Определение № 377 от 06.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2872/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 83435/14.08.2020 г. на Т. А. Т.–Ч., чрез особения представител адвокат Д. К., срещу решение № 4940/13.08.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 14367/2019 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която е потвърдено определение № 223745/24.09.2019 г., постановено по гр. д. № 74869/2018 г. по описа на Софийски районен съд. С първоинстанционния съдебен акт е оставена без уважение молба с правно основание чл. 248, ал. 1 ГПК, подадена от жалбоподателката, с искане за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. В приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се поддържат тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следния въпрос: „ Следва ли съдът да определи юрисконсултско възнаграждение в пълен размер на процесуалния представител на ищцовото дружество, когато в същото производство определя възнаграждение на особен представител в размер на Ѕ от минималния установен като абсолютна величина такъв и нулево възнаграждение при образуване на съпровождащи производства към основаното такова ?“. Поддържа се противоречие на обжалвания съдебен акт с ТР № 6/2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК, ВКС. Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, намира следното: Частната касационна жалба е процесуално недопустима. Съображенията за това са следните: Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД против Т. А. Т. – Ч. обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ за признаване за установено, че ответницата дължи на ищцовото дружество следните суми: 1/ сума в размер на 1 346.55 лева – стойността на потребена топлинна енергия за периода м. януари 2015 г. – м. април 2016 г. за топлоснабдяван имот – апартамент № 32, находящ се в [населено място], ведно със законната лихва от 08.01.2018 г. до окончателното ѝ изплащане; 2./ сума в размер на 47.48 лева – такса за отчитане на уредите за дялово разпределение, ведно със законната лихва от 08.01.2018 г. до окончателното ѝ изплащане; както и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва за забава върху главницата за периода 16.09.2015 г. – 22.12.2017 г. – съответно в размер на 187.51 лева /върху главница в размер на 1 346.55 лева/ и в размер на 9.01 лева /върху главница в размер на 47.48 лева/. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационен контрол решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лева – за граждански дела, а съгласно чл. 274, ал. 4 ГПК и определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване. В случая цената на предявените искове в размер на 1 346.55 лева, 47.48 лева, 187.51 лева и 9.01 лева, определена съобразно чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, е под установения в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК минимален размер за достъп до касационно обжалване на решения и определения по граждански дела. Предвид изложеното, обжалваният съдебен акт е изключен от касационен контрол съгласно чл. 274, ал. 4 във вр. с чл. 280, ал. 3 ГПК, което обуславя процесуалната недопустимост на подадената срещу него частна касационна жалба. Същата следва да се остави без разглеждане, а образуваното по нея частно производство по настоящото дело, също като процесуално недопустимо, следва да се прекрати. По изложените съображения Върховният касационен съд, III г. о.