Определение № 426 от 11.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 2135/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Никан лайн“ООД и „Никан лайн груп“ООД против решение № 10322/19.04.2021 г. по т.д. № 4297/2019 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 66/02.05.2019 г. по т.д.№ 3/18 г. на Софийски окръжен съд е постановено друго за признаване за установено по исковете с правно основание чл. 422 от ГПК, че „Никан лайн груп“ООД и „Никан лайн“ ООД дължат солидарно на „Общинска банка“АД следните суми: сумата от 1 863 000 евро, представляваща част от дължима главница по договор за банков кредит № 1174/27.12.2007 г. и анекси към него, сключени между „Общинска банка”АД като кредитодател, „Транс сити“ АД като кредитополучател и „Никан лайн груп“ООД и „Никан лайн“ООД като солидарни длъжници, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 06.10.2017 г. до окончателното ѝ изплащане, за която е издадена заповед № 887/10.10. 2017 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 728/2017г. по описа на PC–Пирдоп; сумата от 566 286.13 евро, представляваща възнаградителни лихви, дължими за периода от 20.02.2015 г. до 13.11.2015 г., сумата от 14 505.31 евро, представляваща неустойка, дължима за периода от 20.02.2015 г. до 13.11.2015 г. и сумата от 10 868.12 евро, представляваща комисиона за периода от 6.10.2014 г. до 26.12.2015 г., за които суми е издадена заповед № 922/12.10.2017 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч. гр. д. № 729/2017 г. по описа на PC–Пирдоп. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба „Общинска банка”АД в писмения си отговор оспорва основателността на касационната жалба и наличието на предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че исковете са по реда на чл.422 ГПК, като е бил спорен въпросът дали касаторите са само ипотекарни длъжници или и лично и солидарно задължени по кредитния договор. Решаващите крайни изводи САС е направил след тълкуване на договора за кредит и анексите към него, в които изрично като страни по правоотношението са били посочени „Транс сити“АД като кредитополучател и „Никан лайн груп“ООД и „Никан лайн“ ООД в качеството на солидарни длъжници. Въззивната инстанция е изходил преди всичко от правните характеристики на пасивната солидарност като форма на лично обезпечение. Посочила е, че чрез нея се намалява рискът от неплатежоспособността на някой от длъжниците, когато задължението е поето от неколцина, солидарност не възниква по силата на закона между главния длъжник и ипотекарния длъжник, освен ако последният не се е задължил да отговаря и лично за неговото изпълнение, което е изцяло в рамките на договорната автономия на гражданскоправните субекти, установена в чл. 9 от ЗЗД. САС е навел аргументи, че учредяването успорено с това от същите лица на договорни ипотеки не обезмисля последните, защото от тях произтича право на кредитора на предпочтително удовлетворение от стойността на ипотекираните имоти, каквото той не би имал, ако касаторите бяха само лично задължени. В случая касаторите са направили изявление за сключване на договора за кредит и в него те са обозначени като солидарни длъжници, т.е. такива, които са лично задължени за изпълнение на задълженията. Ето защо след тълкуване на действителната обща воля на страните по договора по реда на чл. 20 от ЗЗД и след съпоставянето на посочването в титулната част на договора и анексите на касаторите като „съдлъжници“ и „солидарни длъжници“, САС е приел, че същите са изразили воля да поемат, наред с кредитополучателя изпълнението на задълженията по договора. По отношение посочването им в част от анексите като „трети лица“ е изложил съображения, че това не може да се тълкува като изключващо качеството им на страни по кредитното правоотношение, наред с кредитополучателя. Волята на двете дружества за солидарно задължаване наред с кредитополучателя решаващият състав е установил и въз основа на клаузата на чл. 9, ал. 4 от договора, в който страните изрично са дали съгласие за директен дебит на суми от сметките им, разкрити както в банката-заемодател, така и в други банки, за погасяване на задълженията по кредита, което по несъмнен начин според съда сочи съгласието им да се задължат лично по кредита и да отговарят за погасяването му с цялото си имущество, по смисъла на чл. 133 от ЗЗД, а не само с ипотекираните в полза на банката недвижими имоти и заложените движими вещи. В подкрепа на същия извод въззивната интастнция е разгледала и констатацията от допълнителното заключение на приетата пред нея съдебно-счетоводна експертиза, че касаторите са заплатили доброволно някои от дължимите вноски, погасявайки част от задълженията на кредитополучателя. По релевираното от касаторите възражение за липса на предсрочна изискуемост на задълженията по договора за банков кредит САС е приел, че същото няма значение за спора, тъй като към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция е изтекъл крайният срок на договора и вземанията за главница и договорни лихви са дължими поради настъпване на падежа им по погасителен план, съгласно задължителните указания по приложението на закона, дадени в ТР № 8/2017 г. от 02.04.2019 г. по т.д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. По изложените съображения не е обсъдил дали банката-кредитор надлежно е упражнила преобразуващото си право да обяви предсрочната изискуемост, чиято последица е именно отпадането на привилегията на длъжника, произтичаща от същия отлагателен срок (чл. 70, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 60, ал. 2 от ЗКИ). По възражението за погасяване на вземанията по давност САС се е позовал на формираната непротиворечива практика на ВКС, че уговореното между страните връщане на предоставена в заем сума на погасителни вноски не превръща кредитния договор в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части (чл. 66 от ЗЗД). Поради това е приложил по отношение на задължението за главницата общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД, а не кратката тригодишна такава по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. По отношение на акцесорните вземания за възнаградителни лихви за периода от 20.02.2015 г. до 13.11.2015 г., и за неустойка съобразно общото правило на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД е приложил специалната 3-годишна давност. Обсъдил е, че заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК, е било подадено на 06.10.2017 г., а съгласно обстоятелствената част на исковата молба ищецът претендира възнаградителна лихва за периода от 20.02.2015 г. до 13.11.2015 г., попадащ в рамките на 3-годишния срок назад от тази дата. Съобразил е, че сумата действително включва възнаградителни лихви, дължими за период преди 06.10.2014 г., но съобразно уговореното по представените по делото анекси (допълнителни споразумения) е установил, че с тях е пролонгиран срокът за заплащане на незаплатените на падежа възнаградителни лихви, като е уговорен нов срок за заплащането им. Приложил е правилото на чл. 114 от ЗЗД - давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Поради което е заключил, че макар и част от вземанията за възнаградителни лихви да са възникнали за период преди 06.10.2014 г. със споменатите анекси, страните са предоговорили срока за заплащането им, поради което исковете за тях не са погасени по давност, като е уговорен нов план за погасяването им. С оглед разсрочване на плащането на възнаградителните лихви, е намерил, че уговорената неустойка за незаплащането им се дължи за периода от датата на падежа на първата разсрочена вноска за заплащане на лихвата, съгласно анекс № 11- т.е. от 20.02.2015 г. или периодът, за който е дължима е също преди изтичането на 3-годишния срок на специалната давност от падежа на задължението. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите формулират следните правни въпроси: 1/ Допустимо ли е ищецът да сочи една дата на настъпване на предсрочната изискуемост на дадено задължение в заявлението по чл.417 ГПК за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист и при направено възражение от ответника да посочва съвсем друга дата на настъпване на предсрочната изискуемост в производството по иска по реда на чл.422 ГПК?; 2/ Имат ли материална доказателствена стойност направените от страните признания на факти в тяхна вреда, когато същите са направени в заявление по чл.417 ГПК?; 3/Промения ли се характерът на вземането, когато заявлението по чл.417 ГПК се сочи, че се претендира едно общо задължение по договор за кредит, обявен за предсрочно изискуем, а в съдебното решение се установява съществуването на множество вземания /текущи погасителни вноски с настъпил падеж/?; 4/ Даването на съгласие за директен дебит на суми от сметки в банката за просрочени задължения по договор за кредит на трето лице, различно от кредитополучателя, превръща ли третото лице в солидарен длъжник по отношение на същия кредит?; 5/ Каква е погасителната давност по отношение на вземания по договор за банков кредит? По първите три въпроса касаторите се позовават на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като считат, че те са разрешени от САС в противоречие със задължителна практика на ВКС – ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и практиката на ВКС, обективирана в решение № 148/02.12.2016г. по т.д. № 2072/2015г. на ВКС, I т.о., решение № 25/03.05.2017г. по гр.д. № 60208/2016г. на ВКС, II г.о., решение № 23/ 24.03.2015г. по т.д. № 1717/2013г. на ВКС, I т.о. По четвърти и пети въпрос навеждат допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Позозават се и на хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че първите два въпроса нямат обуславящ произнасянето на САС характер, тъй като не са били включени в решаващите му изводи. Въззивната интстанция, както посочват самите касатори, е приела за ирелевантен спора за настъпване на предсрочна изискуемост на дълга и не е преценявала налице ли са били условията за обявяването й, упражнил ли е кредиторът това свое право и достигнало ли е и кога уведомлението за това до длъжниците. Оттук не е разглеждала и каква дата на предсрочна изискуемост се сочи в заявлението по чл.417 ГПК и каква в исковата молба по установителния иск. Според т.1 от ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая за изхода по конкретното дело обуславящо значение има изводът на САС, че е настъпил крайният срок за връщане на кредита по погасителен план и това обстоятелство той е бил длъжен да зачете на осн. чл.235, ал.3 ГПК. Следователно релевантен за спора се явява третият правен въпрос, който е бил разрешен от съда и то в съответствие със задължителната практика на ВКС. В случая относимата такава, както правилно е посочил и САС, е ТР № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС. Същото доразвива положенията, застъпени в т.9 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, и с него се приема, че предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. Разграничението на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и в исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК, не е условие за редовност на исковата молба и за уважаване на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, когато тя не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението. Разяснено е, че специфичните особености на производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, а именно изискването за идентичност на основанието и размера на вземането, заявени в заповедното производство и основанието и размера на вземането по предявения иск, не налагат извода, че съществуването на вземането към момента на подаването на заявлението по чл. 417 ГПК или по чл. 410 ГПК е задължителна предпоставка за уважаването на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Искове за установяване на съществуването на права към минал момент са допустими само в изрично предвидените от закона случаи. Уредбата на заповедното производство не съдържа изрична разпоредба, предвиждаща, че с иска по реда на чл. 422 ГПК се установява съществуването на вземането към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Поради това съдът в производството по реда на чл. 422, ал.1 ГПК не е обвързан от фактическото положение към датата на подаване на заявлението. В производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК съдът е обвързан от посочения в петитума на исковата молба размер и период на претенциите за главница, възнаградителна лихва, мораторно обезщетение. Цитираната от касаторите в изложението съдебна практика касае конкретни проблеми на предсрочната изискуемост – форма на уведомлението, способ на връчване, момент на пораждане на действие и пр., които са ирелевантни към проблема за настъпване в хода на процеса на крайния срок за връщане на дълга. Четвърти въпрос относно даването на съгласие за директен дебит също не изпълнява изискванията към общото основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл.280, ал.1 ГПК. Същият е фактологичен, а не правен. Касае обсъждане на конкретно доказателство, при това съставът на САС го е разгледал в контекста на тълкуване на договорни клаузи, ведно с други доказателства относно релевантни за тълкувателната дейност обстоятелства. Следователно не само поради аргументи, изведени от посоченото съгласие за директен дебит, въззивната инстанция е достигнала до краен извод за качеството, в което касаторите са се задължили по процесния договор за кредит. По петия правен въпрос не е изпълнено допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по същия въпрос е формирана трайна съдебна практика, която не се нуждае от промяна за преодоляване на възприети с нея правни разрешения. С Решение № 45/17.06.2020г. по т.д. № 237/2019г. на ВКС, II т.о. е прието, че задължението за главницата по договора за банков кредит се погасява с общата петгодишна давност, а с Решение №130/15.04.2020г. по т.д. № 1829/2018г. на ВКС, I т.о. се дава отговор, че погасителната давност по отношение на възнаградителните лихви е тригодишна. САС е съобразил посочената съдебна практика и е приложил към вземанията за главница по вноски, дължими след 20.02.2015г., общата петгодишна давност, а за вземанията за възнаградителна лихва, изискуеми след 20.02.2015г. и за неустойки за период с начало 20.02.2015г. – кратката тригодишна давност. Предвид посочения начален момент на изискуемост – 20.02.2015г., датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК - 06.10.2017г., и съобразения към последната дата давностен срок, е направил и крайния си извод за неизтичане нито на петгодишната давност, нито на тригодишната. Не се установява и наличие на хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Доводите на касаторите навеждат на оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост на фактическите изводи на съда. Изразява се несъгласие с направеното от САС тълкуване на договорните клаузи и тези по анексите относно качеството „солидарни длъжници“ на двете дружества по банковия заем. За да се извлече действителната обща воля на страните, настоящата инстанция следва да приложи критериите по чл.20 ЗЗД и да направи собствено тълкуване на уговорките между тях, т.е. да извърши проверка по същество. Последната обхваща преценка на анализираните от САС доказателства и твърденията във връзка с последните на касаторите и ответника по касационната жалба. Следователно не е възможно само от външна страна на съдебния акт, с оглед изложеното в мотивите му да се направят нужните заключения. Не се установява от друга страна въззивният съд да е приложил отменен или несъществуващ закон, или закона в неговия обратен смисъл; нито е налице явно нарушение на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. По въпросите за настъпването в хода на процеса на крайния срок за връщане на кредита и за приложимия давностен срок както вече бе посочено е налице практика на ВКС и решението на САС е съобразено с нея. Поради изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на САС. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо ТО