Определение № 566 от 11.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 4/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Н. Н. от [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 842 от 14.04.2022 г. по в. гр. д. № 9366/2021 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав, с което първоинстанционното решение № 20094018 от 13.04.2021 г. по гр. д. № 75459/2018 г. на Софийски районен съд, 171 -ви състав: 1.) е обезсилено в частта, с която са отхвърлени предявените от Д. Н. Н. срещу „Първа инвестиционна банка“ АД и ЧСИ М. М., с рег. № 786 на КЧСИ, район на действие СГС, искове по чл. 270, ал. 2 ГПК за отмяна на всички последващи актове на съда по ч. гр. д. № 41199/2013 г. на Софийски районен съд, 124 -ти състав и за отмяна на заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по същото дело, както и актовете и извършените действия по изп. д. № 20147860400088 по описа на ЧСИ М. М., и производството в тази му част е прекратено като недопустимо; 2.) е потвърдено в частта, с която е отхвърлен предявеният от Д. Н. Н. срещу „Първа инвестиционна банка“ АД иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 41199/2013 г. на Софийски районен съд, 124 -ти състав. В касационната жалба се излагат твърдения, че въззивното решение е неправилно на основание чл. 281, т. 3 ГПК – материално и процесуално незаконосъобразно и необосновано. Касаторът навежда доводи, че в нарушение на разпоредбата на чл. 406 ГПК заповедта за изпълнение е била издадена без преди това заповедният съд в закрито заседание да постанови разпореждане, което по аргумент от чл. 413 ГПК и чл. 418 ГПК е самостоятелен съдебен акт, като в тази връзка изразява несъгласие с тезата на въззивния съд, че, когато изцяло уважава заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съдът издава разпореждане, което инкорпорира в самата заповед. Твърди, че в противоречие със закона и установената съдебна практика, вкл. решения на СЕС, заповедният съд не е изпълнил задължението си служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в сключения между страните договор при издаване на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК, както и че за връчване на заповедта от съдебен изпълнител по делото липсвала молба по чл. 42, ал. 2 ГПК. По тези съображения се моли обжалваното решение да бъде отменено и исковата претенция да бъде уважена, с присъждане на сторените разноски за всички инстанции. Искането за допускане на касационно обжалване се претендира в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т.т. 1 – 3 ГПК. Формулирани са следните въпроси, по които според касатора въззивният съд се е произнесъл и са включени в предмета на спора, а именно: 1. Длъжен ли е съдът в заповедното производство да издаде нарочно самостоятелно разпореждане за издаване на заповед за изпълнение или е допустимо това разпореждане да се инкорпорира в самата заповед за изпълнение?; 2. Следи ли съдът служебно за нищожни клаузи в договорите в заповедното производство, когато това се дължи на противоречие със закона и добрите нрави?; 3. Длъжен ли е съдът в заповедното производство служебно да се произнася относно неравноправност на клауза в договор за кредит?. По посочените въпроси се релевират допълнителните селективни критерии за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, чрез позоваване на съответно цитирани съдебни актове на ВКС и СЕС, в противоречие с разрешенията по които се твърди, че се е произнесъл въззивният съд, както и се поддържа, че същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът навежда и самостоятелните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ и предл. трето ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение, предвид липса на извършена от съда цялостна и подробна проверка дали са налице изискванията на чл. 411 ГПК при издаване на заповедта за изпълнение, резултатите и изводите от която да бъдат изложени в самостоятелен съдебен акт – разпореждане. Ответникът по касационната жалба – „Първа инвестиционна банка“ АД, чрез процесуален пълномощник, с писмен отговор в срока по чл. 287 ГПК изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на разноските за настоящото производство, представляващи юрисконсултско възнаграждение. Писмени отговори са постъпили и от ЧСИ М. М., с рег.№ 786 на КЧСИ, и от третото лице – помагач на негова страна „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД, чрез процесуалните им пълномощници, с изразени становища за неоснователност на касационната жалба и за липса на предпоставки за достъп до касационен контрол. Процесуалният представител на съдебния изпълнител претендира присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. трето ЗА във вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в рамките на законоустановения срок по чл. 283 ГПК, против подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима. За да обезсили като недопустимо първоинстанционното решение в посочената по-горе част въззивният съд е приел, че процесуалният закон не предвижда самостоятелен иск за отмяна на заповедта за незабавно изпълнение или изпълнителния лист, нито пък отмяна или прогласяване нищожността на изпълнителни действия, като защитата на длъжника срещу процесуалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение се осъществява чрез обжалване само на точно посочени в ГПК изпълнителни действия и само на основанията, посочени в закона. За да потвърди първоинстанционното решение в останалата му част, с която е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Първа инвестиционна банка“ АД иск с правно основание по чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожност на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 41119/2013 г. по описа на СРС, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че: - по подадено на 01.10.2013 г. заявление, на 07.10.2013 г. по ч. гр. д. № 41199/2013 г. на СРС, 124 -ти състав е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, с която е разпоредено длъжниците Д. Н. Н. и „ДН-Авто“ ООД да заплатят солидарно на кредитора „МКБ Юнионбанк“ АД (с универсален правоприемник - „Първа инвестиционна банка“ АД) посочените в заповедта суми, произтичащи от договор за кредит, като към заявлението е бил приложен договорът за кредит, ведно с анексите към него; - срещу заповедта за изпълнение е подадено възражение от длъжниците, а срещу разпореждането за издаване на изпълнителен лист е подадена частна жалба; с определение от 22.10.2014 г. по ч. гр. д. 12598/2014 г. СГС е потвърдил разпореждането от 07.10.2013 г. по ч. гр. д. № 41119/2013 г. на СРС, с което е било уважено заявлението за незабавно изпълнение на вземането, за което била издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК; - поради подаденото от длъжниците възражение се е развило установително исково производство по чл. 422 ГПК, което е приключило с влязло в сила съдебно решение № 6190/22.07.2016 г. по гр. д. № 20224/2014 г. по описа на СГС, с което е признато за установено, че длъжниците дължат сумите по издадената заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК от 07.10.2013 г. При тази фактическа установеност въззивният съдебен състав, позовавайки се на Тълкувателно решение № 1/10.02.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г. на ВКС, ОСГТК, е изложил мотиви, че нищожността е най-тежкият порок на съдебното решение, който не е изрично дефиниран в закона, но доктрината и съдебната практика трайно приемат, че съдебното решение е нищожно, ако е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение. Нищожността на заповед за изпълнение може да бъде установявана по иск на длъжника срещу заявителя на същите основания, на които нищожно би било издаденото за същото вземане осъдително решение, т. е., според въззивната инстанция, основанията за нищожност на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК са същите като основанията за нищожност на съдебно решение. Изхождайки от тези съображения, съставът на Софийски градски съд е приел, че в случая заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК е издадена от надлежен орган, в рамките на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписана е от районния съдия, а изразената в нея воля е напълно разбираема, поради което издадената заповед за незабавно изпълнение е валиден съдебен акт, а искът по чл. 270, ал. 2 ГПК е неоснователен. Счел е, че нарушаването на императивна материалноправна или процесуалноправна норма при постановяване на съдебен акт може да доведе до неговата недопустимост или неправилност, но не и до нищожността му, поради което е отхвърлил като неоснователен довода за нищожност на заповедта за изпълнение поради противоречие със закона и добрите нрави, тъй като заповедният съд не изпълнил задължението си да следи за наличие на неравноправни клаузи. Според въззивния съд, подобно възражение би имало отношение към правилността на съдебния акт, която не е предмет на разглеждане в настоящото производство по чл. 270, ал. 2 ГПК, още повече, че Законът за потребителските кредити е неприложим в конкретния случай предвид размера на кредита и обстоятелството, че същият е обезпечен с договорна ипотека върху недвижими имоти, по аргумент от чл. 4 от цитирания закон, в какъвто смисъл се е произнесъл с влязлото в сила решение по гр. д. 20224/2014 г. по описа на СГС и съдът, разгледал установителния иск по реда на чл. 422 ГПК. Като неотносим е отхвърлен и доводът за недопустимост на заповедта за незабавно изпълнение, поради това, че заявлението било нередовно, като не бил изследван договорът за кредит, по съображения, че за разлика от нищожността, която като порок на съдебния акт може да се релевира по исков път и чрез възражение безсрочно, защитата срещу недопустимостта и неправилността на съдебния акт е само по пътя на обжалването, респ. по предвидения от законодателя специален ред за оспорване на издадена в заповедното производство заповед за изпълнение, поради което подобно възражение не може да е предмет на настоящия иск. На следващо място въззивният съдебен състав се е позовал на чл. 413, ал. 2 ГПК и съдебна практика на ВКС, съгласно която по подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение съдът издава изрично и отделно разпореждане в случаите, когато изцяло или отчасти отхвърля заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Когато изцяло уважава заявлението, съдът издава разпореждане, което инкорпорира в самата заповед, като не е налице необходимост от издаването на нарочен съдебен акт – разпореждане, с който да се разпореди издаването на заповед за незабавно изпълнение, щом същият се съдържа в самата заповед за незабавно изпълнение. Преценката на заповедния съд, че са налице предпоставките за издаване на заповед за изпълнение, а съответно и че липсват пречки по чл. 411, ал. 2 ГПК, е обективирана в самата заповед. Освен това в конкретния случай въззивникът е упражнил правото си да обжалва разпореждането по чл. 419 ГПК, което е приключило със съдебен акт, потвърждаващ разпореждането, постановено по ч. гр. д. 41119/2013 г. по описа на СРС. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, поради следното: Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК, допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С оглед изложеното, не могат да обусловят допускане до касация на въззивното решение поставените от касатора втори и трети въпрос, доколкото по отношение на тях не е налице общата селективна предпоставка за допускане на касационен контрол. С влизане в сила на решението по чл. 422 ГПК, постановено по развилото се производство след подаване на възражения срещу заповедта за незабавно изпълнение, със сила на пресъдено нещо е разрешен спорът между страните относно възникването, съществуването, изискуемостта и размерът на вземането, за което е издадена процесната заповед за незабавно изпълнение, вкл. са разгледани и съобразени всички възражения, свързани с потребителската защита, като на ищеца не е призната такава. Поради това, така поставените от касатора въпроси са без значение за изхода на настоящото дело, което има за предмет установяване на нищожност на издадената заповед за незабавно изпълнение, съобразно критериите, установени в съдебната практика. Поради отсъствие на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК по тези въпроси не следва да се обсъжда дали са осъществени сочените от касатора допълнителни предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Първият поставен в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК въпрос, макар да е обсъждан от въззивния съд, също не обуславя решаващия му извод за неоснователност на предявения иск. Съдът, като е съобразил постоянната практика на ВКС, е изложил съображения, че процесната заповед за изпълнение не страда от пороци, водещи до нейната нищожност, тъй като е издадена от надлежен орган и състав на съда, в рамките на правораздавателната му власт, съставена е в писмена форма и е подписана от съдията, изразената воля на съда е ясна и разбираема, не противоречи на свърхповелителни правни норми, респективно не разпорежда извършването на престъпление, както и заповедта съдържа всички необходими реквизити. Отговорил е и на останалите наведени във въззивната жалба и поддържани с исковата молба доводи, включително за липсата на законово изискване при основателност на заявлението за постановяване на нарочно разпореждане от съда за уважаването му преди постановяването на самата заповед за изпълнение, но само в контекста на общия му извод, че тези оплаквания не са от естество да имат за последица нищожност на заповедта за изпълнение като съдебен акт. Както се посочи по-горе, по разгледания от въззивния съд въпрос досежно конкретните пороци, водещи до нищожност на съдебен акт, е налице утвърдена съдебна практика по т. 8 на ППВС № 1/1985 г., мотивите към Тълкувателно решение № 1/10.02.2012 г. по тьлк. д. № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, както и множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС – решение № 1188/19.11.2008 г. по гр. д. № 4694/2007 г., I г. о., решение № 123/04.04.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г., I г. о., решение № 114/13.10.2014 г. по гр. д. № 1954/2014 г., II г. о., решение № 63/30.11.2016 г. по т. д. № 1512/2014 г., II т. о., решение № 355/03.10.2012 г. по гр. д. № 35/2012 г., I г. о., решение № 73/18.05.2015 г. по гр. д. № 5113/2014 г., III г. о., решение № 318/29.11.2013 г. по гр. д. № 2009/2013 г., III г. о., решение № 15/26.01.2015 г. по гр. д. № 3298/2014 г., I г. о., решение № 60138/26.01.2022 г. по гр. д. № 723/2021 г., I г. о. и други, от която въззивният съд не се е отклонил. С цитираната съдебна практика се приема, че нищожно по смисъла на чл. 270 ГПК е това решение, което не дава възможност то да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление. Липса на волеизявление е налице, когато решението е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда или не може да се направи извод за наличие на волеизявление, защото не е изразено в писмена форма, липсват подпис или подписи на съдебния състав под съдебния акт или пък решението е неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се изведе дори при тълкуване. За пълнота във връзка с така поставения първи въпрос, отговорът на който косвено е мотивирал въззивния съд да отхвърли предявения иск, следва да се посочи, че съгласно определение № 670/12.11.2012 г. по ч. т. д. № 640/2012 г. по описа на ВКС, I т. о., при уважаване на заявлението по чл. 417 ГПК се издават три акта: заповед за изпълнение, разпореждане за допускане на незабавно изпълнение и разпореждане за издаване на изпълнителен лист, но тяхното наслагване не е процесуално необходимо – след като заповедният съд е преценил, че са налице предпоставките на чл. 417 ГПК и чл. 418 ГПК, то в заповедта за изпълнение имплицитно са включени и трите акта. Постановяването на нарочно разпореждане, с което да се признае заявлението за основателно и да се разпореди издаването на самата заповед за изпълнение, е отречено като законово изискуемо с цитираната практика на ВКС, и въззивният съд с допълнително изложените мотиви в тази насока не се е отклонил от утвърдената практика. В този смисъл - че законовата уредба не изисква издаване на друг съдебен акт – разпореждане, преди издаването на самата заповед за изпълнение, са и тълкувателните мотиви в тяхната цялост по т. 3а от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. 4/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, като със същите се приема, че „заявлението е уважено чрез издаване на заповед за изпълнение“. Достъп до касационен контрол не се обосновава и с твърдяното от касатора самостоятелно основание – вероятна недопустимост на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК, за което съдът следи служебно. Недопустимо е съдебно решение, което е постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда), произнасяне по непредявен иск или извън предмета на сезиране с въззивната жалба („свръх петитум“) и пр. В случая липсва вероятност посочените условия да са налице, с оглед на което искането за директен достъп до касационен контрол на посоченото основание не може да бъде уважено. На последно място, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Обжалваното решение не е засегнато от тези пороци. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. При този изход на делото и предвид направеното искане, в полза на „Първа инвестиционна банка“ АД следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв. на основание чл. 78, ал. 3 във вр. с ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП във вр. с чл. 25, ал. 1 НЗПП. На процесуалния представител на ЧСИ М. М. – адв. А. Д. М., съдът определя и присъжда адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА в размер на 600 лв. за оказаната безплатна правна помощ в производството пред ВКС. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение