Определение № 50605 от 11.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 196/2022 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата Л. Д. Ч. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Н. М. срещу решение № 248 от 26.10.2021г. по в. т. дело № 240/2021г. на Апелативен съд Велико Търново, Гражданска и търговска колегия, с което след частична отмяна на решение № Р-32 от 19.02.2021г. по т. дело № 261/2019г. на Окръжен съд Велико Търново е отхвърлен като неоснователен и недоказан искът с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ и във връзка с чл. 86 ЗЗД, предявен от Л. Д. Ч. срещу „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, гл. София за разликата над сумата 19 000 лв. до претендирания размер 50 000 лв., т. е. за сумата 31 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, в резултат на ПТП от 21.08.2019г., причинени виновно от Р. Г. И. като водач на лек автомобил „Мерцедес Вито 110 ЦДИ“ с рег. [рег.номер на МПС], с валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ответното застрахователно дружество, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 20.12.2019г. до окончателното й плащане, и ищцата /въззивник/ е осъдена да заплати на ответника /въззиваем/ направените разноски за първоинстанционното производство в размер 310 лв., направените разноски за въззивното производство в размер 620 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер 300 лв.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че неправилно въззивният съд е определил занижен размер на дължимото застрахователно обезщетение, като не е взел предвид претърпените от ищцата болки и страдания и е вложил различно от практиката по чл. 52 ЗЗД разбиране за справедливост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 – въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен и материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди всички събрани по делото доказателства, както поотделно, така и в съвкупност /противно на ППВС № 4/1968г. и цялата съдебна практика/? – противоречие с ППВС № 4/1968г., рeшение № 24/28.01.2010г. по гр. д. № 4744/2008г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 589/29.06.2010г. по гр. д. № 1359/2009г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 221/15.04.2002г. по гр. д. № 677/2001г. на ВКС, ГК, I г. о., определение № 26/19.01.2009г. по гр. д. № 4744/2008г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 281/13.04.2004г. по гр. д. № 888/2006г. на ВКС, ГК, I г. о. и решение № 324/22.04.2010г. по гр. д. № 1413/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о.

2. Какви са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, за да бъде то справедливо, и следва ли съдът, при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в ППСВ № 4/1986г., и да вземе под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като посочи конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на обезщетението?

3. Съставлява ли икономическата конюнктура елемент от критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД и следва ли същата да се отчита от съдилищата при определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП, съобразявайки и лимитите на застрахователната отговорност по КЗ, които съставляват законово отражение на обществено-икономическите условия в страната към момента на възникване на произшествието?

Касаторът поддържа, че формулираните в т. 2 и т. 3 от изложението материалноправни въпроси са решени в противоречие с ППВС № 4/1968г. и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.

Ответникът „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт Р. Ч. оспорва касационната жалба, поддържа становище за правилност на въззивното решение и прави възражение за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Излага доводи, че решението е в съответствие с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и е съобразено с установената съдебна практика на ВКС.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след проверка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложението към нея се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Въззивният съд е приел, че са налице елементите на сложния фактически състав на непозволеното увреждане, валидно застрахователно правоотношение и особената предпоставка по чл. 380 КЗ – писмена застрахователна претенция.

Констатирал е, че на 21.08.2019г. в [населено място], на кръстовище между [улица]и [улица]Р. Г. И. при управление на собствения си лек автомобил „Мерцедес Вито 110 ЦДИ“ с рег. [рег.номер на МПС] е нарушил правилата за движение, в резултат на което по непредпазливост е причинил средна телесна повреда на пресичащата по пешеходната пътека Л. Д. Ч.. Въз основа на заключението на съдебната автотехническа експертиза, кредитирано като компетентно и обективно, въззивната инстанция е установила, че непосредствена причина за настъпилото ПТП е неправилното извършване на маневра „завой наляво“ от страна на водача на лекия автомобил, който не е осигурил предимство на движещата се по пешеходната пътека ищца, която е започнала технически правилно изпълнението на маневра пресичане на пешеходната пътека – нарушение на разпоредбата на чл. 119, ал. 1 от ЗДвП, задължаваща водача на съответното МПС при приближаване на пешеходна пътека да пропусне стъпилите или преминаващи по нея пешеходци, като намали скоростта или спре. Приела е, че е налице виновно противоправно деяние на водача на лекия автомобил, което се намира в пряка причинна връзка с причинените в резултат на това деяние увреждания на ищцата.

За да направи извод за неоснователност на възражението на ответника за съпричиняване на настъпилото ПТП от страна на ищцата, въззивният съд е изследвал механизма на ПТП съобразно заключението на съдебната автотехническа експертиза и е приел, че ищцата правомерно е пресичала на обозначеното за това място – пешеходната пътека.

Съдебният състав е констатирал, че при ответното застрахователно дружество към момента на настъпване на процесното ПТП за автомобила е имало сключена активна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.

С молба вх. № 12235/ 17.09.2019г. пострадалата е предявила писмена застрахователна претенция спрямо ответното застрахователно дружество за изплащане обезщетение за претърпени неимуществени вреди, по която застрахователят не е изплатил обезщетение.

За да направи извод, че заместващото обезщетение на ищцата за причинените й от противоправното поведение на делинквента неимуществени вреди е в размер 19 000 лв., съдебният състав е отчел характера на увреждането, начина на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, степента и интензитета на болките и страданията, продължителността на оздравителния и възстановителен период, прогнозите за в бъдеще. Въз основа на заключенията на съдебномедицинската и съдебнопсихологическата експертизи въззивният съд е установил, че ищцата е получила следните увреждания: мозъчно сътресение, проявено като зашеметяване и дезориентация за време и място по време на инцидента с липсата на част от спомена за случилото се, наложило хоспитализацията й в неврохирургичното отделение; разкъсно-контузна рана във външния край на лявата вежда, хирургически обработена и фиксирана с две метални клиписи; охлузни рани в областта на лявата подбедрица /два броя/ и една в областта на лявото стъпало; непълна фрактура /счупване/ на лява скапула /лопатка/; персистиращи субективни оплаквания от главоболие, виене на свят, болки и ограничение на движенията в лява раменна става. Констатирал е, че болките и страданията вследствие на получените при процесното ПТП увреждания са били особено интензивни в първите дни, възстановително-оздравителният период е продължил около 2 - 2,5 месеца /обичаен период/, като ищцата е ползвала болничен лист за 44 дни. Според вещото лице при нормално протичащи оздравителни процеси очакването е за пълно оздравяване на ищцата, след което трайни последици за здравния статус на ищцата няма да се наблюдават. При определяне на размера на обезщетението съдебният състав е взел предвид обстоятелството, че остатъчните явления, които се наблюдават при пострадалата в областта на раменния пояс на левия горен крайник, ограничени и болезнени движения при отвеждане на ръката назад, са довели до намалена работоспособност от около 20% на функционалната активност на лявата ръка / към момента на изготвяне на заключението/, като е необходимо продължаването на физиотерапия и рехабилитация до пълно възстановяване на анатомичната функция на лявата ръка. Отчел е също, че за известен период от време начинът на живот на ищцата се е променил и е изпитвала неудобства - след изписване от болницата тя е била обгрижвана от съпруга си и от двете си дъщери и не се е занимавала с домакинска работа, установено от показанията на свидетеля П. С. Ч. – съпруг на ищцата. Свидетелят е посочил, че ищцата работи в „Метро“ – зарежда щандовете, като след изтичане на отпуска по болест се е върнала на работа.

Въззивната инстанция въз основа на заключението на съдебнопсихологическата експертиза, изготвено от вещо лице Д. П. – психолог, е съобразила, че процесното ПТП е дало значителен отпечатък върху психичното състояние на пострадалата, предизвикало е промяна в личността й – ищцата станала плашлива, затворена, раздразнителна – показатели за наличието на депресивно състояние, за излекуването на което е необходимо време.

При определяне на размера на обезщетението за претърпените от ищцата неимуществени вреди въззивният съд е взел предвид също възрастта на ищцата – 48 години, обществено-икономически условия в страната към момента на ПТП – 21.08.2019г., както и застрахователния лимит, който съгласно чл. 492 КЗ към този момент е 10 420 000 лв. за всяко събитие, независимо от броя на увредените лица.

С оглед на установените по делото конкретни обективни обстоятелства и липсата на допълнително влошаване на здравословното състояние на ищцата, съдебният състав е заключил, че сумата 19 000 лв. е достатъчна като размер да обезщети по справедливост ищцата за претърпените от нея неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, а на основание чл. 280, ал. 2 ГПК – когато решението е очевидно неправилно. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Посочените от касатора в изложението процесуалноправен и материалноправни въпроси са релевантни, тъй като са от значение за спора и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд по формулирания процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, посочените от касатора съдебни актове, както и служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания и становището в отговора на въззивната жалба всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В конкретния случай във въззивната жалба ответникът е направил оплакване за неправилност на първоинстанционното решение в обжалваната му част поради завишаване на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, неправилно прилагане на изискванията на чл. 52 ЗЗД и критериите за справедливост при определяне на неговия размер, като не са съобразени конкретните обстоятелства във връзка с характера и степента на уврежданията, периода на тяхното проявление, проведеното лечение и възстановяването на пострадалата, без бъдещи проявления за здравословното й състояние, както и съдебната практика при сходни увреждания и период на възстановяване. В отговора на въззивната жалба ищцата е изразила становище за правилно приложение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и съобразяване с причинените травматични увреждания /подробно посочени/, продължителността на болките и страданията, намалената и нарушена функция на ляв горен крайник с 20% и необходимостта от продължителна във времето рехабилитация и физиотерапия. Въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС е обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимна връзка и въз основа на тях е установил фактическата обстановка, търпените от ищцата болки и страдания, като при определяне на размера на дължимото обезщетение е приложил критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД.

Посочените в т. 2 и т. 3 от изложението към касационната жалба материалноправни въпроси са относими към критериите за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси е неоснователен, защото не са изпълнени допълнителните изисквания на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД с Постановление № 4/23.12.1968г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде променяна. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968г. понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените физически и морални страдания, интензитета и продължителността на болките и страданията, възрастта на пострадалите и други относими обстоятелства. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства и се е съобразил с характера и степента на уврежданията, психическите и физическите последици, продължителността на болките и страданията, оздравителния и възстановителен период, необходимостта от продължаващи рехабилитация и физиотерапия, прогнозата за в бъдеще, че се очаква пълно възстановяване на анатомичната функция на лявата ръка, както и момента на настъпване на процесното ПТП. Съобразно задължителната практика въззивната инстанция е обсъдила и анализирала конкретните за случая обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им е определила размера на дължимото обезщетение съобразно критериите за „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД.

Формирана е трайно-установена практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора множество решения, както и в решение № 177/27.10.2009 г. по т. дело № 14/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ о., решение № 59/29.04.2011 г. по т. дело № 635/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ о., решение № 189/04.07.2012 г. по т. д. № 634/2010г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 151/12.11.2013г. по т. д. № 486/2012г. на ВКС, ІІ т. о. и други съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която при определяне размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчитат икономическата конюнктура и лимитите на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ по чл. 226 КЗ /отм./ във връзка с § 27 ПЗР КЗ /отм./, чл. 266 КЗ /отм./ и чл. 492 КЗ като проявна форма на обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на произшествието и увреждането. Като е преценил, че процесното ПТП, в резултат на което са причинени на ищцата неимуществени вреди, е настъпило на 21.08.2019г., отчел е установените по делото факти и обстоятелства и е определил обезщетение в размер 19 000 лв., съобразил е обществено-икономическите условия в страната и лимитите като тяхна проявна форма, въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС. Различният изход на споровете по други решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, се дължи на конкретните факти и обстоятелства по всеки отделен случай, установени с различни доказателствени средства по всяко отделно дело.

По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. ал. 1, т. 3 ГПК следва да се приеме, че не е осъществена предвидената в посочената разпоредба допълнителна предпоставка. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалвания въззивен съдебен акт, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По формулираните от касатора релевантни правни въпроси е създадена константна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна. Не се касае до неправилна /създадена поради неточно тълкуване/ съдебна практика, която да се нуждае от промяна, нито са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съдебната практика, нито е налице непълнота, неяснота или противоречие в правната уредба, пораждащи необходимост от създаването на друга съдебна практика.

Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Велико Търново. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не е направено искане и не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение