Определение № 2391 от 11.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 88/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. О. О. Е. обжалва решение № 4842 от 19.09.2023 г. по в.гр.д. № 7771/2021 г. на Софийски градски съд, ГО-въззивни състави, IV-E състав, с което е потвърдено решение № 20087953/06.04.2021 г. по гр.д. № 29212/2020 г. на Софийски районен съд, 163 състав, с което е прието за установено между страните ‚ „ОТП Факторинг България“ ЕАД, [населено място] – ищец и О. О. Е. – ответник, че последният дължи на ищеца следните суми: 8 561,12 евро, представляваща главница по Договор за издаване и обслужване на кредитна карта с револвиращ кредит за физически лица от 13.03.2013 г. ведно със законна лихва за периода от 12.03.2019 г. до окончателното ѝ изплащане; 1589,77 евро - договорна лихва за периода от 02.08.2018 г. до 11.03.2019 г.; 42,84 евро - надбавка за забава за периода от 21.01.2019 г. до 11.03.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 14285/2019 г. на Софийски районен съд, на основание чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 418 от ГПК и чл. 79, чл. 86 от ЗЗД, и чл. 99 от ЗЗД, и чл. 430 от ТЗ. В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение. Претендира разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.От кой момент се счита за прекратен договор за револвиращ кредит, отпуснат по кредитна карта, когато срокът за ползване на кредита съвпада със срока на валидност на Картата? Счита ли се за прекратен поради изтичане на срока договорът, когато е изтекла валидността на картата, но същата не е била подновена или подновената карта не е получена от клиента? 2.При договор за револвиращ кредит, отпуснат по кредитна карта, когато срокът за ползване на кредита съвпада със срока на валидност на Картата, за какъв период от време клиентът ще дължи възнаградителна лихва – от датата на усвояване на кредита до датата на неговото прекратяване; или от датата на усвояване на кредита до окончателно погасяване на усвоения кредитен лимит? 3.Спазени ли са условията на чл. 12, ал. 1, т. 8 от ЗПК, когато лихвеният процент по договора за револвиращ кредит е посочен единствено в табличната част на погасителния план, но не се съдържа в договора, приложенията към него и не може да се извлече по тълкувателен път от условията по кредита? Може ли съдът да тълкува волята на страните относно размера на възнаградителната лихва, ако в представените договор, общи условия и условия по кредита, не се посочва конкретен размер на възнаградителната лихва, както и кои факти и обстоятелства следва да вземе предвид съда при определянето на приложения лихвен процент по договора? „Банка ДСК“ АД (универсален правоприемник на „ОТП факторинг България“ ЕАД) оспорва касационната жалба. Излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по делото не се спори, че между „Банка ДСК” ЕАД и ответника О. О. Е. е сключен договор за издаване и обслужване на кредитна карта с револвиращ кредит за физически лица. Приел е, че по делото е спорно, дали така сключеният договор е прекратен, като въззивният съд е посочил, че ответникът поддържа, че през м. март 2016 г. не е получил преиздадената от банката кредитна карта, поради което счита, че след изтичане на шестмесечен срок договорът е прекратен, съгласно общите условия на банката. Въззивният съд е установил, че съобразно приложимите към договора общи условия, договорът се счита за сключен и влиза в сила с подписването му от клиента и от упълномощен служител от банката, и е валиден до прекратяването му по някой от начините, предвидени в общите условия. В процесния случай ответникът се е позовал на разпоредбата на чл.74, т.1 във вр. с чл.19, ал.2 от общите условия, според които при преиздаване на картата, новата карта се съхранява в поделението - издател на банката в продължение на шест месеца от издаването на новата карта. В случай, че в този срок клиентът не потърси картата си и няма задължения по нея, картата се унищожава и договорът се прекратява при условията, предвидени в общите условия. Така въззивният съд е приел, че не е налице посочената хипотеза, тъй като от кредитираното заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установил, че по кредитната карта са били усвоявани средства за периода от сключване на договора до 12.11.2018 г., като до 19.11.2018 г. са били извършвани плащания от ответника. Установено е, че заключението на съдебно - счетоводната експертиза не е било оспорено от страните досежно извършените от вещото лице констатации при проверката в счетоводството на банката. Прието е, че не се оспорва от страна на ответника и размера на усвоената главница по договора, установен от вещото лице - 30153,49 евро, нито размерът на извършените по договора плащания в размер на 26113,59 лв. Освен това въззивният съд е отбелязал, че видно от приложимите към договора общи условия, с които ответникът се е съгласил и е приел с полагане на подпис на всяка страница, договорът се прекратява след окончателно изплащане на дължимите суми към банката. На следващо място, въззивният съд е споделил, че дори да се приеме, че договорът е прекратен, съобразно разпоредбата на чл.75, ал.2 от общите условия, банката начислява лихва в размер на договорения лихвен процент върху усвоената част от кредитния лимит до окончателното ѝ погасяване, а в случай, че има и забавени плащания, банката начислява лихва в размер на договорения лихвен процент, увеличен с допълнителна надбавка за забава, посочена в условията върху цялата дължима сума до окончателното ѝ погасяване. Въззивният съд е посочил, че в процесния случай, от заключението по ССчЕ се установява, че последно погасената минимална сума за револвиране на кредита е на 20.07.2018 г. в размер на 598,40 евро с направеното от ответника плащане на 15.08.2018 г., като дължимите плащания на минимални суми за револвиране, които не са направени след 20.07.2018 г. са 6 на брой в периода от 20.08.2018 г. до 20.01.2019 г., като револвирането на кредита е прекратено на 06.02.2019 г. с настъпването на изискуемостта. Поради изложеното съдът е приел, че към датата на отправеното от банката волеизявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем - 29.01.2019 г., връчено на ответника на 30.01.2019 г., обусловено от забавата на длъжника (усвоената част от кредита от предходни месечни периоди не е възстановена чрез плащане на минимална погасителна вноска на падежа), процесният договор е обвързвал страните. Въззивният състав е приел за неоснователно възражението на Е. за нищожност на договора, тъй като не бил уговорен размерът на възнаградителната лихва. Установил е от договора и приложенията към него, че уговореният лихвен процент е в размер на 13,95%, а ГПР е в размер на 14,88%. Установил е още, че в представения договор и приложимите към него общи условия, приети от Е., се съдържат уговорки за предоставения кредитен лимит, за условията за ползване и връщане на усвоената част от овърдрафта, за годишния размер на договорната възнаградителна лихва, правила относно механизма за определяне на наказателната лихва и уговорки за разходите, приложими към момента на сключване на договора. За неоснователни са приети и изложените във въззивната жалба доводи за нищожност на уговорената възнаградителна лихва поради противоречие с добрите нрави. Въззивният съд е посочил, че съобразно установената съдебна практика, на която и въззивникът Е. се е позовал във въззивната жалба, възнаградителната лихва не следва да надвишава повече от три пъти размера на законната лихва. В процесния случай уговорената възнаградителна лихва е установено да е в размер на 13,95%, поради което е прието, че същата не противоречи на добрите нрави. В тази връзка въззивният съд е приел за неоснователни и направените възражения, че неправилно извършените от ответника плащания са отнасяни от банката за погасяване на възнаградителна и наказателна лихва, като е взел предвид и обстоятелството, че в приложимите общи условия е уговорен ред за погасяване на задълженията в чл.29, ал.2, а именно: дължими минимални суми за револвиране от предходни периоди; лихва, такси; месечни вноски за погасяване на кредитен лимит чрез инстолмънт транзакции към последна падежна дата; усвоен кредитен лимит чрез транзакции към последна падежна дата; лихва, такси, усвоен кредитен лимит чрез транзакции след последна падежна дата. Поради изложеното, въззивният съд е намерил, че към датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК „Банка ДСК” ЕАД е имала към ответника вземания по процесния договор за кредит за главница, възнаградителна и наказателна лихва в размерите, установени от вещото лице по ССчЕ, които вземания са прехвърлени на ищеца „ОТП Факторинг България” ЕАД с договор за покупко - продажба на вземания (цесия) от 12.12.2019 г., поради което въззивният съд е достигнал до извод, че първоинстанционното решение, с което исковете за установяване дължимостта на посочените вземания са уважени в пълен размер, е правилно. Поради това въззивният състав е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение. Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установява наличие на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.2 пр. 1 и пр. 2 от ГПК. С оглед поставените в изложението по чл.284, ал.3, т. 1 от ГПК правни въпроси, настоящият съдебен състав намира следното: Поставеният първи правен въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 от ГПК не кореспондира с предмета на делото и с изложените мотиви от въззивния съд. В настоящия случай въззивният съд е установил, че прекратяване на сключения договор може да има само при изпълнение на предвидените в Общите условия на сключения договор предпоставки. Така е приел, че при липса на изпълнение на задълженията, вече поети по време на действие на договора и неизпълнени, не може да има прекратяване на същия. Приел е, че с оглед заключението на вещото лице кредитополучателят не е погасил изцяло задълженията си за лихви и главници. Прието е, че изрична уговорка между страните е прекратяването на договора да настъпи само след погасяване на задълженията, възникнали на основание валидно сключения договор и по време на неговото действие. Прието е, че тезата на касатора за това, че след като е изтекъл срокът на кредитната карта и е издадена нова, непотърсена от кредитополучателя, договорът се прекратява, е неоснователна Обстоятелството, че е върнал издадена впоследствие кредитна карта, след изтичане срока на първата, предоставена му при сключване на договора, е прието за недостатъчно за прекратяване на договора, предвид съществуващите задължения. Валидността на кредитната карта не е обвързваща с оглед непрекратяване на договора.. Изводът е направен въз основа на преценка на доказателствата, възприемане на уговорките между страните и въз основа на това, приемане на фактите. Решаващите изводи на съда са свързани с установените конкретни уговорки между страните относно прекратяване на договора и въпросът относно валидността на кредитната карта не е определяща за изводите на въззивния съд. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/09 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос не следва да е свързан с анализ на доказателствата и приемане за установени на определени факти, тъй като по този начин е свързан с правилността на решението и не може да представлява общо основание за допускане на касационно обжалване. В случая така поставеният правен въпрос е свързан с тезата на касатора, поради което с него той оспорва правилността на обжалваното решение и с поставеният правен въпрос не може да се обоснове общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на поставения втори правен въпрос настоящият съдебен състав намира, че липсва основание за допускане на касационно обжалване. С този правен въпрос, касаторът отново въвежда теза за прекратяване на договора издаване и обслужване на кредитна карта, револвиращ банков кредит за физически лица, сключен при Общи условия, с изтичане на срока на издадената банкова карта. Изводите на въззивния съд са свързани с действие на договора за банков кредит и е отречено прекратяването му до връчване на изявлението на банката за предсрочна изискуемост. Въззивният съд е приел, че договорът се прекратява с погасяване на задълженията, като последица от това са предвидените условия за връщане на кредитната карта или неполучаване на новоиздадена кредитна карта, след изтичане на срока на предходната издадена. Така зададения правен въпрос е израз на тезата на касатора и не кореспондира с изводите на въззивния съд относно действието на договора и ненастъпилото прекратяване по-рано, поради липса на изпълнение на възникналите по силата на договора задължения. В случая и предмета на делото е ограничен с твърдение за изискуемост на всички задължения, поради което не може да се приеме, че и втората част от въпроса кореспондира с разрешението, дадено от въззивния съд. Въззивният съд е приел, че договорна възнаградителна лихва се дължи до окончателното изплащане на задълженията като е прието, че договорът е прекратен с изявлението на банката за предсрочна изискуемост на 06.02.2019 г. Поставеният правен въпрос е свързан с конкретно установените факти и с него касаторът не обосновава общо основание за допускане на касационно обжалване. Поставеният трети правен въпрос е свързан с доказателствата по делото и не може да представлява общо основание за допускане на касационно обжалване, съгласно тълкуването на чл. 280 от ГПК в Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. /2009 г. на ОСГТК на ВКС. В посоченото тълкувателно решение е разяснено, че правният въпрос, представляващ общо основание за допускане на касационно обжалване, не може да бъде свързан с анализ на доказателствата и конкретно установените факти. В случая, въззивният съд е установил, че погасителният план е част от договора, двустранно е подписан и е определен ясно размера на дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва и годишен процент на разходите. Поставеният правен въпрос е свързан с тезата на касатора. Няма извършено тълкуване на волята на страните поради липса на уговорен лихвен процент на дължимата възнаградителна лихва. Установено е, че страните са установили този размер на договорната лихва, в двустранно подписан между тях акт. Поради това поставеният правен въпрос не отговаря на изискванията да обосновава общо основание за допускане на касационно обжалване. При така изложените изводи за липса на общо основание за допускане на касационно обжалване, не следва да се обсъжда посоченото допълнително основание съгласно т. 3, чл. 280, ал. 1 от ГПК. По всички изложени съображения не следва да се допуска касационно обжалване. При този изход на спора на ответника по касационната жалба, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК, следва да се присъдят разноски в размер на 300 лв, за осъщественото представителство от юрисконсулт, определени, на основание чл. 27 от ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България