Определение № 163 от 11.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 614/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. Н. Д. срещу решение № 1648 от 05.11.2021 г. по в.гр.д.№ 2010 от 2021 г. на Варненския окръжен съд, гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 261915 от 11.06.2021 г. по гр.д.№ 731 от 2020 г. на Варненския районен съд за отхвърляне на предявения от Н. Н. Д. срещу Община Варна отрицателен установителен иск за собственост на 1187/2374 ид.ч. от следния недвижим имот: незастроен имот с площ от 2374 кв.м., находящ се в [населено място], район А., с.о.“Б.-север“, представляващ поземлен имот с идентификатор .....по кадастралната карта на [населено място], район А., с.о.“Б.-север“, одобрена със заповед № РД-18-73 от 23.06.2008 г. на Изпълнителния директор на АГКК, последно изменение със заповед № КД-14-03-1897 от 23.07.2013 г. на Началника на СГКК- Варна.

В жалбата се твърди, че решението на Варненския окръжен съд е неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и на съществени съдопроизводствени правила- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. Могат ли да бъдат придобивани от общината имоти, за които не е установено да са били част от кооперативно земеползване, одържавени или отнети по друг начин и поради това, че такива земи не подлежат на възстановяване, респ.за тях не се прилага разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ могат ли те да бъдат включени във фонда по чл.19 във връзка с чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ ?

2. Могат ли да бъдат придобивани по давност имоти, за които е бил съставен акт за общинска собственост, макар че не е установено за тях кооперативно земеползване ?

3. Позоваването в акта за общинска собственост на общо нормативно основание за трансформиране на земята в общинска представлява ли годно придобивно основание ?

4. Може ли да се счита, че един земеделски имот подлежи на земеделска реституция само поради факта, че е в територия по пар.4 ПЗР на ЗСПЗЗ ?

По първите три въпроса жалбоподателят сочи противоречие на обжалваното решение със следната практика на ВКС: решение № 109 от 25.05.2016 г. по гр.д.№ 356 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 249 от 04.07.2011 г. по гр.д.№ 621 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 15 от 19.02.2016 г. по гр.д.№ 4705 от 2015 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 271 от 30.10.2012 г. по гр.д.№ 477 от 2012 г. на ВКС, ГК, II г.о.

По четвъртия въпрос жалбоподателят сочи основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

В писмен отговор от 08.02.2022 г. пълномощникът на ответника по жалбата Община Варна оспорва същата. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано. Претендира за юрисконсултско възнаграждение за делото пред ВКС.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е подадена от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу въззивно решение по иск за собственост, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК, независимо от цената на иска.

В случая обаче не са налице основания за допускане на касационното обжалване на решението на Варненския окръжен съд, поради следното:

1. На първо място, не е налице посоченото от жалбоподателя основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставените три въпроса: Няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената практика на ВКС по тези въпроси: В първите две посочени от жалбоподателя решения на ВКС /решение № 109 от 25.05.2016 г. по гр.д.№ 356 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 249 от 04.07.2011 г. по гр.д.№ 621 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о./ е прието, че могат да бъдат придобивани по давност /освен ако не са били налице пречки за това по отменените ЗРПВПНИ и чл.29 ЗСГ/ имотите, чието владение е запазено в реални граници и след образуването на ТКЗС и колективизацията на земеделските земи /тоест, които са запазили селищния си характер и върху тях не е било установено кооперативно земеползване/ и тези земи не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, респективно за тях не се прилага разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ и те не се включват във фонда по чл.19 ЗСПЗЗ. Приетото в тези решения на ВКС е неотносимо към настоящото дело, тъй като предмет на спора по делото не е имот, владението върху който е било запазено и след образуването на ТКЗС и който е запазил селищния си характер. Видно от приетите основно и допълнителни заключения на съдебно-техническата експертиза на в.л.инж. С. К. и представеното извлечение от разписен лист към кадастрален план, имотът- предмет на спора е бил земеделски по своя характер до 2000 г.: част от него е заснета в кадастралните планове от 1979 г. и 1995 г. като нива /бивш имот с пл.№ ..../, а други части са били заснети в кадастралните планове като лозя /бивши имоти пл.№ ...., пл.№ ....и пл.№ ...по кадастралния план от 1979 г. и бивши имоти пл.№ ....и пл.№ ....по кадастралния план от 1995 г./. Имотът е бил земеделски и не е имал селищен характер до 2000 г., когато с решение на Общинския съвет на Варна № 322-4 от 29.05.2000 г. за пръв път е включен в околовръстния полигон на строителните граници на [населено място], с.о.“Б.-север“ и става част от жилищна територия.

В останалите посочени решения /решение № 15 от 19.02.2016 г. по гр.д.№ 4705 от 2015 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 271 от 30.10.2012 г. по гр.д.№ 477 от 2012 г. на ВКС, ГК, II г.о./ е прието, че посоченото в акта за държавна или общинска собственост общо нормативно основание за придобиване на държавна или общинска собственост не е в състояние да удостовери наличието на конкретно фактическо основание, по силата на което имотът е бил придобит от държавата, респективно от общината. Приетото в обжалваното решение не противоречи на тази практика на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с нея въззивният съд е приел, че представеният от Община Варна акт за частна общинска собственост от 28.08.2019 г. сам по себе си не доказва придобиването на правото на собственост от Община Варна на посоченото в този акт основание /чл.2, ал.1, т.7 от Закона за общинската собственост/, поради което подробно е обсъдил и преценил всички събрани по делото доказателства за собственост /писмени, гласни и заключения на съдебно-техническа експертиза/ и въз основа на тях и в съответствие с приложимите норми на ЗС и ЗСПЗЗ е достигнал до извода, че процесният имот е собственост на Община Варна.

2. Не е налице и посоченото основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставения четвърти въпрос /Може ли да се счита, че един земеделски имот подлежи на земеделска реституция само поради факта, че е в територия по пар.4 ПЗР на ЗСПЗЗ ?/, тъй като този въпрос не е правен въпрос по смисъла на това понятие, разяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС: въпросът не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение. Видно от мотивите на решението, никъде в тях въззивният съд не е приел, че процесният имот е подлежал на реституция по реда на ЗСПЗЗ, само защото се е намирал в територия по пар.4 ПЗР на ЗСПЗЗ. Напротив, прието е, че от заключението на съдебно-техническата експертиза е установено, че всички земи, които се намират в землището, където се намира процесния имот, представляват земеделски земи /бивши ниви или лозя/ и че са станали част от урбанизирана територия едва през 2000 г. Поради това, че процесният имот е представлявал земеделска земя до 2000 г. /че не е запазил селищния си характер след колективизацията/, съдът е приел, че имотът принципно е можел да е собственост както на физически лица /лица, на които е реституирано правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ или лица, които са го изкупили по реда на пар.4а или пар.4б ПЗР на ЗСПЗЗ/, така и на държавата или на общината на основание чл.19, чл.24 и чл.25 ЗСПЗЗ.

3. Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Варненския окръжен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск за собственост, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Решението не е и очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС, ЗСПЗЗ и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Варненския окръжен съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78, ал.4 ГПК жалбоподателят дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение