо и нарушение на чл.1 от Протокол 1 към ЕКЗПЧОС. Въззивният съд посочил още, че независимо от горното, ищците твърдели претърпени вреди и от действията на Агенция по геодезия, картография и кадастър, изразяващи се в неиздаване на скици на част от възстановените имоти и порочни действия по попълване на кадастралната карта и кадастралния регистър с оспорената в производството пред ВАС Заповед № РД-18-13/17.01.2017г. В депозираната на 18.10.2017г. молба посичили умишлено не отразяване в кадастъра на коректни данни, довело до липса на приемственост между стари номера в предхождащите кадастрални карти и изработената и одобрена нова кадастрална карта. Същото препятствало издаването на годни скици повече от 15 години, вследствие на което ищците не могли да се ползват от собствеността си и да извличат ползи от нея, в нарушение на чл.1 от Протокол 1 към ЕКЗПЧОС. Допълнително навели твърдения, че: АГКК изработила, съхранила и използвала множество документи с невярно съдържание, с които вещите лица по допуснатите експертизи от съда работили и от това произлезли необосновани, неправилни и нарушаващи материалния закон съдебни решения; изпълнителния директор на АГКК не отразил реституционните промени относно земите на ищците в новоизработения кадастрален план, одобрен със Заповед РД-18-13/17.01.2017г.; в основата на нанесените им щети и вреди са некоректните действия на АГКК, отразяваща реституираните им обекти с нови идентификационни номера с цел въвеждане в заблуждение и създаване на условия за извършване на ред измами. Отбелязал още, че с депозираната на 05.08.2022г. молба ищците уточнили петитума на предявените искове: за солидарното осъждане на ВАС и АГКК за вреди претърпени вследствие на нарушения на посочените норми на общностното право. С оглед на изложеното, въззивният съдът направил извод, че ищците са предявили осъдителни искове за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, причинени от нарушения на правото на ЕС, изразяващи се в ограничаване правото им на собственост, извършени чрез действия и бездействия на ответниците – ВАС и АГКК. Направил извод, че правната квалификация на претенциите е чл.4, §3 от ДЕС за обезщетяване на вреди от нарушаване на Х. на основните права на ЕС, произтичащи от действия и бездействия на административни органи и длъжностни лица при АГКК и от правораздавателната дейност на ВАС. При обосноваване извода кой е компетентния съд да разгледа спора предмет на производството, възззивният съд съобразил обстоятелството, че съгласно §6, ал.1 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ (ДВ, бр.94/29.11.2019г.) измененият закон се прилага по отношение на предявените искови молби след влизането му в сила, а съгласно §6, ал.2 не приключилите до влизането му в сила производства, се довършват пред съдилищата, пред които са висящи, включително и при последвало въззивно и касационно обжалване. С оглед на това приел, че подсъдността по отношение на процесното производство, образувано преди изменение на ЗОДОВ, следва да се определи по правилата действали към момента на предявяване на исковете, а именно разпоредбите на чл.128, т.6 и чл.203, ал.3 от АПК. Посочил, че според същите на административните съдилища са подведомствени всички дела по искания за обезщетение за вреди от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на административни органи и длъжностни лица, както и за вреди от правораздавателната дейност на административните съдилища и ВАС. По реда на АПК се разглеждат и исковете за обезщетения за вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС. С оглед на изложеното, въззивният съд направил извод, че предявените искове следва да се разгледат от Административен съд София – град по реда на глава 11 от АПК. Съдът намерил за неотносими въведените с жалбата възражения за обявяване недействителността на всички постановени съдебни актове и за допълване на исковата молба с нов ответник, което следвало да се извърши от първостепенния съд, пред който спорът е висящ. По тези съображения въззивният съд потвърдил обжалваното определение. Съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по следните съображения: Поставените в изложението въпроси: „Кой е компетентният съд по иск за нарушаване Конституцията на Република България, чл.6, чл.13 и чл.1 от Протокол 1 от ЕКЗПЧОС и чл.47 от ХОПЕС, когато исковата молба е с предмет нарушени граждански права връзка с права на влизане във владение и ползване на наследена от ищците недвижима собственост, когато ответници са Върховен административен съд и държавна агенция – АГКК, чиито издадени и влезли в сила актове са възпрепятствали реализацията на искането им, и на ползване от пълното им право на собственост, съответно причинили твърдените от ищците вреди от лишаване на право на разпореждане и от средства от владението и ползването на имотите им? И как се определя компетентния съд по такъв иск, когато исковата молба е подадена и процедирана от гражданския съд, преди промените в ЗОДОВ, направени и влезли в сила през м.12.2019г.?“ и „Кой е компетентния съд за разглеждане на иск по ЗОДОВ срещу АГКК – административен или граждански, при отказ за издаване на скица за реституиран земеделски имот?“ са относими към предмета на спора и произнасянето на въззивния съд, но по отношение на същите не са налице допълнителните предпоставки за допускане на обжалването. По същите е формирана съдебна практика /определение № 19/29.04.2021 г. по г.д.№1-А/2017г. на 5-членен състав на ВКС и ВАС; определение №2/09.02.2023г. по адм.д.№4/2023г. на 5-членен състав на ВАС и ВКС и др./, според която правната квалификация на предявения иск е обусловена от изложените в исковата молба твърдения и дейността на органа, от чиито актове, действия или бездействия се твърди да са настъпили вредите. Прието е, че съгласно разпоредбата на чл.128, ал.6 от АПК, когато претърпените вреди произтичат от незаконосъобразни действия и бездействия на длъжностни лица и на административния орган, при и повод изпълнение на административна дейност, както и за вреди от правораздавателната дейност на административните съдилища и Върховния административен съд, исковете за обезщетяване на тези вреди са подведомствени на административните съдилища. Разяснено е още, че съгласно чл.203, ал.3 от АПК, по реда на тази глава /Производства за обезщетения/ се разглеждат и исковете за обезщетения за вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, като за имуществената отговорност и за допустимостта на иска се прилагат стандартите на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушение на правото на Европейския съюз. Обжалваното определение е постановено в съответствие с дадените разрешения. В същото въззивният съд е съобразил приложимия ред за разглеждане на предявените искове, съгласно разпоредбата на §6, ал.1 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ (ДВ, бр.94/29.11.2019г.), като приел, че правната им квалификация, обусловена от изложените в исковата молба обстоятелства, е чл.4, §3 от ДЕС, тъй като се твърдят настъпили вреди от действия/бездействия на орган осъществяващ административна дейност /Агенция по геодезия, картография и кадастър/, при или по повод изпълнение на тази дейност, както и от правораздавателната дейност на Върховен административен съд, които са довели до достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз и до невъзможност за ищците да упражнят правото си на собственост върху възстановените им недвижими имоти. Въз основа на изложеното, съдът направил извод, че предявените искове подлежат на разглеждане от съдилищата по реда на Административнопроцесуалния кодекс. Формираната съдебна практика е ясна и не са налице основания за допускане на обжалването в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Поставените в изложението въпроси, номерирани като въпрос 2 и въпрос 3: „за задължението на въззивния съд да се произнесе изцяло по възраженията на ищеца и по съображенията му за неправилност на обжалвания първоинстанционен акт, като в частните производства не намират приложение правилата за ограничения въззив“, както и „за задълженията на въззивния съд да се произнесе изцяло по правилността на обжалвания съдебен акт, като в частните производства не намират приложение правилата на ограничения въззив“, са свързани с обхвата на дейността на въззивния съд, в производството по обжалване на определения и разпореждания на първоинстанционния съд и обвързаността му ограниченията предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК. Същите са относими към предмета на производството и по тях е налице трайно установена съдебна практика, включително и задължителна такава /ТР №6/2017г. на ОСГТК на ВКС/. Обжалваното определение е постановено в съответствие със същата, тъй като въззивният съд е обсъдил наведените в жалбата оплаквания, извел е правната квалификация на предявените искове въз основа на изложените от ищците твърдения, като е направил извода си за компетентния да ги разгледа съд въз основа на приложимите към производството разпоредби на АПК и ЗОДОВ. Поставените въпроси са свързани с оплакванията на жалбоподателите за неправилност на обжалваното определение, поради което по отношение на тях не е налице допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване, а именно да са разрешени в противоречие с формираната съдебна практика. Последните поставени въпроси са: „Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, да изложи мотиви защо приема едни доказателства, а отхвърля други и да обсъди всички доводи на страните по предмета на спора – съгласно разпоредбите на чл.12 от ГПК и чл.235 от ГПК, според които съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, подлежащи на установяване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните“; и „По иск по ЗОДОВ са изминали 6 години, исковата молба е уточнена и връчена на ответниците за отговори, които те са подали по делото, а тепърва съда твърди собствена некомпетентност. При тези действия на съд по ЗОДОВ, съгласно критериите на СЕС, не се ли счита „поправянето на вредите и получаването на обезщетение“ за практически невъзможно или прекомерно трудно по смисъла на решение по Дело С-571/16 на СЕС? И не са ли нарушени правата на ищците в такъв процес?“. Тези въпроси не са обуславящи правните изводи на съда, който е определил правната квалификация на иска въз основа на изложените в исковата и уточняващите молби обстоятелства и формулираният петитум. Във фазата по уточняване на предявените претенции, подвеждането им под приложимата правна норма и определяне на компетентния да ги разгледа съд, не се извършва анализ на доказателствата по делото и преценка на същите по същество на спора. Съдът намира, че не е налице основание за допускане на обжалването и поради очевидна неправилност на определението в хипотезата на чл.280, ал.2, предл. 3 от ГПК. При постановяването му съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе и от мотивите на определението. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1, т.3 от ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,