Определение № 626 от 05.08.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1609/2019 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Т. С., чрез адв. А. срещу решение № 233/13.12.2018 г. по гр. д. № 581/2018 г. на Апелативен съд – П.. Ответникът И. С. Г., чрез адв. А. в писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски в полза на адвоката за безплатно осъществявана правна помощ на страната в настоящото производство. Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното: Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в ЧАСТТА, с която е потвърдено решение №798/08.06.2018 г., поправено с решение № 1087/30.07.2018 г. по гр. д. № 2620/2017 г. на Окръжен съд – Пловдив в частта, с която е уважен предявеният отрицателен установителен иск за недължимост на вземането по изпълнителен лист, издаден по гр. д. № 774/2009 г. на Окръжен съд – Пловдив. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел в отношенията между страните, че процесното вземане (за сумата от 42 831. 84 лв. по изп. лист, издаден по гр. д. № 774/2009 г. на Окръжен съд – Пловдив) на касатора срещу длъжника е отпаднало, поради факти и обстоятелства, настъпили след съдебното му установяване, но имащи правно значение за неговото съществуване – а именно изтекла погасителна давност. Установил е, че спрямо ищеца - длъжник не са предприети изпълнителни действия по изп. дело № 704/2010 г. на ЧСИ А. А., образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден по цитираното по-горе дело на окръжния съд, освен наложен запор върху трудово възнаграждение от 29.09.2010 г. Съобразно постановките по т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК е формиран извод, че погасителната давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или предприето последното валидно изпълнително действие. Мотивирано е съображение, че в случая погасителната давност за вземането на касатора С. е била прекъсната с налагането на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника Г. на 29.09.2010 г. С изтичане на пет годишния давностен срок по чл. 117 ЗЗД вземането се е погасило по давност, т. е. на 29.09.2015 г. Инстанцията по същество е отчела данните в показанията на разпитаните свидетели И. С. – съобразени с оглед привилото на чл. 172 ГПК, като на близък роднина на Н. С. и на Ст. С., че пред тях длъжникът е правил признание на дълга, без да установяват с категоричност и точност датата на така направеното изявление, с изключение последния път, което било в края на лятото на 2016 г. Прието е обаче във въззивното решение, че към този момент вземането е било погасено по давност, поради което направеното признание е ирелевантно - т. е. не може да прекъсне давностен срок, който вече е изтекъл. Извършено е позоваване на практиката на ВКС, обективирана в Решение № 100 от 20.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 194/2010 г., II т. о., в което е възприето разрешението, че за да е налице признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, то трябва да е направено пред кредитора или негов представител, в рамките на давностния срок, както и да се отнася до съществуването на самото задължение. Посочено е, че такова е разбирането и на правната теория относно предпоставките за прекъсване на давностния срок, с който се погасяват вземанията. Въззивната инстанция е намерила за неоснователно възражението на жалбоподателя, че с извършеното признание на дълга след изтичане на давностния срок длъжникът е изразил воля за отказ от изтекла погасителна давност. Обосновано е становище, че предвид изявленията на длъжника не може да се формира извод, че той не желае да се ползва от последиците на погасителната давност. Споделено е разрешението, направено в Решение № 603 от 7.04.1998 г. на ВКС по гр. д. № 2510/97 г., V г. о., че признаването на дълга, направено след изтичане на срока на погасителната давност, няма сила само по себе си на отказ от изтеклата вече давност. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие на предпоставки за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по следния правен въпрос, който уточнен и конкретизиран съгласно постановките по т.1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК, е следният: „Тече ли погасителна давност за вземане по изпълнително дело, което е образувано преди приемане на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК и дадените в т. 10 от същото разяснения намират ли приложение по отношение последиците на давността по това принудително изпълнение и настъпилата перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК ?“ Твърди се, че по този въпрос обжалваното въззивно решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в Решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, ІV г.о. и Решение № 51/21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018 г. на ВКС, ІV г.о. Поддържа се по същия въпрос и наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в хипотезата – въпрос от значение за точното прилагане на закона. Касаторът обосновава достъп до касация и по следния правен въпрос: „При наличието на противоречиво тълкуване на закона, извършено при тълкувателната дейност на ВКС в два различни времеви момента, кое тълкуване следва да се прилага по отношение на тези юридически факти, които са се осъществили в периода между постановените два тълкувателни акта?“ Твърди, че поставеният въпрос е обуславящ правната вола на въззивния съд по делото и е от значение за точното прилагане на закона – т. е. чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Излага доводи за необходимост от внасяне на яснота за момента, от който следва да се прилагат задължителните постановки на приетите тълкувателните актове на ВКС и уреждане на правните последици на осъществили се факти между два тълкувателни акта, даващи различно тълкуване на правна норма. Касационното обжалване следва да бъде допуснато по първия от поставените въпроси, тъй като удовлетворява и общото, и допълнителното основание за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът е обуславящ изводите на въззивния съд по конкретното дело, доколкото в случая е възприето приложение на постановките на т. 10 от ТР № ТР № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК по отношение на вземане по изпълнително дело, образувано преди приемането на тълкувателния акт. Даденото с обжалвания въззивен акт разрешение по този въпрос се отклонява от практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, ІV г.о. и Решение № 51/21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018 г. на ВКС, ІV г.о. и осъществява твърдяната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Липсват предпоставки за достъп до касация по първия въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в поддържаната от касатора хипотеза – въпрос от значение за точното прилагане на закона. Не са мотивирани по въпроса, по който се е произнесъл въззивния съд допълнителни основания, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяната на законодателството или обществените условия. В тази насока страната не е съобразила изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с разясненията в т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Като допълнителен аргумент за неоснователност на искането за допускане на касационен контрол в разглежданата хипотеза следва да се посочи и едновременното поддържане по един и същи въпрос на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, които са самостоятелни състави и не могат да се въвеждат кумулативно в производството по чл. 288 ГПК. По вторият повдигнат въпрос също не се обосновава приложно поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът не е мотивирал соченото основание (по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК ), което се поддържа и в двете хипотеза на нормата. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – въпрос от значение за точното прилагане на закона не е обосновано, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или чрез позоваване на съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяната на законодателството или обществените условия. Основанието по същата норма – въпрос, който е от значение за развитието на правото не е обосновано, с оглед на твърдението за липсата на съдебна практика, чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретно посочени от жалбоподателя норми, когато те са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде практика по приложението им. Изложението в тази част не е съобразено с разясненията по т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Освен това, поставеният въпрос за преценката на правните последици от осъществили се факти между два тълкувателни акта е разрешен именно в практиката на ВКС, на която касаторът се позовава и прилага, обосновавайки основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – т.е. поддържа, че е налице съдебна практика, която е формирана при точно приложение на закона и е актуална, с което се изключват предпоставките в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В обобщение, касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната част следва да бъде допуснато по поставеният по-горе първи правен въпрос, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение,