Определение № 1183 от 04.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 616/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. К. К. против решение № 99/06.12.2022 г. по в.т.д. № 185/2022 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 130/06.06.2022 г. по т.д. № 524/2021 г. на Окръжен съд – Бургас касателно уважените осъдителни искове за възнаградителна лихва и лихва при просрочие срещу въззивника Д. К. К..

С касационната жалба са въведени оплаквания по чл. 281, т. 3 от ГПК за неправилност на въззивното решение. Твърди се, че въззивният съд неправилно е приел, че се дължат лихвите по ненастъпилите падежи, включително и съответната наказателна лихва за процесния период. Твърди се, че решението е постановено в противоречие с Тълкувателно решение от 21.01.2022 г. по тълк. дело № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС. Твърди се, че въззивният съд не е съобразил обстоятелството, че банката продължава да начислява лихви за забава и да “трупа” лихви върху вече отнесени такива към главницата при обявена предсрочна изискуемост на кредита, което представлява “анатоцизъм”. Твърди се, че е неправилен изводът на въззивния съд за отхвърляне на възражението за погасяване по давност на дължимите лихви поради невъвеждането му пред първата инстанция при първоначалното разглеждане на иска. Твърди се, че този извод на въззивния съд е неправилен, тъй като възражението се прави пред съответната съдебна инстанция при повторното разглеждане на делото, пред която са се реализирали материалните предпоставки за настъпване на погасителната давност, а не “голословно” да се заяви изтекла давност, преди обективно да е настъпила. Твърди се, че съдът неправилно е приел, че е настъпила предсрочна изискуемост на задължението по вина на длъжника. Твърди се, че неправилно въззивният съд е приел, че с обявяването на кредита за предсрочно изискуем се начислява и процесното обезщетение за забава върху главницата в размер на 6,55 %, тъй като от обявяването на кредита за предсрочно изискуем до уведомяването на длъжника може да измине значителен период от време, както е било в разглеждания случай, през който период да се формират значителни задължения, независимо от договорената лихва, която се начислява по договор при редовна кредитна експозиция.

Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като са формулирани следните въпроси:

1. Какъв следва да бъде обхвата на извършваната от съда преценка на събрания по делото доказателствен материал?

По отношение на този процесуалноправен въпрос се твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 216/04.01.2011 г. по т.д. № 87/2010 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о.

2. От кой момент започва да тече давностният срок по отношение на спорните вземания – от датата на окончателния падеж по договора за кредит или от падежа на всяка поредна вноска по погасителен план.

По отношение на този материалноправен въпрос се твърди наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 от ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК ответникът по касационната жалба “БАНКА ДСК” АД, ЕИК[ЕИК] – правоприемник на първоначалния ищец “Експресбанк” АД, подава писмен отговор, в който оспорва искането за достъп до касация като неоснователно, както и подадената жалба като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 от ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК.

В случая въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел, че производството се е развило след прогласяване с Решение № 2/20.01.2020 г. по т.д. № 331/2019 г. на Апелативен съд - Бургас на Решение № 346/23.08.2019 г., постановено по т.д. № 72/2019 г. на Окръжен съд – Бургас, за нищожно, в частта относно присъждане на договорната лихва и връщане делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Приел е, че е установено със сила на пресъдено нещо между страните съществуването на непогасени вземания по договор за кредит за финансиране на инвестиции Партньор № 76 от 22.05.2015 г., по силата на който е предоставена от банката на “Арго Транспорт 1” ЕООД, като кредитополучател, и Д. К. К., като съдлъжник, сумата от 100 000 лева, както и факта на настъпване на предсрочната изискуемост на вземанията по отношение на длъжниците – физическото лице въззивник на 05.03.2019 г. и “Арго Транспорт 1” ЕООД на 11.04.2019 г. Приел е, че в съглашението са залегнали уговорки за допусната в полза на банката възможност за едностранна промяна на договорния лихвен процент при промяна в БЛП, като компонент от него. Приел е, че възраженията във въззивната жалба на Д. К., основаващи се на неравноправност и, оттам, нищожност на клаузите на договора, не са състоятелни, тъй като въззивникът не представлява субект, ползващ се от потребителска защита, след като процесният договор за кредит е сключен от търговско дружество, като кредитополучател, за задоволяване нуждите на търговската му дейност: финансиране на инвестиционен проект – закупуване на товарна композиция, а физическото лице – съдлъжник е управител и едноличен собственик на капитала на дружеството кредитополучател от 2009 г. и към момента на постановяване на решението, видно от вписванията в публичния Търговски регистър. Приел е също, че не следва да се обсъжда, доколкото е преклудирано, възражението на въззивника относно погасяване по давност на претендираните вземания за лихви, тъй като подобно възражение е следвало да бъде релевирано в отговора на исковата молба или пред въззивната инстанция при първото разглеждане на делото в хипотеза на допуснато нарушение на съдопроизводствените правила от първоинстанционния съд, възпрепятствало заявяването на такова възражение. Приел е, че не е оспорено от въззивника представеното от банката извлечение от търговските й книги, удостоверяващо размера на дължимите възнаградителни лихви по чл. 10 от договора от 10 066 лева и закъснителни лихви по чл. 11 от договора от 6 025,12 лева, за релевантния период от датата на първата непогасена вноска – 30.11.2016 г., до 06.02.2019 г., която дата предхожда предсрочната изискуемост. Приел е, че по смисъла на чл. 182 от ГПК записванията в редовно водените счетоводни книги имат доказателствено значение и в полза на лицето, което ги е водило, при съпоставка с останалите обстоятелства по делото, а същите се потвърждават от заключението на вещото лице по изслушаната пред първата инстанция при първото разглеждане на делото съдебно-счетоводна експертиза. С оглед на така направените изводи е приел за основателни осъдителните претенции.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставеният от касатора първи въпрос е процесуалноправен и е относим към задължението на въззивния съд като втора инстанция по същество и съгласно правомощията по чл. 269 от ГПК да обсъди оплакванията и доводите на страните, които имат отношение към предмет на спора, да извърши собствена преценка на доказателствата по делото в тяхната съвкупност. Така формулираният въпрос е релевантен и отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Доводите обаче за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по така поставения от касатора въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд са неоснователни. Съгласно приетото в Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и формираната практика на ВКС, обективирана в цитираното от касатора решение, както и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., и други), непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи.

В разглеждания случай въззивният съд, в съответствие с константната практика на ВКС и предвид посочените в жалбата основания съгласно чл. 269 от ГПК, е обсъдил относимите към спорните факти, доказателства, възражения и доводи на страните. Въззивният съд е изложил съображения относно възраженията в отговора на исковата молба, посочени във въззивната жалба като необсъдени, доводите за погасяване на претенцията за лихви по давност. Поради това не може да се приеме, че въззивният съд се е отклонил от така формираната практика на ВКС по поставения процесуален въпрос, за да се обоснове наличие на въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за достъп до касация.

По отношение на поставения от касатора втори въпрос се сочи наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 от ГПК. Така формулираният въпрос не съответства на волята на въззивния съд в обжалваното решение, поради което не е налице общият селективен критерий до допуск до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Въззивният съд изрично е приел в обжалваното решение, че възражение за погасяване по давност на претендираните вземания за лихви е следвало да бъде релевирано в отговора на исковата молба при първото разглеждане на делото от първоинстанционния съд или пред въззивната инстанция при първото разглеждане на делото, в хипотеза на допуснато нарушение на съдопроизводствените правила от първоинстанционния съд, възпрепятствало заявяването му, а в случая своевременно въвеждане на възражение за погасителна давност не е налице, поради което същото се явява преклудирано и не следва да се обсъжда. В допълнение, следва да се посочи, че така, както е формулиран въпросът, той е фактологичен, отнасящ се до “спорните вземания”, а не е правен, и предпоставя преценка на конкретния договор. Това излиза извън обхвата на преценката в селективната фаза на касационното производство по реда на чл. 288 от ГПК. Поради изложеното формулираният втори въпрос не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. Липсата на обосноваване на общия селективен критерий по втория въпрос изключва необходимостта от обсъждане на сочените от касатора допълнителни основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и съответно т. 3 от ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Бургас.

По разноските:

При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски.

Ответникът по касационната жалба претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение, което предвид фактическата и правна сложност на делото и материалния интерес, надвишаващ 10 000 лева, настоящият състав намира, че съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. с 25, ал. 2 вр. с ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ следва да бъде определено в размер на 300 лева.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,