Определение № 60710 от 18.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1639/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. Й. Т., чрез процесуален представител адв. А. Р., против въззивно решение № 159/09.12.2020 г., постановено по в. гр. д. № 436/2020 г. по описа на Окръжен съд - Кюстендил, с което е потвърдено решение № 374/03.07.2020 г. по гр. д. № 368/2020 г. по описа на Районен съд - Дупница, с което е касаторът е осъден да заплати на Е. В. Д. сумата 7070 лв., представляваща дадени му от Е. В. Д. на 03.12.2018 г. и на 08.01.2019 г. парични суми при отпаднало основание, ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба – 17.02.2020 г. до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по жалбата Е. В. Д. в писмен отговор, подаден чрез процесуален представител адв. М. З., излага съображения за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира: Въззивният съд е приел, че от доказателствата по делото – гласни – показанията на свидетеля И. и писмени – преводните нареждания е безспорно установено, че Е. Д. е възложила на Р. Т. доставката на два автомобила. Ищцата е изправна страна по договора, тъй като, без да се спори между страните, тя е платила на два пъти – на 03.12.2018 г. и на 08.01.2019 г. по банкова сметка на ответника общо 7070 лв. Свидетелят И. коментира в показанията си и моделите на автомобилите – „Тусон“ и „Навара”. Основанието в платежните нареждания е в едното за „покупка на автомобил“, а в другото - „покупка на Опел Хюндай“. Посоченото от свидетеля кореспондира с твърдяното и от ищцата в исковата молба, че с мъжа й са възложили на Р. Т. доставянето на два автомобила. Обстоятелството дали е налице съвпадение между посоченото в едно от платежните нареждания и марките, посочени от свидетеля И., е безпредметно за установяване наличието на договорни отношения между страните по спора. От друга страна, след извършване на необходимата справка е установено, че „Тусон“ е модел на марката „Хюндай”, което сочи, че показанията на свидетеля не са компрометирани. Изложеното сочи, че между ищцата и ответника е имало договор за поръчка, по който ответника се е задължил да достави два автомобила от Италия в България на ищцата, за което последната му е превела по банковата сметка претендираната сума. С оглед неизпълнението на договора – не са доставени автомобилите, по което също няма спор между страните, а от друга страна в патримониума на Р. Т. е постъпила претендираната сума, то за ищцата възниква правният интерес за връщане даденото на отпаднало основание – разваленият договор. По отношение показанията на свидетеля И., съдът е изложил, че не може да базира правните си изводи на тях, тъй като същите касаят облигационните отношения на свидетеля със сина на ответника или на други лица с В. Й. Т.. Освен това свидетелят единствено изразява мнение, че ищецът едва ли е търгувал с автомобили, което по никакъв начин не оборва обстоятелството дали ищцата е договаряла с Р. Т.. Същевременно свидетелят коментира, че синът В. Т. ползвал банковата сметка на баща си. Това изявление подкрепя твърдението на ответника, както и писмените доказателства – преводни нареждания, че преведените пари са постъпвали по сметка на Р. Т.. Въззивният съд е приел, че парите в общ размер на 7070 лв. са постъпили по сметка на Р. Т.. Обстоятелството кой ги е изтеглил от банковата сметка и, че дебитна карта за същата банкова сметка на Р. Т. е издадена на името на В. Й. – видно от договор за издаване и обслужване на дебитни карти за физически лица от 03.11.2017 г., е безпредметно за формиране на извода, че парите в претендирания размер са постъпили в патримониума на Р. Т.. Фактът, че В. Т. е имал достъп до тези пари и ги е изтеглил е действие по разпореждане на Р. Т. с парите. Във връзка с оплакванията във въззивната жалба съдът е посочил, че показанията на двамата разпитани свидетели И. и И. са отразени на л. 31 и л. 32 от първоинстанционното дело. Съпоставяйки изразеното от тях в разпита им открито съдебно заседание от 19.06.2020г. и отразеното във фактическата и правна страна на атакуваното решение, то не се открива показанията им да са с разменено авторство или посоченото в решението да е в разрез с показанията им от съдебно заседание. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо. Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите: 1. „Може ли въззивния съд да се позовава в мотивите си на показания на свидетел, чиято самоличност очевидно е объркана от първоинстанционния съд със самоличността на друг свидетел, дал всъщност тези показания, без самостоятелно да извърши проверка на това обстоятелство чрез повторен разпит и проверка на самоличността?“ и 2. „Може ли титуляр на банкова сметка да носи отговорност за неоснователно обогатяване, след като е установено, че трето лице имащо законен достъп сметката се е разпоредило с със сумата, преведена по нея от ищцата?“. Твърди, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Така поставените въпроси не представляват въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да са от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Отделно, по първия въпрос следва да се посочи, че първоинстанционният съд не е допуснал грешка при цитирането на имената на свидетелите видно от протокола от проведеното съдебно заседание, в което са разпитани. Въззивният съд е обсъдил оплакването във въззивната жалба и е достигнал до обоснован извод, че описаното в решението напълно съвпада с обективираното в протокола. Ако страната твърди, че е налице грешка в имената в протокола, то същият подлежи на поправка по друг процесуален ред. Вторият въпрос е неотносим. През целия процес ответникът Р. Т. е твърдял, че ищцата не е сключила договор за поръчка на автомобили от Италия с него и следва да отправи претенциите си към неговия син В. Т., който търгува с коли от Италия. Двете инстанции по същество обаче са приели, че ищцата е сключила договор с ответника, а не със сина му В. Т.. Поради неизпълнение от страна на ответника на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД с първоинстанционното решение е постановена реституция на даденото по вече разваления договор. Следва да се отбележи, че по този иск ответникът не може да откаже да върне на ищцата изплатените в изпълнение на договора суми под предлог, че паричните средства са изтеглени от банковата му сметка от трето лице, на разположение на което сам ги е предоставил. За пълнота на изложението следва да се посочи, че касаторът не е обосновал поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно приетото в т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика по поставените въпроси, нуждаеща се от осъвременяване, поради което необосновано сочи, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона. Също така не е обосновал твърдението си, че поставените от него въпроси са от значение за развитие на правото. Съгласно приетото в цитираното тълкувателно решение, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, каквито данни в случая липсват. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. На ответника по касация не следва да се присъждат разноски за настоящата инстанция, тъй като не са представени доказателства за заплащане на адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение