Определение № 2317 от 30.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 1013/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Застрахователна компания Олимпик“ АД, Кипър, срещу решение № 10013 от 18.12.2025 г., постановено по в.гр.д. № 713/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 4 състав, в частта, с която след частична отмяна на решение № 5958 от 16.08.2017 г., постановено по гр.д. № 7743/2015 г. по описа на Софийски градски съд, I-16 състав, „Застрахователна компания Олимпик“ АД, Кипър е осъдено да заплати на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ на Н. Ферханова С. сума в размер на 73 333, 33 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от нанесени телесни увреждания, както и сума в размер от 191, 12 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в разходи за лечение, които вреди са причинени от пътнотранспортно произшествие, настъпило на 17.12.2014 г. по вина на водача на лек автомобил, за който е сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с ответника, ведно със законната лихва върху сумите за периода от 15.06.2015 г. до окончателното плащане. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила. Касаторът намира, че определеният от въззивния съд размер на обезщетението за претърпените от ищцата неимуществени вреди, причинени в резултат на произшествието, е завишен и не отговаря на принципа на справедливост. Той не е съобразен с икономическите условия в страната към датата на настъпване на произшествието. Касаторът счита, че въззивният съд не е имал правомощието да намали размера на приноса на пострадалата за настъпване на вредоносния резултат, тъй като не е направено искане за това във въззивната жалба. Посочва, че няма основание за намаляване на този принос от 1/2 на 1/3, защото пострадалата е пътувала без поставен предпазен колан, което е причината тя да претърпи удар в главата. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя три въпроса, по които намира, че се е произнесъл въззивният съд, като по всеки от тях поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по касационната жалба Н. Ферханова С. е подал отговор, в който заявява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излага съображения за това, че решението е правилно. Претендира присъждане на разноски. Третите лица помагачи на ответника в производството – М. Р. Е. и ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД, не са заявили становище по жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че предмет на разглеждане са искове с правна квалификация чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, предявени от увреденото лице Н. Ферханова С. срещу застрахователното дружество, което е страна по сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, за заплащане на обезщетение за неимуществени и имуществени вреди, причинени в резултат на пътнотранспортно произшествие /ПТП/, настъпило поради виновното и противоправно поведение на водача на моторното превозно средство /МПС/, за което е сключена застраховката. Счел е, че предвид това, че ответното застрахователно дружество не е обжалвало решението на първоинстанционния съд в частта, с която е осъдено да заплати на ищцата сумата от 60 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от получени телесни увреждания и сума от 573, 23 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи за лечение на получените телесни увреждания, то е влязло в сила и се ползва със сила на пресъдено нещо. С оглед на това от него се установяват по задължителен начин в отношенията между страните всички факти, от които са породени присъдените вземания, а именно: - наличието на противоправно и виновно поведение на водача на лек автомобил „БМВ 320 Д“, с рег. [рег.номер на МПС]; - настъпили за ищцата неимуществени вреди, представляващи болки и страдания от получените телесни увреждания, както и имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи за лечение на уврежданията, които са в причинна връзка с поведението на водача на автомобила; - наличие на сключена с ответника задължителна застраховка „Гражданска застраховка“ за МПС-то, управлявано от виновния водач, която е била действаща към деня на произшествието. За да определи какъв размер на обезщетение се следва на ищцата за възмездяване на претърпените от нея неимуществени вреди, въззивният съд е отчел, че към деня на произшествието тя е била на 15 години, че е получила тежка съчетана травма – черепномозъчна, лицевочелюстна и гръдна с множество травматични увреждания и навлизане на атмосферен въздух във вътречерепното пространство – пневмоцефалия. Взел е предвид, че тези увреждания са довели до разстройство на здравето, временно опасно за живота, а лицевочелюстната травма е предизвикала и нарушение на говора и храненето за продължителен период от време. Съобразил е, че за възстановяване на уврежданията пострадалата е претърпяла операция, като се е наложило да й се поставят и назогастрична сонда и гастростома. Отчел е, че продължителността на възстановителния период е 2-3 и повече години, както и че в резултат на черепномозъчната травма увреденото лице е получило посттравматичен мозъчен синдром, за който са характерни обща забавеност, емоционално-волева нестабилност, слаб контрол на импулсите, снижени и ограничени интереси, забавяне и упадък на умственото развитие. Взел е предвид и песимистичната прогноза за пълното възстановяване на ищцата. С оглед на тези обстоятелства, както и на икономическите условия в страната към момента на настъпване на вредите, въззивният съд е определил, че справедливият размер на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди от получаване на описаните увреждания възлиза на сумата от 200 000 лв. Въззивният съд е счел за доказано в производството от заключението на изготвената комплексна медико-автотехническа експертиза, че в момента на настъпване на ПТП-то пострадалата, е пътувала в автомобила без поставен предпазен колан. Доколкото и при поставен предпазен колан тя пак би получила увреждания, съдът е приел, че степента на нейния принос за вредоносния резултат е по-малка от тази на водача и възлиза на 1/3. Ето защо размерът на обезщетенията за претърпени вреди, които се следват на ищцата, е намален с 1/3. Това прави предявеният иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди основателен за сумата от 133 333, 33 лв., а този за присъждане на обезщетение за имуществени вреди основателен за сумата от 764, 35 лв. С оглед на това решението на първоинстанционния съд е отменено в частта, с която исковете са отхвърлени над присъдените суми до посочените размери и е постановено друго, с което ответното застрахователно дружество е осъдено да заплати допълнително на ищцата сумата от 73 333, 33 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, и сумата от 191, 12 лв. - обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва върху тях от 15.06.2015 г. до окончателното плащане. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя три въпроса, по които сочи, че въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение. Първият от тях е: Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, и какви са критериите за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увреденото в резултат на ПТП лице, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя и следва ли определеното от съда обезщетение да съответства на установените по делото факти?. Този въпрос касае прилагането на материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД, поради което има характера на правен. Претърпените от едно лице неимуществени вреди в резултат на настъпило ПТП и тяхното остойностяване от съда при прилагане на установения в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливостта са елементи от фактическия състав, при който възниква отговорността на застрахователя по сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, която е предмет на предявения в процеса осъдителен иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. Ето защо поставеният въпрос е включен в предмета на спора по настоящото дело, като по него въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение и това е обусловило решаващите му правни изводи за частична основателност на този иск. С оглед на това трябва да се приеме, че по отношение на него е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По формулирания въпрос е налице съдебна практика, която е както тази, цитирана от касатора, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС /ППВС № 4/1968 г./, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са и следните: Решение № 242/12.01.2017 г., постановено по т.д. № 3319/2015 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 17 от 16.01.2025 г., постановено по т.д. № 1808/2023 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 1 от 26.03.2012 г., постановено по т.д. № 299/2011 г. по описа на ВКС, II т.о. и Решение № 50104 от 23.02.2023 г., постановено по т.д. № 1689/2021 г. по описа на ВКС, II т.о. В ППВС № 4/1968 г. са дадени задължителни указания по прилагане на нормата на чл. 52 ЗЗД от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане, като е прието, че понятието „справедливост“ по смисъла на тази разпоредба не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обстоятелства при търпени от едно физическо лице неимуществени вреди от причинени телесни увреждания са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване на състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и пр. В практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, се приема, че при прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, наред с общите критерии, изброени в ППВС № 4/1968 г., следва да се отчита и общественото разбиране за понятието „справедливост“ на определен етап от развитието на обществото, което се прави въз основа на конкретните обществено-икономически условия в страната към момента на настъпване на увреждането. В цитираната практика се отбелязва също, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е длъжен както да посочи обстоятелствата, които са релевантни за това, но също така да направи оценъчен извод как те влияят на интензитета на търпените вреди. От мотивите на обжалваното решение е видно, че при определяне на размера на дължимото обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди от увреждането на телесното му здраве, въззивният съд е съобразил всички общи критерии, установени в задължителната практика по прилагане на чл. 52 ЗЗД, както и специфичните такива, които се доказва да са налице в разглеждания случай. Той е изброил всички относими при преценка на тези критерии обстоятелства, които са доказани по делото и е направил оценка на същите, като е формирал извод за това какво е значението на всяко от тях за интензитета на търпените от пострадалата вреди и оттам за размера на обезщетението, което се следва за тяхното репариране. Отчел е вида на телесните увреждания, които се доказва, че ищцата е получила, които представляват тежка съчетана травма – черепномозъчна, лицевочелюстна и гръдна с множество травматични увреждания и навлизане на атмосферен въздух във вътречерепното пространство – пневмоцефалия, вида на проведеното лечение, което е било и оперативно, това, че тежкото състояние на лицето е направило необходимо поставяне за определен период от време на назогастрична сонда и гастростома, поради неефективно приемане на храна и течности през устата, както и това, че лицевочелюстната травма е предизвикала нарушение на говора и храненето на пострадалата за продължителен период от време. Решаващият съд е съобразил че възстановителният период за уврежданията е продължителен – повече от 2-3 години, както и това, че в резултат на черепномозъчната травма ищцата е получила посттравматичен мозъчен синдром, за който са характерни обща забавеност, емоционално-волева нестабилност, слаб контрол на импулсите, снижени и ограничени интереси, забавяне и упадък на умственото развитие, за преодоляване на които последици няма благоприятна прогноза. Взел е предвид и икономическите условия в страната към момента на настъпване на произшествието, който е през 2014 г. Въпросът дали въззивният съд е направил правилни изводи за значението на всяко едно от изброените обстоятелства за определяне на интензитета на търпените от пострадалата вреди и съответно за размера на дължимото обезщетение изисква произнасяне от касационния съд по правилността на обжалваното решение, което не може да стане в стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. С оглед на това трябва да се приеме, че въззивният съд е приложил материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД в съответствие със задължителните указания за това, дадени в цитираната практика, и не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд по обсъждания въпрос. Следващият въпрос, който касаторът формулира, е: 1) Какви са критериите и как следва да се прилага разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за наличие на съпричиняване на вредите от пострадалия, съразмерността на съпричиняването на вредоносния резултат и начина на определяне на степента му?. Този въпрос касае прилагането на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, поради което има характера на правен. Доколкото ответникът е заявил в процеса защитно възражение за това, че със своето поведение пострадалото лице е допринесло за настъпване на произшествието и оттам за вредите, търпени от него, то въпросът е част от предмета на спора по настоящото дело. По него въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение и това е обусловило решаващите му правни изводи за частична неоснователност на предявените искове. Следователно по отношение на този въпрос е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По поставения въпрос има формирана съдебна практика. Това е задължителната практика, обективирана в Постановление № 17 от 18.11.1963 г. на Пленума на ВС и в т. 7 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г., постановено по тълк.д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, както и практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са и следните: Решение № 98 от 24.06.2013 г., постановено по т.д. № 596/ 2012 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 24 от 21.02.2024 г., постановено по т.д. № 2224/2022 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 15 от 19.02.2020 г., постановено по т.д. № 146/2019 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 151 от 12.11.2012 г., постановено по т.д. № 1140/2011 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 169 от 02.10.2013 г., постановено по т.д. № 1643/2013 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 50163 от 15.12.2022 г., постановено по т.д. № 1740/2021 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 504 от 29.07.2024 г., постановено по гр.д. № 1455/2023 г. по описа на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 117 от 08.07.2014 г., постановено по т.д. № 3540/2013 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 116 от 28.04.2025 г., постановено по к.т.д. № 698/2024 г. по описа на ВКС, II т.о. В тези актове се приема, че намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от надлежно релевиране на възражение за принос на пострадалия, както и от установяване на конкретно поведение на пострадалия, което може да се изрази в действие или бездействие, като всякога трябва да е противоправно, но не е необходимо да е виновно, и на причинна връзка между това поведение и вредоносния резултат. Изводът за наличие на принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по категоричен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. За да определи степента на приноса на пострадалия, съдът следва да съпостави неговото поведение с това на делинквента, като отчете тежестта, вида и броя на нарушенията на всяко от тези лица, довели до настъпване на вредоносния резултат. Oт мотивите на обжалваното решение е видно, че за да направи извод, че са налице предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на дължимите на ищцата обезщетения за неимуществени и имуществени вреди, въззивният съд е счел, че е сезиран с възражение за това, което е своевременно заявено от ответника по исковете, че от събраните в производството доказателства се установява, че в момента на настъпване на ПТП-то пострадалото лице е пътувало в автомобила, участвал в произшествието, без поставен предпазен колан, което е нарушение на чл. 137а, ал. 1 ЗДвП, както и че между това поведение и неговото увреждане съществува причинна връзка. Освен това той е изложил и съображения въз основа на какви установени в производството конкретни факти счита, че приносът на пострадалата следва да е по-малък от този на водача, причинил ПТП-то, и да възлиза на 1/3. Това е установеното по делото обстоятелство, че дори да беше пътувала в превозното средство с поставен колан, ищцата пак би получила увреждания в резултат на противоправното поведение на виновния за произшествието водач, което прави неговият принос значителен. Изразеното от касатора несъгласие с определения по този начин размер на приноса всъщност представлява въвеждане на оплакване за необоснованост на извода на съда. По това оплакване обаче касационният съд не може да се произнася в стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Ето защо следва да се приеме, че по отношение на обобщения въпрос не е налице поддържаното от касатора допълнително основание за допускане на решението на въззивния съд до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторът поставя и следния въпрос: Ограничен ли е въззивният съд до релевираните във въззивната жалба оплаквания относно правилността на първоинстанционното решение?. Този въпрос се отнася до правомощията на въззивния съд при извършване на преценка за правилност на първоинстанционното решение, поради което касае прилагането на процесуалноправните норми в ГПК, уреждащи въззивното производство, и има характера на правен. Той е и обуславящ изхода на спора. По него е налице формирана задължителна съдебна практика, която е обективирана в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В него е прието, че процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът обосновава противоречието на въззивното решение с разрешенията, дадени в това тълкувателно решение, с това, че въззивният съд е преразгледал извода на първата инстанция за степента на приноса на пострадалата за вредоносния резултат, без да има такова оплакване във въззивната жалба. От материалите по делото е видно, че въззивната жалба, по която е образувано производството пред въззивния съд, е подадена от ищцата по предявените искове, като в нея е формулирано изрично оплакване за това, че първоинстанционният съд е определил степента на нейния принос за получените увреждания в изключително завишен размер. Следователно въззивният съд се е произнесъл по правилността на посочения извод на първоинстанционния съд, с оглед на заявеното във въззивната жалба изрично оплакване за това. Ето защо не е налице противоречие на обжалваното въззивно решение с разрешенията, дадени в цитираната задължителна практика, и не е осъществено допълнителното основание за неговото допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения процесуалноправен въпрос. По изложените съображения се налага изводът, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 10013 от 18.12.2025 г., постановено по в.гр.д. № 713/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 4 състав, в обжалваната му част. С оглед изхода на производството по чл. 288 ГПК, право на разноски има ответникът по касационната жалба. Той обаче не е представил доказателства за направени разходи за водене на делото пред касационния съд, поради което в негова полза не следва да се присъждат разноски. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение