Определение № 50136 от 03.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2709/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба на П. Б. П., представляван от адв. Т. П., срещу решение № 471 от 13.04.2022 год. по в. гр. д. № 2687/2021 год. на Окръжен съд - Варна. С обжалваното решение е потвърдено постановеното от Варненския районен съд по гр. д. № 15393/2019 год. решение за отхвърляне на предявения от касатора против А. П. И. отрицателен установителен иск за признаване, че ответницата не е собственик на процесните самостоятелни обекти и принадлежащите им идеални части, в сграда в [населено място] с идентификатор № ****, представляващи Кабинет № 1 с идентификатор № ***** и Гараж № 1 с идентификатор № *****. Касаторът оспорва правата на ответницата в качеството му на собственик на 1/6 ид. част от дворното място, в което се намира сградата, изградена от „Ирен Стройинвест 3“ ООД въз основа на учредено от съсобствениците на парцела право на строеж с нотариален акт № 184 от 25.09.2008 год. Същата от своя страна се легитимира като собственик по силата на сключени със строителя договори за покупко-продажба на процесните имоти, обективирани в представените по делото нотариални актове за покупко-продажба № 165 и № 170 от 22.12.2008 год. Спорен между страните е въпросът за това дали към датата на сделките сградата е била изградена до степен „груб строеж“, съответно дали същите са породили вещнопрехвърлително действие. Касаторът се позовава още на влязло в сила решение от 18.01.2013 год. за разваляне по съдебен ред на договора за учредяване право на строеж, както и на погасяване правото на строеж по давност. Съответно претендира изграденото да е останало в собственост на собствениците на земята по силата на приращението. За да постанови решението състав на окръжния съд приема за установено по делото, че сградата е завършена в „груб строеж“ към 06.11.2008 год. – т. е. преди прехвърляне на имотите. В тази връзка се позовава на констативен протокол и удостоверение, издадени от дирекция „Архитектура, градоустройство и устройствено планиране“ при Община Варна, за които приема, че представляват официални удостоверителни документи, ползващи се с материална доказателствена сила по отношение степента на завършеност на сградата. В подкрепа на това становище се изтъква и приетото заключение по неоспорената съдебно-техническа експертиза, както и показанията на част от свидетелите. Във връзка с доводите на касатора относно значението на влязлото в сила решение за разваляне учреденото право на строеж съдът приема, че то не обвързва ответницата по отношение констатацията за завършеност на сградата. Освен това развалянето на договора ѝ е непротивопоставимо по смисъла на чл. 88, ал. 2 ЗЗД, тъй като същата има качеството на трето лице, придобило права на 19.12.2008 год. – преди вписване на исковата молба от 2011 год. За неоснователно е прието също така направеното възражение за погасяване на правото на строеж, предвид констатацията, че същото е учредено на 25.09.2008 год. и реализирано до етап „груб строеж“ към 06.11.2008 год. Недоволен от така постановеното решение, П. Б. П. го оспорва по съображения за неправилност с доводи за нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и необоснованост. В изложението към жалбата поставя многобройни правни въпроси, които счита за разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обосновавайки наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Извън това се позовава на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК поради явна необоснованост по отношение изводите на съда относно степента на изграждане на сградата. Ответницата А. П. И., чрез адв. В. Д., оспорва жалбата в писмен отговор в срок. Излага аргументи за необоснованост на релевираните предпоставки за допускане на касационното обжалване и претендира разноски за адвокатска защита пред настоящата инстанция. Върховният касационен съд, в настоящия си състав на II г. о., като обсъди доводите на касатора въз основа данните по делото и предмета на настоящото производство, намира следното: Касационната жалба е допустима и редовна като подадена в законоустановения срок и от процесуално легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. При преценка за наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по поставените в изложението въпроси настоящият състав приема следното: Поставеният въпрос под т. 1 касае задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди изложеното във въззивната жалба. Въпросът е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВС и ВКС. В мотивите към обжалвания съдебен акт подробно и последователно са разгледани всички относими доказателства от значение за изхода на спора. Въз основа на тях съдебният състав е формирал собствени констатации за установената фактическа обстановка, като е изложил кратки и ясни мотиви по приетите за установени факти, защитните тези на страните и приложимите правни норми, съобразно предявения иск и очертания от въззивната жалба предмет на делото. С това задължителните указания на раздел I, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 год. и т. 1, т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. по тълк. дело № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС са изпълнени. В тази връзка следва да бъде отказано допускане на касационното обжалване и по формулираните в т. 4 и т. 5 въпроси, тъй като същите касаят обсъждането и оценката на конкретно събраните по делото доказателства, а именно издадените в хода на строителството констативни протоколи и удостоверения. Същите обективират доводи за необоснованост на правните изводи на съда, които не могат да бъдат обсъждани в хода на настоящото производство. Както е посочено в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства В т. 2 от изложението се поставя въпросът относно задължението на съда да прецени събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като се обоснове защо кредитира едни от тях, а други – не. Съгласно трайно установената съдебна практика, изводите на съда за обстоятелствата, които имат значение за разрешаване на спора, следва да съответстват на събраните по делото доказателства. Когато въззивният съд възприема осъществяването или не на определи фактически положения, задължително трябва да ги посочи в своето решение. Когато по делото са събрани разноречиви доказателства, следва мотивирано да каже защо и на кои вярва и на кои не, кои възприема и кои не – т. напр. решение № 145 от 05.08.2021 год. на ВКС по гр. д. № 1178/2020 год., IV г. о., решение № 317 от 12.02.2019 год. на ВКС по т. д. № 796/2018 год., II т. о. В случая съдът е разгледал поотделно всяко едно от доказателствата, след което въз основа на осъществен съвкупен анализ съобразно вътрешното си убеждение е приел, че показанията на свидетелите И. и Т. не следва да бъдат кредитирани. Посочено е, че същите не кореспондират с останалия доказателствен материал по делото, а именно акт обр. 10, констативен протокол по чл. 181, ал. 2 ЗУТ, удостоверение от Община Варна, заключението по СТЕ, както и изложеното в показанията на другите двама свидетели. При това положение не се констатират предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставения въпрос, тъй като изискванията за мотивираност на съдебния акт са изпълнени в съответствие с практиката на ВКС. Изложените в т. 3, т. 8, т. 9, т. 11 и т. 12 въпроси се свеждат до обективните и субективни предели на СПН на влязло в сила решение за разваляне договора за учредяване право на строеж, по което ответницата не е била страна. По тези въпроси не се обосновава допускане на въззивното решение до касационен контрол. В съдебната практика, а и в теорията, няма никакво съмнение, че задължението на съда да зачете силата на присъдено нещо на влязло в сила решение възниква само тогава, когато има пълен обективен и субективен идентитет между спора, предмет на влязлото в сила решение и предявения по-късно иск. Под обективен идентитет се има предвид двете решения да са постановени по еднакво искане и на същото основание, а под субективен идентитет – делото да е постановено между същите страни, в това число и когато искът за защита на същото субективно право е предявен от процесуален субституент, или от прокурора, от необходим другар, от наследници и правоприемници в хода на процеса. Този извод следва и директно от буквата на закона – чл. 298 ГПК. След като ответницата не е била страна в производството по разваляне на договора за учредяване право на строеж, то приетото в него не може да я обвърже със сила на присъдено нещо. Въпросът под т. 6 е неотносим към решаващите изводи на съда. Допускането на съществени отклонения при строителството от одобрените архитектурни проекти по смисъла на чл. 154, ал. 2, т. 5 ЗУТ не е от решаващо значение за обуславящата изхода на спора констатация относно изпълнението на ограждащите стени и покрива на сградата. Същото може да има отношение единствено към правото на собственост върху изграденото извън рамките на учреденото право строеж. При незаконно строителство последиците зависят от провеждането на съответни административни процедури, като не е изключена възможността за неговото узаконяване и запазване /в тази връзка – решение № 204 от 12.01.2018 год. по гр. д. № 113/2017 год., І г. о., решение № 316 от 20.05.2013 год. по гр. д. № 217/2012 год., ІІ г. о. и др./. За пълнота на изложението следва да бъде изтъкната и създадената вече съдебна практика относно тълкуването на легалната дефиниция на закона в § 5 в т. 46 от ДР на ЗУТ /предишна т. 42, ДВ, бр. 65 от 2003 год./, относима към изискванията на чл. 181, ал. 2 ЗУТ, във вр. с чл. 159 ЗУТ, според която установяването на едно фактическо положение, а именно завършеност на сградата в „груб вид“ по смисъла на закона се извършва по установения в цитираните по-горе правни норми ред - с акт на общинската администрация, осъществяваща надзорни строителни функции. Единствено актът на общинската администрация, с който се дава преценка за степента на завършеност на сградата е меродавният момент, който ще даде отговор на въпроса доколко правото на строеж се е реализирало в обекти, което е пречка то да бъде предмет на прехвърлителна сделка към този момент, съгласно чл. 181, ал. 1 ЗУТ. Именно в този смисъл се е произнесла и въззивната инстанция, като е кредитирала издадения по този ред протокол от 06.11.2008 год., удостоверяващ изграждане на сградата до степен „груб строеж“ към посочената дата, предхождаща датата на разпореждане с процесните имоти в полза на ответницата. С оглед на горепосочения правен извод на съда поставеният въпрос под т. 10 от изложението се явява неотносим, тъй като касае възможността да се придобият самостоятелни обекти в сграда при нереализирано право на строеж, каквато констатация в случая не е налице. На последно място липсва противоречие с практиката на ВКС и по въпрос № 7, отнасящ се до правните последици на развалянето на договора за учредяване право на строеж по отношение на третите лица, придобили права преди исковата молба. В съдебната практика е трайно застъпено разбирането, че правата на третите лица не се засягат от обратното действие на развалянето на договор за прехвърляне на недвижим имот, ако са придобити преди вписване на исковата молба за разваляне. Това е един от случаите в ЗЗД на установена от закон фикция за правоприемство /фингирано правоприемство/ - така напр. решение № 101 от 27.04.2011 год. на ВКС по гр. д. № 1255/2010 год., II г. о., решение № 414 от 29.10.2012 год. на ВКС по гр. д. № 222/2012 год., I г. о., решение № 267 от 19.02.2003 год. на ВКС по гр. д. № 1325/2002 год., IV г. о. Изложените съображения обосновават извод за отсъствие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на обжалваното съдебно решение до касационен контрол. Въззивното решение не е и „очевидно неправилно“ по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като горепосочените правни мотиви на съда не разкриват превратно приложение на закона, нито съществени нарушения на логическите правила при произнасяне по предмета на спора. При този изход претенцията за разноски на ответницата е основателна и следва да бъде уважена в размер на 1 400 лв. – действително уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение съгласно договор за правна защита и съдействие от 06.07.2022 год. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,