Определение № 5114 от 07.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4399/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на „Колесник“ ЕООД-етажен собственик в сградата, етажна собственост, находяща се в [населено място], област В., [улица], корпус „А“ /апартаментен- студиен комплекс „С. Б.“/, срещу решение № 32 от 06.02.2024 г. по в.гр.д.№ 695 от 2023 г. на Софийския окръжен съд, I въззивен граждански състав и допълнително решение № 115 от 28.03.2024 г. по същото дело.

С първото обжалвано решение Софийският окръжен съд е потвърдил решение № 260041 от 02.08.2023 г. по гр.д.№ 2083 от 2018 г. на Ботевградския районен съд в обжалваната му част за уважаване на предявения от Етажната собственост срещу „Колесник“ ЕООД иск по чл.422 ГПК за дължимост на вземане в размер на 3379 евро, представляващо дължими месечни такси за поддръжка и управление на сградата в режим на етажна собственост за периода от 24.03.2016 г. до 31.12.2017 г., за което вземане е издадена заповед № 2735 от 23.05.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 720 от 2018 г. на Ботевградския районен съд и за присъждане на разноски по делото.

С второто решение от 28.03.2024 г. съдът е отхвърлил молбата на „Колесник“ ЕООД за допълване на основното решение.

В касационната жалба срещу основното решение се твърди, че то е недопустимо и неправилно- основания за касационно обжалване по чл.281, т.2 и т.3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване на това решение се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на вероятна недопустимост на решението. Поставят се следните въпроси:

1. Налична ли е валидна активна легитимация по дело по чл.38, ал.2 ЗУЕС след смяна на иницииралия го управител на ЕС, без уведомяване на новия управител на ЕС или на самата ЕС от съда или от досегашния процесуален представител на сменения управител за съществуването на този съдебен спор ? Самостоятелното съществуване в дело по чл.38 ЗУЕС на процесуален пълномощник, без изрично потвърждаване на правата му от новото активно легитимирано като управител на ЕС лице достатъчно ли е за наличие на валидна активна легитимация и за продължаване на делото ? По този въпрос се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

2. Приложим ли е редът по чл.8, ал.2 ЗУЕС за възникване и функциониране на етажната собственост на две отделни сгради, намиращи се в два отделни имота ? Приложим ли е чл.18 ЗУЕС за провеждане на Общо събрание за тези две етажни собствености при липсващи общи части за тях и нищожно ли е такова проведено общо събрание на тези две ЕС, включително нищожни ли са неговите решения ? По този въпрос също се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

3. При липса на доказателства за проведена процедура по чл.16, ал.7 ЗУЕС за приети преди години решения на ЕС допустимо ли е оспорване на тези решения от нов етажен собственик, който узнава за тях сега и спрямо този етажен собственик започват ли да текат сроковете по чл.38, ал.1 и чл.40, ал.2 ЗУЕС ? По този въпрос също се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

4. Длъжен ли въззивният съд за съобрази всички доказателства и факти и да отговори на всички възражения при проверката на първоинстанционното решение ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 971 от 09.01.2014 г. по т.д.№ 971 от 2012 г. на ВКС, ТК, II т.о.

5. Допустимо ли е допълнение на въззивното решение при непроизнасянето по възражения от въззивната жалба, ако допълнението с отговор на това възражение би довело до редуциране на дълга от основното въззивно решение ? По този въпрос също се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Освен това се твърди недопустимост на постановеното основно решение поради липса на идентичност на вида на задължението по заповедното и по исковото производство. По въпроса за недопустимостта на решението по чл.422 ГПК като практика на ВКС се сочат решение № 71 от 09.05.2017 г. по гр.д.№ 60110 от 2016 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 33 от 28.04.2017 г. по т.д.№ 3230 от 2015 г. на ВКС, ТК, II т.о., т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.2б, т.9, т.10а и т.10б от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.д.№ 4 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС.

В касационната жалба срещу допълнителното решение се твърди, че то е нищожно като постановено от незаконен състав- съдии, които не са участвали при постановяване на основното решение.

В писмен отговор от 29.10.2024 г. пълномощникът на ответника по жалбите ЕС на апартаментен- студиен комплекс „С. б.“- адв.И. Г. оспорва жалбите. Счита, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване и че жалбите са неоснователни по същество. Моли касационното обжалване да не бъде допускано, а ако се допусне, моли решенията да бъдат оставени в сила.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбите приема следното: Същите са допустими: подадени са от легитимирано лице /ответник по иска/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решения на въззивен съд по иск с цена над 5 000 лв., които съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежат на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК. \

I. Относно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване на основното решение ВКС приема следното: За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за уважаване на предявения иск по чл.422 ГПК за сумата 3379 евро, представляващо дължими месечни такси за поддръжка и управление на сградата в режим на етажна собственост за периода от 24.03.2016 г. до 31.12.2017 г., въззивният съд е приел за установено от фактическа страна следното: Безспорно било между страните и от нотариален акт № 101 от 24.03.2016 г. се установявало, че ответникът „Колесник“ ЕООД е собственик на ап.36, находящ се в [населено място], В. област, [улица], апартаментен /студиен/ хотел- корпус А, със застроена площ от 193 кв.м., ведно с 1,5452 % ид.ч., определени в нотариален акт № 101 от 2016 г. като 57,28 кв.м. ид.ч. от общите части на сградата с идентификатор *** и от правото на строеж върху мястото.

От представения протокол № 2 от 28.06.2010 г. е прието за установено, че на 28.06.2010 г. е било проведено Общо събрание на собствениците на обекти в хотел- комплекс „С. Б.“, Корпус А и Корпус Б. По т.5 от дневния ред на това общо събрание е взето решение таксата за охрана и поддръжка на комплекса да се запази по 10 евро на кв.м. с включен ДДС и да не се променя.

На 25.10.2011 г. е проведено Общо събрание на собствениците на етажна собственост в апартамент- студиен хотел „С. Б.“, корпус „А“, находящ се в [населено място], обл.В., в което по т.3 от дневния ред е взето решение таксата за поддръжка и управление да остане непроменена /по 10 евро с включен ДДС на 1 кв.м. площ за апартамент, включващ площта на апартамента и прилежащите му общи части и по 3 или 4 евро с включен ДДС на 1 кв.м. площ за търговските обекти/. Взето е решение и начинът на плащане да се осъществява както досега- на базата на договорите за управление и поддръжка, а собствениците, неподписали договори, да заплащат таксите на управителя на сградите.

Видно от т.3 от протокол от 30.08.2017 г. на проведеното на тази дата Общо събрание на етажната собственост на сграда с идентификатор ***, за управител на ЕС е избран Д. К.. По т.10 от дневния ред на това общо събрание е взето решение за всеки ползувател, както и за отглеждане на животно в сградата, да се заплаща по 4,20 лв. месечно съгласно чл.51 ЗУЕС, а по т.13- за фонд „Основни ремонти“ да се заплаща по 4,60 лв. месечно за обект в ЕС. Иск по чл.40 ЗУЕС за отмяна на това решение е предявил „Миг Маркет“ ООД и по образуваното по тази искова молба дело е допуснато обезпечение „спиране изпълнението на взетите в протокола от 30.08.2017 г. решения на ОС“. С влязло в сила решение № 833 от 04.07.2019 г. по в.гр.д.№ 574 от 2019 г. на Варненския окръжен съд е бил отхвърлен искът на „Миг Маркет“ ООД за отмяна на тези решения, взети на Общото събрание на ЕС, проведено на 30.08.2017 г.

На Общо събрание, проведено на 13.09.2017 г. по т.3 от дневния ред е взето решение таксата за поддръжка и управление на общите части на сградата в комплекс „С. б.“, корпус „А“ да се запази в размер на 10 евро на кв.м. обща площ, включваща площта на самостоятелния обект, ведно с общите му части. Иск по чл.40 ЗУЕС за отмяна на това решение е предявил Д. К. и по образуваното по тази искова молба дело е допуснато обезпечение „спиране изпълнението на взетите в протокола от 13.09.2017 г. решения на ОС“.

На проведено на 24.01.2018 г. Общо събрание на ЕС е взето решение за избор на Г. С. за управител на етажната собственост на сградата с идентификатор № *** по кадастралната карта на [населено място], обл.В.. С решение № 5042 от 06.12.2018 г. по гр.д.№ 1989 от 2018 г. на Варненския районен съд, влязло в сила на 28.03.2019 г., е отменено решението на ОС на ЕС на горепосочената сграда, проведено на 24.01.2018 г., за избор на С. за управител на ЕС.

С 3 броя преводни нареждания от 12.01.2018 г., 02.05.2018 г. и 06.08.2018 г. ответникът е наредил плащане в полза на ищеца на сумата 361,10 лв.- такси ЕС и РР за 2017 г., сумата 103,20 лв.- такси ЕС и ФР за 2018 г. за ап.36 и сумата 103,20 лв.. такси ЕС и ФР за м.07.-12.2018 г. за ап.36/А.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел от правна страна следното: По направеното оплакване за липса на представителна власт е констатирал, че производството е започнало на 15.03.2018 г. с подаване на заявление по чл.410 ГПК от управителя на ЕС Г. С., чрез пълномощника й адв.Г.. С. е била избрана за управител/председател на ЕС с решение, взето на проведено на 24.01.2018 г. общо събрание. Действително, това решение впоследствие е било отменено с влязло в сила на 28.03.2019 г. съдебно решение по чл.40 ЗУЕС. Това съдебно решение обаче има действие само занапред. Поради това отмяната на решението за избор на С. за управител на ЕС не е от значение за представителната власт на управителя в отношенията между ЕС и трети лица за периода от приемане на решението на ОС на ЕС /24.01.2018 г./ до влизане в сила на съдебното решение по чл.40 ЗУЕС за отмяна на това решение на ОС /28.03.2019 г./. Ето защо, за неоснователни са приети доводите на ответника за липса на представителна власт на адв.Г. при подаване на заявлението по чл.410 ГПК. Съдът е посочил, че съгласно чл.41 ЗЗД пълномощието се прекратява с оттеглянето му или отказването от него, със смъртта на упълномощителя или на пълномощника или с поставянето им под запрещение, а когато упълномощител или пълномощник са юридически лица- с прекратяването им. В случая не била налице нито една от посочените хипотези, от което следвал извод за неоснователност на възраженията на ответника.

На следващо място съдът е посочил, че в разглеждания случай било безспорно, че в процесната сграда- корпус „А“ имало повече от три самостоятелни обекта, които принадлежат на повече от един съсобственик, поради което за правоотношенията при управление на общите части на тази сграда намират приложение правилата на ЗУЕС /аргумент за противното от чл.3 от закона/. За да е възможно да се осъществява управление по смисъла на чл.8, ал.2 ЗУЕС във всеки отделен корпус /каквато хипотеза се твърдяла по настоящото дело/, било необходимо да се установи, че всички самостоятелни обекти от съответния вход са отделени от останалите обекти в цялата сграда по начин, който ги прави самостоятелни- без никаква свързаност с обектите от останалите входове и при изключване на общото ползване наред с тези други обекти на съответните общи части- например коридори, фойета, асансьор и др. Необходимо било да се установи, че архитектурно обособеният вход дава достъп само до тези обекти, които формират самостоятелната етажна собственост, възникнала по реда на чл.8, ал.2 ЗУЕС. Ангажирането на имуществената отговорност на ответника за заплащане на разноските, необходими за поддържането или възстановяването на общите части, е обусловено от установяване на обстоятелството, че притежаваният от него обект е част от съответния корпус, формиращ отделна етажна собственост по посочените в чл.8, ал.2 ЗУЕС критерии. Съдът е приел, че по този въпрос спор по делото липсва. Нещо повече- този факт изрично бил признат от ответника както в отговора на исковата молба, така и във въззивната жалба, а и се установяло от доказателствата по делото.

Въззивният съд е приел, че за исковия период е имало две взети решения на ОС на ЕС- решението от 25.10.2011 г. за заплащане на такси в размер на 10 евро на кв.м.с включен ДДС /което се е прилагало в период от 24.03.2016 г. до 30.08.2017 г./ и решението от 30.08.2017 г. за заплащане по 4,20 лв. месечно за поддръжка и по 4,60 лв. месечно за фонд „Основни ремонти“, което се е прилагало за периода от 30.08.2017 г. до края на претендирания период 31.12.2017 г.

За неоснователни са приети възраженията на ответника за недължимост на претендираните суми, възникнали като задължения с решението на ОС на ЕС от 25.10.2011 г., поради нищожност, евентуално незаконосъобразност на това решение на ОС на ЕС. Съдът е посочил, че нищожни са онези решения на ОС на ЕС, които по начало не пораждат действие. Това са решения, за които правният режим на ЗУЕС не се прилага /чл.3 ЗУЕС/ или макар да се прилага, ОС на ЕС ги е взело, упражнявайки компетентност, каквато не произтича от закона или ако няма взето такова решение, поради това, че протоколът от ОС на ЕС невярно отразява вземане на решение. Въззивният съд е посочил, че в случая не се твърди нито една от тези хипотези, поради което извод за нищожност на тези решения не можел да бъде обоснован.

Във връзка с възражението на ответника, че решението от 25.10.2011 г. не му е било връчено, за да може да го обжалва, съдът е посочил, че към датата на изтичане на срока по чл.40, ал.2 ЗУЕС правото на жалба срещу това решение на ОС на ЕС е принадлежало не на ответника, а на тогавашния титуляр на правото на собственост на ап.36 /ответникът е придобил апартамента с нотариален акт № 101 от 24.03.2016 г./. Тъй като нямало данни решението от 25.10.2011 г. да е било отменено, в полза на ищеца е възникнало вземане за такса за поддръжка и управление на общите части на сградата за процесния период.

Поради това, че въззивната жалба не съдържала оплаквания срещу определения размер на дължимите такси, съдът е приел, че вземането на ищеца, съответно задължението на ответника е в установения от първоинстанционния съд размер от 3 379 евро.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното основно решение не са налице сочените основания на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване на това решение по поставените въпроси, поради следното:

1. По първата група въпроси /Налична ли е валидна активна легитимация по дело по чл.38, ал.2 ЗУЕС след смяна на иницииралия го управител на ЕС, без уведомяване на новия управител на ЕС или на самата ЕС от съда или от досегашния процесуален представител на сменения управител за съществуването на този съдебен спор ? Самостоятелното съществуване в дело по чл.38 ЗУЕС на процесуален пълномощник, без изрично потвърждаване на правата му от новото активно легитимирано като управител на ЕС лице достатъчно ли е за наличие на валидна активна легитимация и за продължаване на делото ?/ не е налице соченото основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, за допускане на касационното обжалване, поради следното: Съгласно тълкуването, дадено в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, това основание за допускане на касационно обжалване е налице или когато има непълнота в закона, поради което се налага приложение на закона или на правото по аналогия, или когато има неяснота в закона, поради което се налага неговото тълкуване от ВКС, или когато поради настъпили промени в законодателството или в обществените условия се налага едно вече дадено от ВКС тълкуване на приложимата към спора правна норма да бъде променено. В случая поставените въпроси се свеждат до следното: 1.1. Има ли обратно действие конститутивното съдебно решение по чл.40, ал.1 ЗУЕС за отмяна на решение на Общо събрание на Етажна собственост за избор на управител на ЕС и съответно има ли това решение значение за процесуалната и материалноправна легитимация на такъв управител в производството по чл.422, ал.1 ГПК ? и 1.2. В кои случаи се прекратява представителната власт на валидно упълномощен адвокат на етажните собственици по гражданското дело, по което тези етажни собственици са страна ?

1.1. По първия от тези въпроси е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, например решение № 155 от 21.06.2017 г. по гр.д.№ 4451 от 2016 г. на ВКС, ГК, IV г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, определение № 60168 от 30.12.2021 г. по ч.гр.д.№ 4097 от 2021 г. на ВКС, ГК, II г.о., постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК и др. В нея се приема, че конститутивните съдебни решения /каквото е и съдебното решение за уважаване на иск по чл.40, ал.1 ЗУЕС за отмяна на решения на ОС на ЕС, включително решенията на ОС за избор на управител на ЕС/ имат действие само за в бъдеще, освен ако изрична норма от закона не им придава обратно действие. Конкретно за решенията по чл.40, ал.1 ЗУЕС, с които се отменят решения на ОС на ЕС, е прието, че в закона няма норма, предвиждаща тяхното обратно действие. Поради това се приема, че представителната власт на управителя на ЕС по чл.23, ал.3, предл.1 и ал.4, предл.1 ЗУЕС и чл.41 ЗУЕС възникна с избирането му и отпада за в бъдеще- едва след влизане в сила на решението, с което е уважен искът по чл.40, ал.1 ЗУЕС за отмяна на решението на ОС на ЕС за избор на този управител. Това означава, че извършените от управителя на ЕС действия от името и за сметка на ЕС в периода от избирането на този управител докато трае спорът относно законосъобразността на избора му не са лишени от представителна власт. Именно затова /за да се предотврати изпълнението на решението на ОС на ЕС и конкретно възможността управителят да извършва действия от името и за сметка на ЕС в периода от избора му с решението на ОС на ЕС до влизане в сила на съдебното решение по чл.40, ал.1 ЗУЕС/ е предвидена възможността да се иска спиране на изпълнението на решението на ОС на ЕС като обезпечение на предявения иск по чл.40, ал.1 ЗУЕС /в този смисъл е чл.40, ал.3 ЗУЕС и т.3 от Тълкувателно решение № 5 от 24.06.2016 г. по тълк.д.№ 5 от от 2014 г. на ОСГК на ВКС/. Ако обаче такова спиране не е поискано, решението на ОС на ЕС подлежи на изпълнение и след подаването на молбата по чл.40 ЗУЕС за неговата отмяна.

1.2. По втория въпрос има ясна и пълна правна уредба- чл.41 ЗЗД и чл.35 и 36 ГПК, в които изчерпателно са посочени случаите, в които се прекратява представителната власт на адвокат на страна по гражданско дело. Поради ясната правна уредба, безпротиворечива е и практиката на ВКС по този въпрос. В обжалваното съдебно решение, прилагайки горепосочените ясни правни норми и съобразявайки факта, че страна по делото са етажните собственици, а не управителя на ЕС, съдът обосновано е приел, че представителната власт на адв.Г., който е бил валидно упълномощен да представлява етажните собственици от управителя Г. С., не е отпаднала след отмяната на решението на ОС на ЕС за избор за С. за управител на ЕС, тъй като не е налице нито една от хипотезите, посочени в чл.41 ЗЗД и чл.35 и чл.36 ГПК за отпадане на представителната власт на адвоката: смърт или поставянето под запрещение на етажните собственици; оттегляне на пълномощното от страна на етажните собственици; отказ от пълномощието от страна на адвоката; смърт, поставяне под запрещение, психично разстройство или лишаване от права на адвоката.

От постановяването на практиката на ВКС по горепосочените два въпроса не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат нейната отмяна, поради което и по поставените първа група въпроси не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението.

2. Втората група въпроси /Приложим ли е редът по чл.8, ал.2 ЗУЕС за възникване и функциониране на етажната собственост на две отделни сгради, намиращи се в два отделни имота ? Приложим ли е чл.18 ЗУЕС за провеждане на Общо събрание за тези две етажни собствености при липсващи общи части за тях и нищожно ли е такова проведено общо събрание на тези две ЕС, включително нищожни ли са неговите решения ?/ не са правни въпроси по смисъла, разяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не са обусловили изводите на съда в обжалваното решение. Никъде в него съдът не е приел, че двете сгради- корпус „А“ и корпус “Б“ на хотел- комплекс „С. Б.“ представляват общ жилищен комплекс от затворен тип по смисъла на пар.1, т.3 от ДР на ЗУЕС или че решенията на Общото събрание, от които произтича вземането на ищеца, са взети от съвместно общо събрание на две или повече етажни собствености. Напротив, прието е, че задължението на ответника за заплащане на исковите суми за поддръжка и управление на общите части на ЕС в сградата с идентификатор * /корпус“А“/ произтича от две решения на ОС на ЕС именно на тази сграда- решението от 25.10.2011 г., което видно от протокола е взето от Общо събрание на собствениците на етажна собственост в апартамент- студиен хотел „С. Б.“, корпус „А“, находящ се в [населено място], обл.В., и решението от 30.08.2017 г., което видно от протокола е взето от Общото събрание на етажната собственост на сграда с идентификатор *.

3. Третият поставен въпрос /При липса на доказателства за проведена процедура по чл.16, ал.7 ЗУЕС за приети преди години решения на ЕС допустимо ли е оспорване на тези решения от нов етажен собственик, който узнава за тях сега и спрямо този етажен собственик започват ли да текат сроковете по чл.38, ал.1 и чл.40, ал.2 ЗУЕС ?/ също не е правен въпрос, който би могъл да обуслови допускането на касационното обжалване на решението, тъй като не е свързан с изводите на съда в това решение: В него не е прието, че ответникът не може да оспорва решението на ОС на ЕС от 25.10.2011 г., въпреки че липсват доказателства за проведена процедура по чл.16, ал.7 ЗУЕС за уведомяване на праводателя на ответника за вземането на това решение на ОС на ЕС. Прието е нещо различно: че липсват доказателства това решение да е оспорено по установения в закона ред /с иск по чл.40, ал.1 ЗУЕС/ от лицето, което е било легитимирано да стори това /собственикът на ап.36 към 25.10.2011 г./, поради което съгласно чл.11, ал.4 ЗУЕС това решение е задължително и за ответника като правоприемник на този бивш собственик на ап.36.

4. По четвъртия поставен въпрос /Длъжен ли въззивният съд за съобрази всички доказателства и факти и да отговори на всички възражения при проверката на първоинстанционното решение ?/ също не е налице противоречие на обжалваното решение с посочената от касатора практика на ВКС: Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 971 от 09.01.2014 г. по т.д.№ 971 от 2012 г. на ВКС, ТК, II т.о. В практиката на ВКС по този въпрос най-общо се приема, че въззивният съд е длъжен да се произнесе в решението си по всички доводи за неправилност на първоинстанционното решение и по всички възражения на страните, които се съдържат във въззивната жалба и в отговора към нея и имат значение за правилното решаване на спора по делото. Непроизнасянето по някои от тези доводи и възражения на страните представлява процесуално нарушение на съда, което е основание за отмяна на въззивното решение, ако е съществено /ако като краен резултат е довело до постановяване на неправилно решение/.

Обжалваното решение е постановено в съответствие с горепосочената практика на ВКС. В него въззивният съд се е произнесъл по всички доводи и възражения на страните, които са от значение за правилното решаване на спора. Действително, по някои от твърденията на въззивника във въззивната му жалба въззивният съд не се е произнесъл по същество: дали е законосъобразно решението на ОС на ЕС от 25.10.2011 г. в частта му, с която в размера на дължимата от етажните собственици такса за управление и поддържане на общите части на ЕС е включен ДДС, и дали решенията на ОС на ЕС от 25.10.2011 г. и от 30.08.2017 г., в частта им за начина на разпределение между етажните собственици на разходите за управление и поддържане на общите части на ЕС, противоречат на императивните разпоредби на чл.50 и чл.51 ЗУЕС. Въззивният съд обаче се е произнесъл, че тези твърдения във въззивната жалба не биха могли да обосноват извод за неправилност на първоинстанционното решение, защото касаят законосъобразността на решенията на ОС на ЕС от 25.10.2011 г. и от 30.08.2017 г., която законосъобразност е могла да бъде оспорена само по реда и в сроковете по чл.40, ал.1 и ал.2 ЗУЕС, което в случая не е сторено.

Във връзка с другия съдържащ се във въззивната жалба довод /че ответникът има право да оспорва решението на ОС на ЕС от 25.10.2011 г. в настоящото производство по чл.422, ал.1 ГПК, тъй като това решение не е било връчено по реда на чл.16, ал.7 ЗУЕС на неговия праводател и тогавашен собственик на ап.36/ също има произнасяне от страна на въззивния съд, макар и не изрично: прието е, че законосъобразността на решенията на ОС на ЕС може да се оспорва само в производството по предявен иск по чл.40, ал.1 ЗУЕС, но не и инцидентно в други производства, касаещи изпълнението на взетите от ОС на ЕС решения, поради което и тъй като към настоящия момент нито ответникът, нито неговият праводател са предявили иск по чл.40, ал.1 ЗУЕС за отмяна на решението на ОС на ЕС от 25.10.2011 г., това решение следва да се счете за законосъобразно и задължително за изпълнение от всички етажни собственици.

5. Петият поставен въпрос /Допустимо ли е допълнение на въззивното решение при непроизнасянето по възражения от въззивната жалба, ако допълнението с отговор на това възражение би довело до редуциране на дълга от основното въззивно решение?/ е неотносим към основното решение от 06.02.2024 г. Въпросът е свързан с допълнителното решение /решението № 115 от 28.03.2024 г., с което е била отхвърлена молбата на ответника за допълване на основното въззивно решение от 06.02.2024 г./, но по него не е налице соченото от касатора основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По този въпрос има ясна и пълна правна уредба, която не се нуждае от допълнително тълкуване /а и константна практика на ВКС, която не се нуждае от осъвременяване/, в следния смисъл: че непълнота на съдебното решение е налице, когато съдът не се е произнесъл по цялото искане на ищеца в исковата молба, и че непроизнасянето на съда по някои от направените от страните доводи или възражения не води до непълнота на решението, поради което и не може да се преодолее по реда на чл.250 ГПК чрез постановяване на допълнително решение. Непроизнасянето на съда по доводите и възраженията на страните представлява нарушение на процесуалните правила, което ако е съществено, би могло да бъде основание за обжалване на решението и за неговата отмяна от компетентния да разгледа жалбата горестоящ съд.

6. Не е налице и основанието на чл.280, ал.2, предл.2 ГПК за допускане на касационното обжалване на основното решение: Няма съмнения за недопустимост на основното решение. Неоснователно е твърдението на касатора, че решението по чл.422, ал.1 ГПК е недопустимо, тъй като нямало съвпадение между заявителя за издаване на заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК и ищеца по иска по чл.422, ал.1 ГПК. Видно от подаденото в съда на 15.03.2018 г. заявлението по чл.410 ГПК и от петитума на подадената на 09.11.2018 г. исковата молба по чл.422, ал.1 ГПК, и двата документа са подадени от Г. В. С. в качеството й на избран с решение на ОС на ЕС от 24.01.2018 г. управител на етажната собственост на сграда, находяща се в [населено място], обл.В., [улица], корпус А, представляваща сграда с идентификатор * по кадастралната карта на града. Следователно заявители по заявлението за издаване на заповедта за изпълнение и ищци по иска с правно основание чл.422, ал.1 ГПК са едни и същи лица, а именно: етажните собственици на сграда с идентификатор * по кадастралната карта на [населено място], обл.В..

Посочването в заявлението и в исковата молба на банкова сметка, която по твърдения на касатора била на трето лице /различно от заявителите и ищците/, по чиято сметка следвало да се преведат дължимите суми, не води до промяна на лицата, които са подали заявлението за издаване на заповедта по чл.410 ГПК и исковата молба по чл.422,ал.1 ГПК и спрямо които с решението по чл.422, ал.1 ГПК е установена дължимостта на вземането- те безспорно са етажните собственици, а не титулярът на посочената в заявлението или в исковата молба банкова сметка за плащане на дължимото.

Неоснователно е твърдението на касатора за недопустимост на решението, поради наличието на разминавания в заявлението за издаване на заповед по чл.410 ГПК, исковата молба и в решението по чл.422 ГПК по отношение на това от кои конкретни решения на ОС на ЕС произтича паричното вземане на ЕС /по заявлението за издаване на заповед по чл.410 ГПК- дължими суми на основание решение от 28.06.2010 г. на ОС на ЕС на двете сгради в комплекса и решение от 25.10.2011 г. на ОС на ЕС на сграда- корпус „А“, а по исковото производство- дължими суми на основание решения от 25.10.2011 г. и от 30.08.2017 г. на ОС на ЕС на сграда- корпус „А“/. Действително, предмет на иска по чл.422 ГПК е установяване дължимостта на вземането, за което е поискано издаването на заповед по чл.410 ГПК. Поради това в решението си по чл.422 ГПК съдът следва да се произнесе по дължимостта на посоченото в заявлението вземане. В случая решението не е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по дължимостта на същото вземане, което е било заявено в заявлението за издаване на заповед по чл.410 ГПК: вземане на ЕС срещу етажен собственик в сграда- ЕС за дължими на ЕС суми за поддържането и управлението на общите части на сградата за един и същи период от време /24.03.2016 г. до 31.12.2017 г./ и в един и същи размер /4 433,72 евро/. Обстоятелството, че размерът на това вземане е установен с решение на ОС на ЕС, различно от посоченото в заявлението, е без значение, доколкото при подадено заявление за издаване на заповед по чл.410 ГПК предмет на предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск е установяването на дължимостта от ответника на ищеца на посочената в заявлението по чл.410 ГПК парична сума, а не дължимостта на тази сума на основание конкретен документ /какъвто е предметът на делото по иска по чл.422, ал.1 ГПК при подадено заявление за издаване на заповед по чл.417 ГПК- аргумент от приетото в т.17 от Тълкувателно решение 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк.д.№ 4 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС/.

Неоснователно е и твърдението на касатора, че решението по чл.422, ал.1 ГПК е недопустимо като постановено по претенция, която не съответства на претенцията по заповедното производство, тъй като по заповедното производство се претендирало за дължима от ответника годишна такса за периода от 24.03.2016 г. до 31.12.2017 г. в размер на 4 433,72 евро, а по исковото производство- за месечни такси за същия период и в същия размер. Както бе посочено по-горе, касае се за едно и също вземане на ЕС срещу етажен собственик за дължими от него суми за поддържане и управление на общите части на сградата за един и същи период от време /24.03.2016 г. до 31.12.2017 г./ и в един и същи размер.

Част от посочената от касатора практика на ВКС, на която според него обжалваното решение противоречи по въпроса за допустимостта на иска по чл.422, ал.1 ГПК и съответно на постановеното по този иск решение /решение № 71 от 09.05.2017 г. по гр.д.№ 60110 от 2016 г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 33 от 28.04.2017 г. по т.д.№ 3230 от 2015 г. на ВКС, ТК, II т.о./ е неотносима към настоящото дело, поради което няма как да е налице противоречие на обжалваното решение с нея. И двете горепосочени решения не касаят дела по искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК.

За останалата посочена от касатора практика на ВКС по въпроса за допустимостта на обжалваното решение по чл.422, ал.1 ГПК /т.2б, т.9, т.10а и т.10б от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.д.№ 4 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС/ не се констатира обжалваното решение да й противоречи. Напротив, в съответствие с приетото в т.2б от горепосоченото Тълкувателно решение, съдът, макар и не изрично, е приел, че заявлението по чл.410 ГПК отговаря на изискванията на чл.410, ал.2 във връзка с чл.127, ал.1, т.4 ГПК, тъй като в него подробно са описани обстоятелствата, от които произтича претендираното от етажните собственици вземане. В съответствие с приетото в т.9 от Тълкувателното решение, при постановяване на решението по чл.422, ал.1 ГПК съдът е съобразил и фактите, които са настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение /с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес/. В съответствие с т.10а от Тълкувателното решение е и приетото от съда, че искът по чл.422, ал.1 ГПК е допустим, тъй като възражението на ответника по чл.414, ал.1 ГПК е подадено в срока по чл.414, ал.2 ГПК и съдържа оспорване на вземането. Съобразено е и приетото в т.10б от Тълкувателното решение, като е отчетено че в конкретния случай няма правоприемство след издаване на заповедта за изпълнение нито на страната на заявителя /ищец по делото/, нито на страната на длъжника /ответник по делото/.

7. Не са налице и останалите посочени в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на основното решение: Няма вероятност това решение да е нищожно, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание.

Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗУЕС и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

II. Относно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване на допълнителното решение, ВКС приема следното: С него въззивният съд е отказал за допълни постановеното основно решение с мотив, че се произнесъл по цялото искане- а именно проверил е правилността на първоинстанционното решение в частта, срещу която е била подадена въззивна жалба. Спорният предмет пред въззивната инстанция е бил изчерпан изцяло. Неразглеждането в мотивите на основното въззивно решение на довод или на възражение на някоя от страните бил свързан с правилността на решението, но не предпоставя неговото допълване. Според съда, в настоящия случай с искането за допълване на въззивното решение се целяла промяна на крайния изход от спора- промяна на самото решение на въззивната инстанция, чрез редуциране размера на дълга на жалбоподателя.

Това допълнително решение не е нищожно, както твърди жалбоподателят в касационната жалба, поради постановяването му от незаконен съдебен състав- съдии, които не са участвали при постановяване на основното решение. Действително различен е бил персоналният състав на съдебните състави, произнесли се по въззивната жалба /с основното въззивно решение от 06.02.2024 г./ и по молбата за допълване на въззивното решение /с допълнителното решение от 28.03.2024 г./. Въпреки това съдебният състав, произнесъл се по молбата за допълване на решението, не е незаконен, тъй като се състои от трима действащи съдии от Софийския окръжен съд /Е. Г., Г. М. и М. И./, а в ГПК, за разлика от НПК, няма изискване за несменяемост на съдиите, които разглеждат и се произнасят по едно гражданско дело.

Не са налице и другите посочени в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на допълнителното решение от 28.03.2024 г.: То не е нищожно на друго основание, нито е недопустимо или очевидно неправилно. Допълнителното решение е постановено в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по допустима молба по чл.250 ГПК, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тази молба. Не е очевидно неправилно: не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. При постановяването му съдът е приложил нормата на чл.250 ГПК, в действащата й редакция и съобразно нейния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложеното касационното обжалване на решението на Софийския окръжен съд не следва да се допуска.

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение