Определение № 3088 от 10.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3986/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 85926/15.07.2025 г., подадена от П. И. Т., чрез адвокат М. И., срещу решение № 3438 от 03.06.2025 г. по гр. д. № 9616/2021 г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение № 20094717 от 14.04.2021 г. по гр. д. № 82231/2017 г. на Софийски районен съд в обжалваната част, с която М. Г. Н. и Я. Д. Д. са осъдени да заплатят солидарно на П. И. Т., на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, сумата 16 497.82 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в стойността на собствени на ищеца движими вещи, отнети при извършено на 21.11.2011 г. незаконно проникване в жилището му, находящо се в [населено място], [улица], вх. Б, ет. 6, ап. № 18, ведно със законната лихва от датата на увреждането - 21.11.2011 г., до окончателното погасяване на вземането, и на основание чл. 45, ал. 1, във вр. с чл. 52 ЗЗД сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в продължаващи и до днес страдания по загубените лични вещи, представляващи скъп спомен, както и ежедневен страх от ново незаконно проникване в жилището - като неприкосновено лично пространство, причинени от същото незаконно проникване, ведно със законната лихва от датата на увреждането - 21.11.2011 г., до окончателното погасяване на вземането, като вместо това въззивният съд е отхвърлил тези претенции.

Въззивният съд е съобразил, че ищецът П. И. Т. претендира заплащане на сумата 16 497.82 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в стойността на притежавани от него движими вещи, отнети при извършено на 21.11.2011 г. незаконно проникване в жилището му (описано по-горе), както и на сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в продължаващи и понастоящем страдания по загубените лични вещи, представляващи скъп спомен, както и ежедневен страх от ново незаконно проникване в жилището - като неприкосновено лично пространство. Приел е, че съвкупният анализ на събрания по делото доказателствен материал обосновава извод за липса на кумулативно изискуемите от закона материалноправни предпоставки за ангажиране отговорността на ответниците М. Н. и Я. Д. по чл. 45 ЗЗД. Визирал е, че непозволеното увреждане - чл. 45 ЗЗД, се основава на нарушението на правната норма, изискваща от гражданите да не увреждат субективните права, имуществото и телесната цялост на другите физически или юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, включващ следните елементи: деяние (действие или бездействие), вреда, противоправност на деянието, вина, причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД). Противоправността при деликтите - като нарушение на правилото да не се вреди другиму - се изразява в противоречие между поведението на делинквента и правни норми от действащото обективно право, които по императивен начин уреждат правомощията на титулярите на абсолютни субективни права и съдържанието на тези права. Правото на защита на здравето и на жилището (неприкосновеност) на гражданите са права от категорията на абсолютните и изрично са прогласени в нормите на чл. 33, ал. 1 и чл. 52, ал. 3 от Конституцията на Република България. Софийски градски съд е намерил, че в случая, независимо от наличните данни и доказателства за засягането на тези субективни права на ищеца, не може да се приеме, че това е станало поради проявено от страна на ответниците Н. и Д. спрямо него противоправно поведение. Изложил е, че понятието „вреда“, което не е нормативно определено, следва да се тълкува в широк смисъл - като всяко смущение, накърняване или засягане на човешко благо, имущество, телесна цялост, здраве, душевност и психическо състояние. По реда на чл. 45 ЗЗД подлежат на обезщетяване всички вреди, за които е установено, че са в причинна връзка (резултат на) противоправното и виновно поведение на дееца. Тъй като в случая, въз основа на събраните в процеса доказателства, не се установява на посочената от ищеца дата - 21.11.2011 г., ответниците Н. и Д. да са реализирали спрямо него противоправно поведение, намиращо се в причинна връзка с понесени от него имуществени вреди (стойност на противозаконно отнети движими вещи) и неимуществени вреди (болки и страдания от психическо естество), не може да бъде обоснован извод за наличие на предвидените в чл. 45 ЗЗД материалноправни предпоставки, дадени кумулативно, поради което и посочените ответници не дължат плащането на търсеното обезщетение за обезвреда. Предвид конкретните фактически твърдения, на които се основават исковите претенции, по делото следва да бъде установено при условията на пълно главно доказване, че М. Г. Н. и Я. Д. Д., първият като извършител, и вторият - като помагач, са взели участие в извършеното на 21.11.2011 г. незаконно проникване в жилището на ищеца, находящо се в [населено място], [улица], вх. Б, ет. 6, ап. № 18, в резултат на което на последния са причинени вреди. Софийски градски съд е посочил, че не споделя изложените от първоинстанционния съд съображения за липсваща в настоящия случай обвързаност на гражданския съд от влязлата в сила присъда, представена по делото, по въпросите за извършване на деянието, неговата противоправност и виновността на дейците. Визирал е, че съгласно чл. 17, ал. 1 ГПК гражданският съд взема становище по всички въпроси, които имат значение за решаване на делото, освен по въпроса дали е извършено престъпление. Изключение са случаите, при които наказателно преследване не може да бъде възбудено или е прекратено на някое от основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2-5, респ. е спряно на някое от основанията по чл. 25, ал. 1, т. 2 или чл. 26 НПК, и в случаите, когато извършителят на деянието е останал неоткрит, катo с оглед гражданскоправните последици на деянието престъпното обстоятелство може да бъде установено от гражданския съд инцидентно или по нарочно предявен иск (арг. от чл. 124, ал. 5 ГПК). Вън от тези случаи гражданският съд, който разглежда частноправните последици от деянието, е обвързан от влязлата в сила присъда на наказателния съд, която е задължителна за него относно това дали деянието е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца - чл. 300 ГПК. В случая по отношение на Я. Д. Д. и М. Г. Н. е налице влязла в сила на 21.01.2019 г. присъда от 10.04.2018 г., постановена по НОХД № 21643/2012 г. на СРС, потвърдена с решение № 61/21.01.2019 г. по ВНОХД № 5327/2018 г. на СГС, с която същите са признати за невиновни и са оправдани по повдигнатите им обвинения за извършени престъпления по чл. 196, ал. 1, т. 2, вр. чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. второ, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ НК - за първия, и по чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. второ и т. 7, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 28, ал. 1 НК - за втория. Не е спорно, че между деянията, за които Д. и Н. са признати за невиновни, и тези, от които се твърди да са произлезли предявените за обезщетяване имуществени и неимуществени вреди, е налице пълно тъждество. С оглед задължителния характер на влязлата в сила присъда на наказателния съд относно това дали деянието е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца, гражданският съд е обвързан да приеме за неустановени по делото твърденията на ищеца, че ответниците по исковата молба Я. Д. и М. Н. са извършили деянията, във връзка с които се претендират предявените за обезщетяване имуществени и неимуществени вреди. Този извод не се разколебава от обстоятелството, че в рамките на наказателното производство при събиране на част от доказателствата, на които се основава повдигнатото обвинение, са допуснати процесуални нарушения, поради което същите не са взети предвид от съда при постановяване на присъдата. Процесуалният закон не поставя задължителното действие на влязлата в сила присъда на наказателния съд в зависимост от нейния вид - дали същата е осъдителна или оправдателна, нито от конкретните обстоятелства, довели до нейното постановяване. Това се отнася и до случаите, при които част от доказателствата в подкрепа на обвинението не са били събрани надлежно по реда на НПК, поради което не са взети предвид от съда при постановяване на присъдата. Обратното - поставянето на задължителната сила на влязлата в сила присъда за гражданския съд, разглеждащ частноправните последици от деянието, в зависимост от особеностите на провелото се в рамките на наказателното производство съдебно следствие би довело до сериозно разколебаване на правната сигурност. В същото време характерното за наказателния процес засилено служебно участие на съда в процедурата по доказването, съчетано с по-високия формализъм при събирането на доказателства, в действителност създава по-голяма гаранция за разкриване на обективната истина, което прави евентуалната възможност за преразглеждане на фактическите изводи на наказателния съд от гражданския съд практически необоснована. Ето защо, доколкото по делото не се установява Я. Д. и М. Н. да са извършили вменените им от страна на ищеца виновни и противоправни деяния (извършителство и помагачество при извършването на кражба), с което се свързват претендираните имуществени и неимуществени вреди, въззивният съд е заключил, че предявените срещу тях искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени. Независимо от направения извод за зачитане задължителната сила на влязлата в сила присъда на наказателния съд - съобразно чл. 300 ГПК, съдът е отбелязал, че и при липсата на такова основание за отхвърляне на иска, по същество предпоставките за ангажиране деликтната отговорност на ответниците по исковете в случая също не са налице. Това е така, тъй като въз основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства - гласни доказателства, писмени доказателства (относно причината за местонахождението на Я. Д. в района на извършване на деянието „кражба“) и неоспорено заключение на видео-техническа експертиза, извод в този смисъл не може да бъде направен. Показанията на св. Д. И. и св. Я. Е. - полицейски служители, разследвали инкриминираното деяние от 21.11.2011 г., относно участието на ответниците в същото, имат производен характер, а тези на св. В. И. (служител на „Център за градска мобилност“) не съдържат конкретни данни за съпричастността на Д. и Н. към процесното деяние. Съгласно визираното експертно заключение, прието като неоспорено от страните, двете системи на видео-записите във видеофайловете на приложените по делото оптични носители (дискове) са заснети от две видеокамери (от охранителната система на „Пощенска банка“ и от охранителната система на ЗАД „Енергия“), насочени към различни участъци от [улица], настроени на зимно часово време и различаващи се с 2.20 мин.; дисковете не съдържат информация, позволяваща да се установи съответствие на показанията за време в реалното часово (астрономическо) време към момента на заснемане; заснемането на лицата (две лица от мъжки пол) и на МПС (сребрист автомобил марка „Мерцедес“) от камерата на „Пощенска банка“ обхваща интервала от 12.06 ч. до 13.18 ч. на 21.11.2011 г., а заснемането на обекти от втората камера (на ЗАД „Енергия“) обхваща интервала до 11:45 ч. на 21.11.2011 г., т.е. не включват интервала, в който същите са заснети от първата посочена камера. В резултат на извършеното от експерта лицево идентификационно изследване е дадено допълнително експертно заключение, прието като неоспорено от страните, според което в изображенията от изследваните видеозаписи е заснето лицето на Я. Д. (обстоятелството, че същият се е намирал в района на адреса на посочената банка в деня на кражбата не е и спорно по делото), в изображенията на изследваните записи вероятно (а не несъмнено) е заснето лицето на В. Д., а относно М. Н. не са установени годни за съпоставяне изображения на лица, сходни с неговата външност. Преценени съвкупно, събраните в гражданския процес доказателства, вкл. посочените по-горе, не изпълняват изискването за пълно главно доказване на обосноваващите спорното материално право факти и обстоятелства и като краен резултат налагат извод за отхвърляне на исковете като недоказани и неоснователни.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2, предл. трето ГПК.

На първо място, при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са формулирани въпросите:

1. Длъжен ли е съдът да прецени всички събрани по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, както и конкретно и ясно да изложи мотиви кои факти намира за установени и кои за недоказани, респективно може ли той да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля.

По този въпрос се сочи противоречие на въззивното решение с приетото в: ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 570/06.11.2009 г. по гр. д. № 4112/2008 г. на ВКС, II г. о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 139/24.04.2013 г. по гр. д. № 926/2012 г. на ВКС, IV г. о. и др.

2. Как следва да бъдат анализирани показанията на свидетелите, за които има съмнение в тяхната обективност, и следва ли съдът задължително до приложи разпоредбата на чл. 172 ГПК и да преценява показанията им с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната им необективност, включително и при съпоставка с писмените доказателства, или не;

3. Следва ли съдът да откаже да кредитира събрани по делото свидетелски показания на лица, които счита за заинтересувани от изхода на спора, без да обсъди дали същите съответстват или противоречат на останалите данни по делото.

По въпроси №№ 2 и 3 се визира противоречие с: решение № 428/15.07.2010 г. по гр. д. № 843/2009 г. на ВКС, I г. о., решение № 800/22.03.2011 г. по гр. д. № 776/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 131/12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. по описа на ВКС, ІV г. о. и др.

4. Следва ли съдът да се мотивира защо приема даден свидетел за заинтересован от изхода на спора и на какво основание отказва да кредитира показанията му (сочено противоречие с решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т. о.);

5. Задължително условие за уважаване на иска по чл. 45 33Д ли е противоправното поведение на ответника да представлява престъпление (противоречие с решение № 147/19.06.2012 г. по гр. д. № 582/2011 г. на ВКС, IV г. о.);

6. Има ли сила на пресъдено нещо оправдателната присъда за основанието, което е послужило за оправдаването на подсъдимия (твърдяно противоречие с: решение № 180/05.01.2017 г. по т. д. № 3155/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 714/28.11.2024 г. по гр. д. № 997/2024 г. на ВКС, IV г. о.).

На второ място, жалбоподателят твърди, че поради липса на съдебна практика е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: Следва ли да бъде зачетена от гражданския съд установителната сила на постановена в наказателното производство оправдателна присъда за деяние, за последиците от което се търси защита от гражданския съд на деликтно основание, в случаите когато събраните в наказателното производство доказателства относно авторството, деянието, причинната връзка и вредите не са били зачетени от наказателния съд, поради неспазване на процесуалните правила за тяхното събиране, единствено поради което се е стигнало до постановяване на оправдателна присъда.

На последно място, П. Т. се позовава на очевидна неправилност на атакувания от него пред ВКС съдебен акт.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 от тълкувателното решение е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Обжалваното въззивно решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено при грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

По първия въпрос от изложението е налице утвърдена практика на ВКС, вкл. задължителна, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея. Съдът преценява дали даден факт се е осъществил или не въз основа на преценка на доводите на страните и на събраните по делото доказателства. Затова по силата на чл. 12 и чл. 235 ГПК при постановяване на решението си съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства. При това доказателствата трябва да бъдат обсъдени не всяко само за себе си, а в тяхната съвкупност и взаимовръзка, при спазване на логическите, опитните и научните правила.

Настоящият съд намира, че в случая Софийски градски съд не се е отклонил от визираните по-горе задължения. В тази връзка следва да се посочи, че от жалбоподателя не е изложено кои релевантни за изхода на спора доводи, възражения и доказателства не са били обсъдени от въззивния съдебен състав и по кои спорни обстоятелства не са изложени мотиви.

Въпроси №№ 2, 3 и 4 са неотносими към решаващите мотиви на въззивния съд, доколкото същият не е основал изводите си на показания на свидетели, по отношение на които приложение намира чл. 172 ГПК, респ. не е приел, че са налице такива свидетели. Аргументи в това отношение не са и изложени от жалбоподателя. Ето защо по тези въпроси не може да бъде допуснато касационно обжалване.

Въпрос № 5 също не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е свързан с решаващите съображения, изложени от Софийски градски съд. Последният е отхвърлил исковете, не защото по делото не се доказва извършено престъпление, а защото не се установява извършването на соченото противоправно деяние от страна на ответниците по исковата молба. Освен това визираната практика на ВКС е неотносима към настоящия казус и противоречие с нея не е налице.

По въпрос № 6 не се констатира противоречие на въззивното решение с посочената в изложението практика по чл. 290 ГПК.

В решение № 180/05.01.2017 г. по т. д. № 3155/2015 г. на ВКС, II т. о. е прието, че влязлата в сила оправдателна присъда, с която е прието, че подсъдимият не е извършил престъплението, за което е обвинен, се ползва със сила на пресъдено нещо само относно основанието за оправдаване на подсъдимия по конкретното обвинение. С оглед обективните граници на силата на пресъдено нещо на присъдата, всички останали констатации и изводи на наказателния съд, обективирани в мотивите към присъдата и изведени въз основа на събраните в наказателното производство доказателства, не обвързват гражданския съд. Съгласно решение № 714/28.11.2024 г. по гр. д. № 997/2024 г. на ВКС, IV г. о. мотивите на присъдата, с която пострадалият е оправдан, не са задължителни за гражданския съд, но те не са правно нищо. Същият съд, който е компетентен да установи, че подсъдимият не е извършил престъплението, в което е обвинен, е компетентен и да установи, че подсъдимият е имал противоправно поведение, включително съставляващо друго престъпление, за което няма повдигнато обвинение. Влязлата в сила присъда или решение по наказателно дело е съдебен акт, издаден от компетентен да осъществява правораздаването в страната съдебен орган и неговите констатации не са ирелевантни. Влезлите в сила съдебни актове се ползват с презумпция за законосъобразност, а мотивите на влезлите в сила присъди и решения по наказателни дела могат да се ползват от гражданския съд, когато разрешава спорове за гражданските последици от деянието, за установяването или неустановяването на което тези присъди са постановени.

В настоящия случай, с постановената присъда подсъдимите Д. и Н. са признати за невиновни и оправдани по повдигнатото им обвинение, тъй като не е установено, че те именно са осъществили деянието, предмет на обвинителния акт. Наказателният съд е изложил мотиви, че липсват каквито и да е доказателства – преки или косвени, че те са автори на кражбата на движимите вещи; че при преценка на събрания доказателствен материал не може по един категоричен и несъмнен начин да се достигне до извода, че подсъдимите са автори на престъплението, в което са обвинени. Тези изводи на първоинстанционния наказателен съд са изцяло споделени и от горната съдебна инстанция (решение № 61/21.01.2019 г. по ВНОХД № 5327/2018 г. на СГС). Следователно основанието, на което Д. и Н. са оправдани, е защото не е установено те да са извършили отнемане на движими вещи от апартамента на П. Т.; с присъдата е даден отговор именно на релевантния за гражданския спор въпрос дали Д. и Н. са извършили деянието, от което П. Т. твърди да е получил вреди. Като е зачел така постановеното присъда, гражданският съд е действал съобразно чл. 300 ГПК и съдебната практика.

Последният въпрос, относно който е налице позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е формулиран изцяло според защитната позиция на жалбоподателя, която не съответства на мотивите на Софийски градски съд и не намира подкрепа от материалите по делото. Видно от влязлата в сила присъда, подсъдимите лица не са оправдани единствено поради неспазване на процесуалните правила за събиране на релевантните доказателства, довело до незачитане на последните от наказателния съд.

Освен това този въпрос и въпрос № 6 нямат значение за крайния изход на спора, тъй като са относими само към част от решаващите съображения, изложени от въззивния съдебен състав, за неоснователност на исковете – тези, свързани с приложението на чл. 300 ГПК, но не и с мотивите, основани на самостоятелна преценка от гражданския съд на събраните пред него доказателства.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,