Определение № 2298 от 08.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3695/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на насрещните страни в производството – ищеца К. Н. У., чрез адв. В. и ответника - Прокуратура на Република България (ПРБ), чрез прокурор при Апелативна прокуратура – София, против решение № 822/10.07.2024 г. по гр. д. № 573/2024 г. на Апелативен съд – София, 12 – ти граждански състав.

От ответниците по жалби отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подал К. Н. У. чрез адв. В., с който изразява становище за отсъствие на предпоставки за допускане на касационен контрол по жалбата на насрещната страна и за нейната неоснователност.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбите е посоченото въззивно решение (вж. и уточнението на жалбата на ищеца У. с молба, вх. № 5472/24.03.2025 г. по регистъра на ВКС, подадена от адв. В.) в частта, с която след частична отмяна на решение № 99/06.01.2024 г. по гр. д. № 3233/2022 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, I - 23 състав (допусната е техническа грешка в първоинстанционното решение, касаеща номерацията на делото, доколкото производството пред СГС се е развило по гр. д. № 9929/2023 г. по неговия опис), са уважени предявените от К. Н. У. против ПРБ искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ - с присъждане на обезщетения за неимуществени вреди, общо от 15 000 лв. и имуществени такива (разноски за заплатено адвокатско възнаграждение) в размер на 8 160 лв., произтекли от незаконно обвинение в престъпление по чл. 206, ал. 3 вр. ал. 1 НК, водено по ДП № 338/2012 г. по описа на РПУ -Банско, пр. пр. № 410/2012 г. на Районна прокуратура – Разлог, прекратено с постановление на прокурора и потвърдено с определение № 266/21.05.2021 г. по ВЧНД № 399/2021 г. на Окръжен съд – Благоевград, ведно със законната лихва върху горните суми, считано от 21.05.2021 г. до окончателното им изплащане, както и в частта за отхвърляне на претенцията за обезщетение на неимуществени вреди над 15 000 лв. до претендираните 35 000 лв. и в полза на ищеца са присъдени разноски съразмерно на уважената част от исковете.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е изследвал установените по делото обстоятелства и е намерил, че те осъществяват предпоставки от специалния състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, поради което е ангажираната обективната отговорност на държавата в лицето на нейния процесуален субституент – ПРБ.

Произнасяйки се предявените искове решаващият състав на втората инстанция е възприел фактическите установявания на първостепенния съд и съобразно с тях е формирал изводите си по спорния пред него предмет на делото. Несъмнено е обстоятелството, че спрямо ищеца е повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 206, ал. 3 вр. ал. 1 НК (което е тежко по своето естество умишлено престъпно деяние), с продължителност от 8 години и 11 месеца (наказателното производство е образувано на 29.06.2012 г. и е прекратено на 21.05.2021 г. когато е влязло в сила постановлението на прокурора за прекратяване, със стабилизирано основание – чл. 243, ал. 1, т. 1 във вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 пр. 2 НПК – поради това, че извършеното деяние не съставлява престъпление. Установено е също, че в горния период са извършени множество процесуални действия под ръководството на прокуратурата, която е внесла обвинителен акт и е поддържала обвинение, че деянието съставлява престъпление пред две съдебни инстанции. Инстанцията по същество е мотивирала становище, че естеството на повдигнатото обвинение и фактите по делото изключват каквато и да е негова фактическа и правна сложност, която да обоснове обективни причини за такава продължителност на наказателното производство. Приела е, че преценката за съставомерност на извършеното деяние с оглед чл. 206, ал. 3 във вр. ал. 1 НК изисква да се събират доказателства за субективното отношение на дееца към определени вещи, които владее на правно основание, а това е сторено още с първото действие в хода на разследването с участието на ищеца – протокол за разпит на свидетел от 28.09.2012 г. Според въззивния съд към този момент данните са сочели за отсъствие на субективната страна на деянието, квалифицирано като престъпление по горния текст от НК. В обжалваното решение е направено съждение, че е липсвала и обективната страна на „обсебване“ – то, доколкото доказателствата по процесното обвинение са сочели на съществуващ спор за собственост на процесните (обсебени) движими вещи, какъвто прокуратурата не е компетентна да разреши, а още по - малко е изяснила къде фактически се намират те предвид на процесуалната позиция на пострадалия ищец (първоначално участващ в производството като свидетел, в последствие – на обвиняем), с която е отричал, че дължи част от тях. Съобразено е обстоятелството, че ищецът през цялата му продължителност е участвал активно в наказателното производство по незаконосъобразното обвинение и едва три години след образуване на наказателното производство и след като е бил разпитван в качеството на свидетел, му е повдигнато обвинение и му е взета мярка за неотклонение „подписка“. Развити са доводи, че тази мярка за процесуална принуда, макар и да е най - леката предвидена в закона, е също ограничаваща правата на ищеца – например да напуска мястото на обичайното си пребиваване, поради което той е търпял вреди от тези ограничения, които не е необходимо да ги доказва. Изтъкнати са съображения, че самият факт на ограничението съчетан с незаконното обвинение е достатъчен, за да се приеме, че е налице неимуществена вреда. Обсъдени са и данните, изнесени в показанията на св. Х., че ищецът в продължителен период от време е поставен под натиск от една страна от процесуалните действия извършвани под надзора и по указанията на прокуратурата, а от друга страна от факта - че деянието, в което е обвинен се развива в малко населено място, в което липсва гаранция да конфиденциалност на обвинението. Посочено е, че за защита интересите на обвиняемия в хода на наказателното производство (досъдебна и съдебна фаза) по незаконосъобразното обвинение е платено адвокатско възнаграждение общо от 8 160 лв. по три договора с адвокатско дружество „Д., А. и съдружници“.

С оглед на изложеното, решаващият състав е приел, че по спорния пред него въпрос за справедливия размер на обезвредата на засегнатите нематериални блага на пострадалия ищец следва да се съобразят вида на обвинението, продължителността на наказателното преследване, интензитета на извършените процесуално следствени действия и отражението им върху състоянието, бъдещето и нагласите на ищеца. При тези обстоятелства в конкретния случай и съобразно критерия за справедливостта по чл. 52 ЗЗД въззивният съд е намерил, че обезщетение в размер на 15 000 лева е достатъчно и справедливо да репарира неимуществените вреди, произтекли от воденото срещу ищеца незаконно наказателно преследване. Изтъкнати са аргументи, че това е размерът, който съответства на степента и характера на търпените болки и страдания, както и на вида на упражнената процесуална принуда спрямо ищеца. Горният размер на обезщетение е обоснован и с липсата на доказателства за отражението на стреса върху психиката на пострадалия, за интензитета на стресогенните фактори, за отражението им върху работоспособността, семейните отношения, личните му планове и др.

По отношение на обезщетението за понесени имуществени вреди от сторени разноски за адвокатско възнаграждение в наказателното производство по процесното обвинение, второинстанционният съд е приел, че разходът е извършен, той възлиза общо на 8 160 лв. и няма основание за извод, че така заплатеното възнаграждение е прекомерно, поради което и искът е уважен в пълния му предявен размер. В тази връзка е прието, че освен фактическата и правна сложност на делото, размерът на адвокатството възнаграждение се определя и от други критерии. Когато защитата е договорна, какъвто е настоящия случай, тя се сключва с оглед личността на лицето, което упражнява адвокатска професия. Размерът на адвокатското възнаграждение е прекомерно само тогава, когато не съответства на компетентността на адвоката и на неговите действия при осъществяване на защитата, на фактическата и правна сложност или на продължителността от времето, в което е бил ангажиран. Направено е съждение, че настоящият случай е друг, което налага, че договореното и платено адвокатско възнаграждение не е прекомерно, а е определено с оглед личността на изпълнителя по договора за правна помощ и съдействие, положеният от него труд и продължителността на наказателното производство.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът – ищец обосновава искане за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по правни въпроси, за които твърди, че са обуславящи изхода по делото и даденото разрешение по тях е в противоречие с практиката на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава, респ. са от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото.

Тези въпроси имат следното съдържание:

1. „Задължен ли е съдът да направи преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, както и да изложи мотиви за значението им при определяне размера на дължимото обезщетение?“;

2. „Какъв е справедливия размер на обезщетението на неимуществени вреди според съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на дължимото обезщетение на неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, според което се изисква сходно разрешаване на аналогични случаи?“

Първото питане се поставя за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с доводи, че въззивното решение е постановено в отклонение с практиката на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава, опредметена в т. II от ППВС № 4/1968 г., както и с решение № 71/11.07.2023 г. по гр. д. № 3713/2022 г. на IV г.о.

Във връзка с второто питане се сочи, че е налице противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 91/12.04.2017 г. по гр. д. № 3707/2016 г., решение № 25/01.03.2019 г. по гр. д. № 1367/2018 г. и решение № 214/11.10.2017 г. по гр. № 171/2017 г., всичките по описа на IV г. о. Конкретни доводи в обосноваване хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не се правят.

Касаторът - ответник в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към своята жалба поставя правни въпроси, с които обосновава искане за селектирането й по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдения, че са обусловили изхода на делото и са разрешени в отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава.

Въпросите касаят определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се основава на преценката на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства при прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД; задължението на съда, сезиран с иск за реализиране на отговорност от дейност на правозащитни органи по ЗОДОВ да изложи мотиви относно наличието на причинно - следствена връзка между твърдяната незаконна дейност (в случая обвинение) и причинените вреди; как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към който препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ?“; следва ли решаващият състав при определяне на обезщетението на имуществените вреди под формата на заплатено адвокатско възнаграждение да прецени фактическата и правна сложност на наказателното дело, по което е направен разходът и положил ли е пострадалият дължимата грижа при осъществяване на защитата си по това дело.

Поддържа се, че по тези въпроси обжалваното въззивно решение противоречи на задължителната съдебна практика, намерила израз в раздел ІІ от мотивите към т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. (по първото питане), в постановките по т. т. 3 и 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и с тези по т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС (по второто), с решение № 50208/09.12.2022 г. по гр. д. № 1439/2022 г., решение № 60245/18.01.2022 г. по гр. д. № 996/2021 г., и двете по описа на III г.о., с решение № 311/14.03.2018 г. по гр. д. № 300/2017 г. на IV г. о. на ВКС (по третото), с решение № 332/04.01.2016 г. по гр. д. № 2807/2015 г. на III г.о. и решение № 143/29.03.2021 г. по гр. д. № 3662/2019 г. на IV г. о. (по четвъртото).

Касационното обжалване не може да се допусне и по двете жалби.

По жалбата на ищеца.

Първият поставен от насрещните страни въпрос е общ - за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл. 52 ЗЗД, е обуславящ изхода на делото и е изводим от решаващите мотиви по обжалваното решение. Така той удовлетворява обща предпоставка, но не и специалната предпоставка на заявеното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1, ГПК, а именно да е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава. С разясненията по т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. се определят критериите за понятието „справедливост“. Според там даденото обвързващо тълкуване това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В обжалваното решение тези правни разрешения са съобразени. Второинстанционният съд е обсъдил всички установени по делото обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезвредата на нематериалните вреди и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъденото обезщетение. При определянето му е съобразена продължителността на наказателното производство, естеството на обвинението, интензитета на неблагоприятното засягане на неимуществената сфера на пострадалия, в светлината на установените по гражданското дело обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното приложение на принципа по чл. 52 ЗЗД. Постановяването на обжалваното решение в съответствие с трайната съдебна практика по отправеното питане, вкл. сочената от всяка от насрещните страни такава, изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Второто питане на ищеца не обосновава основание за допустимост на обжалването. Не е налице твърдяното от страната противоречие с трайно установената практика на ВКС във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Както вече се изтъкна в предходния пункт, съдържанието на понятието „справедливост“ според ППВС № 4/1968 г. и множеството решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки, след собствен анализ на събраните доказателства е изложил ясни фактически и правни изводи, посочил е изрично кои от установените факти счита за меродавни за определяне размера на обезщетението и тяхното значение. Що се отнася до разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, то последната произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Справедливото обезщетяване, което изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Или, изисква се конкретна преценка във всеки един случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Такава преценка е направил и решаващият състав в обжалваното решение, като е съобразил горните критерии и правните му изводи не противоречат на разрешенията, възприети в константната практика на ВКС, вкл. и тази, която касаторът сочи и прилага. Несъгласието му с крайния извод на съда, включително по приложението на критерия за справедливост, рефлектиращ върху присъдения размер на обезщетението не може да послужи като основание за допускане на касационен контрол, а може единствено да се възприеме като оплакване срещу правилността на решението. Проверката на правилността на обжалвания съдебен акт обаче се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 2 ГПК). Наличието на съдебна практика на ВКС по въпроса, с която обжалваното решение е съобразено, пък изключва приложно поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, каквото се поддържа от този касатор по разглежданото питане.

По жалбата на ответника.

Повдигнатите от ответната ПРБ четири въпроса осъществяват обща предпоставка за селекция на касационната жалба, тъй като обуславят изхода по конкретното дело, изводими са от решаващите мотиви на въззивния съд и са поставени в основата на неговата дейност по разрешаване на спора (вж. постановките на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Въпросите обаче не удовлетворяват допълнителната предпоставка от основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид отсъствие на твърдяното отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, на която страната се позовава по всеки един от тях. Затова по тях не може да се осъществи достъп на обжалваното решение до касация.

По първия въпрос са налице подробни съображения, изложени по – горе, предвид на факта, че въпросът е общ, поставен и от двете насрещни страни. Ето защо, не се налага ново изложение на мотивите за неоснователността на искането за селектиране на жалбите по това питане.

По втория въпрос следва да се изтъкне, че във въззивното решение са налице мотиви при направен обоснован логически извод, че процесното обвинение е довело до настъпването на нематериални вреди за незаконосъобразно привлеченото да отговаря лице. Въззивният съд, чиято дейност е решаваща, е изследвал въпроса за наличието на причинно - следствена връзка между обвинението и претендираните вреди (болки и страдания) и изрично е заключил, че такава е установена от данните по делото за част от тях, което се е отразило на размера на присъденото обезщетение – то е част от претендираното такова. В обжалвания акт съдът е изложил мотиви защо и кои от вредите приема за пряка последица от наказателното преследване, като изрично е посочил, че кои от претендираните вреди не са доказват. Обосновано е заключено, че вредите, за репарирането на които ответникът следва да носи отговорност, са причинени именно в резултат на незаконното обвинение - т. е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Ето защо въпросът не налага допускане на касационно обжалване, а разясненията на ВКС, на които касаторът се позовава, не са нарушени. Неговото становище, изразяващо несъгласието му с изложените от съда мотиви не формира основание за достъп до касация, т. е. то е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. По своето естество същото съставлява касационно оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение и е относимо във фазата по разглеждане на касационната жалба, по реда на чл. 290 ГПК, което обаче се осъществява от ВКС след допускане на касационен контрол при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, каквито тук не се откриват.

Третото формулирано от страната питане припокрива по своето съдържание първото (т. е. общия поставен от насрещните страни въпрос) и аргументи за това са изложени по – горе. Съображенията, които са изложени от настоящия състав във връзка с втория въпрос на ищеца също имат релевантност тук и следва да се споделят, без да се преповтарят.

Четвъртият въпрос формира общо основание, но не и специалното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради отсъствие на заявеното противоречие с практиката на ВКС, на която страната се позовава. При присъждане на обезщетението от разглеждания вид (за имуществени вреди под формата на заплатено адвокатско възнаграждение в наказателното производство по незаконното обвинение) решаващият състав е подложил на преценка фактическата и правна сложност на наказателното дело, но е изтъкнал, че това не е единствения критерий за определяне размера на дължимото обезщетение. Въззивният съд е сторил това въз основа на преценката и на други конкретно установени факти: продължителността на воденото разследване, наличието на договорна връзка за адвокатска услуга и положения труд от адвоката за защита интересите на доверителя. Дали тази преценка е правилна, е въпрос, който стои извън приложното поле на производството по селектиране на жалбите, по чл. 288 ГПК, предпоставки за което в случая - по поставеното питане, липсват.

В обобщение, не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, което има за последица недопускане на касационен контрол.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,