Определение № 292 от 07.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 865/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Казино Мираж“ ООД срещу определение № 3369 от 21. 12. 2021 г. по ч. гр. д. № 3814/2021 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 състав, с което е оставена без уважение частната жалба на „Казино мираж“ ООД срещу определение от 29. 10. 2021 г. по т. д. № 2055/2021 г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-8 състав, с което на основание чл. 130 ГПК е върната исковата молба на частния касационен жалбоподател срещу Национална агенция за приходите /НАП/ и е прекратено производството по делото. В частната касационна жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно и се прави искане за отмяната му. Излагат се съображения, че в случая е приложим общият гражданскоправен ред за възстановяване на недължимо платената държавна такса по чл. 30, ал. 6 ЗХ, определена с решение на изпълнителния директор на НАП за издаване на лиценз за организиране на хазартни игри на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, евентуално – на основание чл. 59 ЗЗД. Частният касационен жалбоподател поставя по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК въпроса относно реда за възстановяване на недължимо платени държавни такси по чл. 30, ал. 6 ЗХ. Твърди, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, доколкото липсва създадена съдебна практика при непълнота и неяснота в разпоредбата на чл. 92, ал. 4 ЗХ и с оглед неприложимостта на реда по чл. 128 и сл. ДОПК за възстановяване на недължимо събрани държавни такси по чл. 30, ал. 6 ЗХ. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като прецени данните по делото и доводите по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. С потвърденото с обжалвания въззивен акт определение по т. д. № 2055/2021 г. на Софийски градски съд е върната на основание чл. 130 ГПК исковата молба, с която „Казино Мираж“ ООД е предявило срещу НАП при условията на евентуално обективно съединяване искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД и чл. 59, ал. 1 ЗЗД за връщане на сумата от 100 000 лв., представляваща недължимо платена съгласно решение № 000030-972/26. 03. 2021 г. за продължаване на срока на издаден лиценз по Закона за хазарта държавна такса по чл. 30, ал. 6 ЗХ. Твърденията в исковата молба са за недължимо плащане на посочената такса, тъй като нормативната уредба във връзка с издаване и продължаване на процесните лицензи е приложена в нарушение на § 86, ал. 1 ПЗР на ЗИДЗХ /ДВ, бр. 11/2021 г./, в резултат на което са заплатени две различни такси за получаване на една и съща услуга, както и без да се спази нормата на чл. 30, ал. 7 ЗХ, според която за хазартните игри, които се облагат с алтернативен данък по ЗКПО, се събират само таксите по ал. 1. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за недопустимост на предявения иск, като е изложил съображения, че се касае до такса по чл. 30, ал. 6 ЗХ, която по характер е публично вземане, съответно претендираното връщане на недължимо платената държавна такса е по публично правоотношение, а не по гражданско правоотношение. Счел е, че това обуславя приложимостта на регламентирания в чл. 92, ал. 4 вр. ал. 1-3 ЗХ вр. чл. 129 ДОПК ред за възстановяването й. Настоящият състав на ВКС намира, че формулираният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос относно реда за възстановяване на недължимо платени държавни такси по чл. 30, ал. 6 ЗХ е обуславящ изхода на спора и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. В настоящия случай касаторът не е обосновал съществуването на двете предпоставки, формиращи общото допълнително основание за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според трайноустановената практика на ВКС /определение № 557 от 26. 10. 2009 г. по ч. т. д. № 585/2009 г. на ВКС, І т. о., определение № 601 от 29. 11. 2010 г. по ч. гр. д. № 568/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., определение № 130 от 18. 02. 2013 г. по ч. т. д. № 559/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 269 от 30. 04. 2014 г. по ч. т. д. № 1192/2014 г. на ВКС, ІІ т. о. и др./ наличието на специален административен ред за връщане на недължимо заплатени суми с характер на публично държавно вземане изключва наличието на процесуална възможност за защита на страната по общия исков ред чрез предявяване на искови претенции, основаващи се на института на неоснователното обогатяване – чл. 55 – 59 ЗЗД, включително по съображения за липса на правен интерес при съществуващ облекчен специален административен ред за възстановяването им. Таксата по ал. 6 на чл. 30 ЗХ за издаване и поддържане на лицензи за игри с игрални автомати, за която ЗХ не предвижда специален ред за възстановяване, като внесена на основание действаща законова разпоредба представлява публично държавно вземане по смисъла на чл. 162, ал. 2, т. 3 ДОПК. Възстановяването на тази такса в хипотезата на недължимост или плащане без наличието на основание се осъществява по общия административен ред, а именно по реда за издаване на индивидуални административни актове по АПК, като заинтересованата страна следва да сезира компетентния административен орган по чл. 17, ал. 1 ЗХ – изпълнителния директор на НАП за произнасяне по реда на чл. 21 АПК. В компетентността на административния орган е преценката дали таксата, платена по административното правоотношение, по силата на административен акт – решение за издаване/продължаване на лицензия, е дължимо внесена, като законосъобразността на издадения от него индивидуален административен акт може да бъде предмет на проверка по реда на обжалването му. Като е приел, че в случая се касае до публично правоотношение във връзка с държавна такса по смисъла на чл. 162, ал. 2, т. 3 ДОПК и съществуващият ред за възстановяването й е административен, което изключва допустимостта на исковата претенция по чл. 55 и по чл. 59 ЗЗД, въззивният съд се е съобразил с разрешенията в константната съдебна практика. По тези съображения настоящият състав приема, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на Софийски апелативен съд. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение