Определение № 257 от 07.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1026/2020 г.

Производството е образувано по частна касационна жалба от А. В. Ю., чрез адвокат Д. К., срещу определение №31/21.01.2020г. по ч.г.д.№20/2020г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено разпореждане №2425/09.12.2019г. по г.д.№384/2019г. на ОС – Пазарджик, с което е върната касационна жалба срещу постановеното по делото въззивно решение. С определение № 113/20.05.2020 г. производството по делото е спряно до постановяване и обявяване на тълкувателно решение по тълк. дело № 2/2018 г. на ОСГТК на ВКС. Тълкувателно решение № 2/2018 по посоченото тълкувателно дело е постановено на 19.05.2022 г. и е обявено на 23.06.2022 г., поради което пречките за движението на делото са отпаднали и производство по него следва да се възобнови, на основание чл. 230, ал. 1 и ал. 3 от ГПК. Жалбоподателят излага съображения за недопустимост на атакувания съдебен акт и в условие на евентуалност за неговата неправилност. Твърди, че постановеното по делото решение подлежи на касационен контрол, съобразно изменението на разпоредбата на чл.113 от ГПК. Претендира отмяна на определението и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Насрещната страна “Обединена Българска Банка“ АД, редовно уведомена, не е депозирала писмен отговор в срока по чл.276, ал.1 от ГПК и не изразява становище по жалбата. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. За да се произнесе, съставът на върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: С атакуваното определение въззивният съд е потвърдил разпореждане № 2425/09.12.2019г. по в.г.д.№384/2019г. на Окръжен съд – Пазарджик, с което е върната депозраната от А. В. Ю. касационна жалба срещу постановеното по делото решение №345/11.10.2019г. За да постанови този резултат съдът е приел, че с въззивното решение е потвърдено решението на първостепенния Районен съд – Велинград в частта, с която е уважен предявения от “Обединена Българска Банка“ АД срещу А. В. Ю. иск, по реда на чл.422 от ГПК, за приемане за установено, че ответникът дължи солидарно с Г. В. С., вземанията произтичащи от Договор за потребителски кредит от 02.09.2009г., обезпечен с поръчителство, както следва: 6 871,09лв. – главница, 1 181,99лв. – просрочени договорни лихви за периода от 02.02.2014г. до 05.07.2015г. и 1 937,32лв. – наказателни лихви за периода от 02.02.2014г. до 10.11.2016г., ведно със законна лихва върху главницата от 11.11.2016 г. до окончателно изплащане на сумата, за които е издадена Заповед за незабавно изпълнение №649/2016г. по ч.г.д.№1199/2016г. на РС – Велинград. Съдът е приел, че спорът, предмет на разглеждане е търговски, тъй като претенцията се отнася до изпълнението, респ. неизпълнението на търговска сделка – договор за банков кредит обезпечен с поръчителство. Посочил е, че качеството „търговец“ на банката – ищец определя и сделката като търговска по смисъла на чл.286, ал.2 вр. чл.1, ал.1, т.7 от ТЗ. Посочил е, че спорът е търговски, но с оглед цената на иска същият се разглежда като първа инстанция от районен съд, съгласно нормата на чл.104, ал.4 от ГПК. С оглед на това е направил извод, че прагът за достъп до касационно обжалване е този за търговските спорове – 20 000лв., поради което и с оглед цената на иска, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване. Посочил е, че направеният извод не се променя от новата редакция на чл.113 от ГПК. Съставът на ВКС намира, че са налице предвидените в чл.280, ал.2, предл.2 от ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване за проверка евентуалната недопустимост на въззивното определение. В мотивите на ТР № 2/2018 от 23.06.2022 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че даденото със същото разрешение не се отнася до разпореждането на окръжен съд за връщане на касационна жалба, за връщане на частна касационна жалба и за връщане на частна жалба против свое определение по чл. 274, ал. 1, предл. 1 от ГПК. Посочено е, че както е прието в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тези разпореждания са действие по администриране на касационната жалба, респективно частната касационна жалба, които действия не се извършват от окръжния съд в качеството на въззивна инстанция. С оглед на даденото разяснение, произнасянето по частната жалба срещу разпореждането на окръжен съд за връщане на касационна жалба и за връщане на частна касационна жалба не попада в приложното поле на чл. 274, ал. 2, изр. 1, предл. 2 от ГПК, поради което разглеждането на същата не е от компетентността на апелативния съд. Компетентният да я разгледа и да се произнесе по нея е ВКС. Ето защо, Пловдивски апелативен съд не е бил компетентен да се произнесе по частна жалба с вх. № 11940/31.12.2019г. на А. В. Ю. срещу разпореждане №2425/09.12.2019г. по в.г.д.№384/2019г. на О. съд - Пазарджик, с което е върната касационната му жалба с вх.№10260/13.11.2019г. срещу въззивното решение №345/11.10.2019г. по същото дело. Обжалваното определение № 31/21.01.2020г. на Апелативен съд – Пловдив следва да бъде обезсилено, а частна жалба вх.№11940/31.12.2019г. срещу разпореждане №2425/09.12.2019г. по в.г.д.№384/2019г. на Окръжен съд – Пазарджик да бъде задържана за разглеждане от компетентния съд – ВКС. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. Съобразно разпоредбата на чл.280, ал.3 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000лв. по граждански дела, и до 20 000лв. по търговски спорове, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Съобразно трайно установената практика, включително и задължителната такава – № ТР № 3/2019 от 23.02.2022 г. на ОСГТК на ВКС, определящи за характера на производството – граждански или търговски спор е качеството на страните и вида на облигационната връзка, от която произтича претенцията, като търговски са не само делата образувани по търговски спорове по смисъла на чл.365 от ГПК. В настоящия случай, предмет на предявения иск е установяване дължимостта на вземания произтичащи от договор за банков потребителски кредит, който по смисъла на чл.1 от ТЗ е абсолютна търговска сделка. Предвид изложеното и доколкото цената на предявения иск с правно основание чл.422 от ГПК е под 20 000лв., на основание чл.280, ал.3 от ГПК решението не подлежи на касационно обжалване. Съдът намира, че изменението на разпоредбата на чл.113 от ГПК, с което е предвидено, че образуваните дела по искове на и срещу потребители се разглеждат като граждански по реда на общия исков процес е неприложима в процесния случай. Това е процесуалноправна норма, която има действие от влизане в сила на закона /Дв бр.100/2019г./ и прилагането й е относимо към висящите производства - тези, които са заварени от Закона за изменение и допълнение на ГПК /ДВ бр.100/2019г., от 20.12.2019г./ и по които не е постановено решение, каквото процесното не е, доколкото решението по делото е постановено на 11.10.2019г., т.е. преди изменението на разпоредбата. С оглед на така установеното, съдът намира, че решението по в.г.д.№384/2019г. на ОС – Пазарджик не подлежи на обжалване и е влязло в законна сила от датата на постановяването му, а подадената срещу него касационна жалба подлежи на връщане. Обжалваното разпореждане №2425/09.12.2019г. по в.г.д.№384/2019г. на Окръжен съд – Пазарджик е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде потвърдено. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение