Определение № 60487 от 23.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 2244/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Предприятие за управление на дейностите по опазване на околната среда /ПУДООС/ срещу решение № 923/27.04.2020 г. по в. гр. д. № 2797/2019 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 2138/04.04.2018 г. по гр. д. № 13 970/2015 г. на Софийски градски съд за осъждане на касатора да заплати на община Бяла сумата 245 097, 53 лв. на основание чл. 12 от ЗЗД, вр. с чл. 45 ЗЗД, ведно със законната лихва.

В касационната жалба се излагат твърдения, че са налице отменителни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Релевират се бланкетни доводи, че въззивният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила и решението му е необосновано. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касация поради произнасяне по материалноправен въпрос от значение по делото, а именно:

1. „Следва ли да се уважи иска с правно основание чл. 12 ЗЗД – за заплащане на обезщетение, следващо се на търсене на деликтна отговорност за пропуснати ползи от недобросъвестно водене на преговори, когато сключването на договора зависи от условие извън волята на бенефициента?“

Мотивирано е приложение на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и е формулирано искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за разглеждане от друг състав на въззивния съд. Претендира се присъждане на с присъждане на разноски.

От ответника по касация община Бяла е постъпил отговор на касационната жалба, с който е заявено становище за нейната неоснователност. Изложени са доводи за липса на основание въззивното решение да бъде допуснато до касация и е формулирано искане да бъдат присъдени разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

Исковата претенция е основана на твърдения за проведени преговори с ответника във връзка със сключване на договори за финансиране на обект „Битова канализация кв. 28“, общ. Бяла, обл. Варна. Претенцията е за неосъществена договорна връзка по повод дофинансиране на обекта в размер на 245 097, 53 лв. и мораторна лихва в размер на 31 106, 41 лв. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивната инстанция е възприела за осъществени твърдените факти за предходно сключени три договора с предмет отпускане на безвъзмездна финансова помощ за изграждане на описания в исковата молба обект, по които са били предоставени средства в общ размер на 1 484 453, 44 лв. Тези средства са били изцяло усвоени като след проведена процедура по ЗОП Общината е възложила изпълнение на СМР по изграждане на обекта на „ЗСК – Девня“ АД. Извън изплатената сума от 1 484 453, 44 лв. в обекта са били извършени допълнителни СМР от страна на изпълнителя на стойност 245 097, 53 лв., за изплащане на които община Бяла е била осъдена с влязло в сила решение на Апелативен съд Варна по гр. д. № 228/2014 г. Именно тази сума Общината е претендирала от ответника ПУДООС. При установените факти въззивната инстанция е споделила извода на СГС за основателност на предявения иск. Счела е за доказано обстоятелството, че при сключване на договорите за финансиране в периода 2007 – 2008 г. ответникът, в качеството си на финансираща страна, е поел задължение за цялостно финансиране на проекта, което не е изпълнил. Предприетите от ищеца действия по извършване на допълнителните дейности отговарят на количествено - стойностната сметка, представляваща неразделна част от договора за реализация на проекта в неговата цялост. Съставът на Апелативен съд София е квалифицирал демонстрираното по време на преговорите за предоставяне на допълнителна финансова помощ поведение на ответника като недобросъвестно, а претърпените от ищеца вреди съдът е окачествил като пряк резултат от несключване на договор за дофинансиране.

Не е налице твърдяното от касатора основание, обосноваващо факултативен достъп до касация.

Формулираният от касатора въпрос няма характеристиката на правен, разяснена с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Същият не поставя материалноправен проблем извън конкретните факти по делото и по същество представлява твърдение за допуснато от въззивния съд нарушение при подвеждане на установените по делото факти под релевантната материалноправна норма. Заявеното е касационно оплакване и не съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване. Поради необосноваване на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК изключена е възможността за осъществяване на факултативния касационен контрол. Отделно, следва да бъде посочено, че в развилото се пред първоинстанционния съд производство ответникът не е твърдял наличие на условие извън волята му, от сбъдването на което да зависи сключването на договора. Не може едва пред касационната инстанция да се въвеждат доводи и обстоятелства, които страната е пропуснала да въведе в спора пред инстанциите по същество. Касационното производство не е средство, чрез което страната може да поправи собствения си пропуск в защитата и да преодолее процесуалното си бездействие. Необходимо е да бъде посочено и обстоятелството, че формулираният от касатора въпрос не кореспондира с наведените в касационната жалба оплаквания по смисъла на чл. 281 ГПК. Дори да бъде даден отговор на формулирания въпрос, той не се явява обуславящ изложените в жалбата касационни основания, доколкото в нея се твърди не неправилно приложение на материалния закон, а допуснати процесуални нарушения, които са довели до необоснованост на въззивното решение.

Само за пълнота следва да бъде изяснено, че формалното посочване на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не може да обуслови достъп до касация. Касаторът не е изложил ясни и обосновани доводи коя правна норма счита за нуждаеща се от тълкуване поради липса на създадена практика по приложението й, нито дали счита за нужно осъвременяване на съществуваща практика по приложението на релевантна за казуса правна норма.

При липса на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК достъп до касация следва да бъде отказан.

При изхода на делото пред настоящата инстанция разноски се дължат на ответника по касация. Той не е ангажирал доказателства за сторени такива в настоящото производство, поради което съдът не следва да се произнася по разпределение на отговорността за понасянето им.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС