Определение № 50564 от 17.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 14/2022 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Г. П., чрез процесуалния му представител адв.В. О., против решение №1074/25.10.2021г. по в.гр.д.№1672/21г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение №261771/14.12.2020г. по гр.д.№15347/18г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от него срещу ЗД“Бул инс“АД иск с правно основание чл.432 КЗ – за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди,претърпени от ищеца в резултат на настъпило на 21.06.2018г. ПТП за разликата над 50 000 лв. до претендираните от него 100 000 лв. Искането за отмяна на решението на Софийски апелативен съд в обжалваната му част и за уважаване на иска за остатъка от 50 000 лв. е обосновано с наведени в касационната жалба оплаквания за неправилност по смисъла на чл.281 т.3 ГПК - поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. В тяхна подкрепа касаторът поддържа,че въззивният съд не е съобразил релевантните, съгласно установената съдебна практика, конкретни обективно съществуващи факти – висок интензитет на търпени от ищеца болки и страдания и продължителния период на лечение, както и установените за страната лимити на застрахователни покрития, а се е позовал на обстоятелства, които не биха могли да обосноват извода му за определяне на посочения от него размер на вредата.Поради това касаторът счита даденото обезщетение от 50 000 лв. за крайно занижено и неотговарящо на критериите за справедливост. В писменото си изложение към касационната жалба по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи,че решаващият състав на САС се е произнесъл по материалноправни въпроси, които са от значение за изхода на делото и произнасянето им е в противоречие със задължителната практика на ВКС относно задължението на съда да обсъди всички доказателства от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от деликт по справедливост, като съобрази степента и броя на причинените травматични увреждания, вида на проведеното лечение и интензитета на търпените болки и страдания от пострадалия. Твърди,че въззивният съд не е обвързал преценката си за размера на обезщетението с релевантните за определянето му обстоятелства, визирани като критерии, от които следва да се ръководи, в т.11 от ППВС №4/68г. Позовавайки се на същия допълнителен селективен критерий касаторът формулира като значим за изхода на делото въпроса Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси? /противоречие с решение №28/09.04.2014г. по т.д.№1948/13г. на Второ т.о. на ВКС и решение №4/08.03.2021г. по т.д.№2940/2019г. на второ т.о. на ВКС/. Ответникът по касационната жалба ЗД“Бул инс“АД, в депозиран от пълномощника му адв.А. И. в законоустановения срок писмен отговор, застава на становище за необоснованост на сочената от касатора допълнителна предпоставка за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, за което счита,че е постановено в съответствие с трайно установената практика на ВКС по въпросите за критериите при определяне на справедлив размер на обезщетението за вреди. По същество препраща към наведените в предмета на спора негови възражения срещу иска, които поддържа и в настоящото производство. Върховен касационен съд, Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си съставът на Софийски апелативен съд е приел за безспорно пред въззивната инстанция /с оглед влизането в сила на решението в частта до присъдения размер от 5000 лв./, че към датата на ПТП – 21.06.2018г. ответникът е имал качеството на застраховател на гражданската отговорност на деликвента, както и наличието на елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане. Като спорни за разрешаване от него е определил въпросите какво е справедливото обезщетение за претърпените от ищеца в резултат на ПТП неимуществени вреди и дали той има и в каква степен принос за настъпването им. За да даде отговор на тях, съдът е взел предвид заключенията на медицинската експертиза, приетите по делото медицински документи и събраните свидетелски показания. Приел е,че въз основа на тях е установено,че вследствие на инцидента ищецът е получил контузия с болезненост при натиск в поясната област; фрактури на телата на гръден и поясен прешлени от стабилен тип, без нарушаване целостта на гръбначния канал; травматичен десностранен поясно-кръстов радикулит. Възприел е становището на вещото лице,че травмите са причинили на ищеца трайно затруднение в движенията на снагата за 6-8 месеца, придружено с болки, в началото по- силни и с изтръпване на дясна подбедрица; проведеното лечение се е осъществявало с медикаменти, постелен режим и външна имобилизация с лумбостат; периодът на възстановяване от счупванията е продължил в рамките на 12-18 месеца, като към края на този период при прегледа от вещото лице е констатирано добро общо състояние на ищеца, самостоятелна, ненарушена походка, умерено изразен болков синдром в поясната област при умерени физически натоварвания и неблагоприятни метеорологични условия и ограничени движения в крайните фази. Съобразени са от състава на апелативния съд и показанията на свидетелката И. – доведена дъщеря на ищеца, която установила,че след инцидента същият не е бил настанен в болнично заведение, а сам посетил такова, за да му бъде извършена консултация и изследвания, не е бил обездвижен, а трудно се движел, тъй като имал силни болки в кръста и в долните крайници; останал известно време на легло в домашни условия, където за него се грижели братята ѝ, като му помагали да се обслужва, като след 7-8 месеца започнал да се справя и сам; през това време пиел обезболяващи и носел предписания му колан с пластини, които да поддържат прешлените му; към настоящия момент се оплаква от болки в кръста и в дясната част на тялото.На базата на така установените обстоятелства съдът е приел за справедлив размер на обезщетението за тези вреди сумата 50 000 лв. Посочил е,че от значение за определянето му са и възрастта на ищеца към момента на увреждането – 57 години, вида и характера на травмите, които отново е описал, съгласно установеното, както и действащите към момента на застрахователното събитие лимити на застрахователни покрития. Отрекъл е да са налице обстоятелства, на базата на които да би могъл да се направи извод за съпричиняване на вредите от страна на пострадалия, поради което е отменил частично решението на първата инстанция в отхвърлителната му част и е присъдил в полза на ищеца още 10 000 лв. /над присъдените 40 000 лв./ като обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди, ведно със законната лихва и разноски. Настоящият състав на Върховен касационен съд намира,че не следва да се допусне касационен контрол на така постановеното въззивно решение. Според чл.280 ал.1 ГПК вр. с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТКВКС задължително тълкуване на разпоредбата, до разглеждане по същество от ВКС се допускат въззивни съдебни решения,в които се съдържат обуславящи крайния постигнат с тях резултат разрешения на въпроси, които касаторът, обосноваващ искането си жалбата му да бъде допусната и разгледана от ВКС, следва да посочи и формулира конкретно,тъй като с тях се определят рамките, в които ВКС дължи селекцията на касационните жалби. Съгласно разясненията дадени в посоченото тълкувателно решение, въпроси от значение за изхода на спора са тези, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен,нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства, а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат наведените допълнителни селективни предпоставки на т.т.1-3 от същия член и алинея. В т.1 от изложението касаторът не е формулирал конкретен правен въпрос, а само е навел твърдение,че съдът се е отклонил от практиката на касационната инстанция, свързана със задълженията на съда да обсъди всички доказателства от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от деликт по справедливост. Цитирал е като такава практика ППВС №4/68г. Липсата на посочен правен въпрос е предпоставка за извод за липса на осъществена общата предпоставка за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК. Дори да се приеме противното, настоящият състав не констатира при изпълнение на това си задължение въззивният състав да е процедирал в противоречие с указанията, дадени в посоченото постановление на Пленума на ВС, тъй като при мотивиране на решението си същият е извършил анализ на всички събрани по делото доказателства, като установените въз основа на тях обстоятелства е съотнесъл към посочените в постановлението необходими за формирането на извода му за справедлив размер на обезщетението критерии, а именно: степен и брой на причинените травматични увреждания, интензитет на търпените от пострадалия болки и страдания, тяхната продължителност, вид и период на лечебния и на възстановителния процес, възраст на пострадалия, остатъчните поражения и прогнозата за по-нататъшното му състояние. Съобразил е и общественото разбиране за справедливост към датата на настъпването на вредата, отчитайки конкретните икономически условия в страната, ориентир за което са съответните нива на застрахователно покритие. В този смисъл поставеният под точка 2 въпрос, макар и осъществяващ общия критерий за допустимост, тъй като се обхваща от предмета на спора, бил е разгледан от съда и е получил отговор в решаващите му мотиви от постановения въззивен акт, не е достатъчен да обоснове селектирането на жалбата, доколкото даденото от въззивния съд разрешение не се явява в противоречие с трайно установената съдебна практика на Върховния касационен съд. Изложените от него мотиви са изцяло съобразени с тази практика по приложението на чл.52 ЗЗД, обективирана не само в ППВС №4/68г. и в сочените от самия касатор решения на ВКС /от съдържанието на които не може да се направи извод за наличие на твърдяното противоречие/, но и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 124/09.02.2010 г. по гр. д. № 3802/2008 г. на І г. о., решение № 317/01.07.2011 г. по гр. д. № 1553/2010 г. на ІV г. о., решение № 407/26.05.2010 г. по гр. д. № 1273/2009 г. на ІІІ г. о., решение № 140/24.07.2013 г. по гр. д. № 1328/2012 г. на ІІІ г. о., решение № 302/04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на ІV г. о., решение № 51/13.02.2012 г. по гр. д. № 465/2011 г. на І. г. о., решение № 104/25.07.2014 г. на І т. о., решение № 184/08.11.2011 г. по т. д. № 217/2011 г. на ІІ т. о., решение № 173/27.10.2016 г. по т. д. № 2663/2015 г. на І т. о., решение № 55/14.05.2012 г. по т. д. № 362/2011 г. на ІІ т. о., решение № 88/09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ІІ т. о., решение № 141/28.01.2016 г. по т. д. № 1398/2014 г. на І т. о., решение № 142/15.10.2015 г. по т. д. № 2766/2014 г. на І т. о., решение № 251/20.01.2017 г. по т. д. № 72/2016 г. на І т. о., решение № 174/27.10.2016 г. по т. д. № 2960/2015 г. на І т. о. и др. Изложеното налага да бъде постановен отказ за допускането на въззивното решение до касационен контрол в обжалваната му от касатора част. Така мотивиран, Върховен касационен съд,състав на Второ търговско отделение