Определение № 50014 от 14.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1417/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на И. К. Ц. против решение №260057 от 06.04.2021 г. по т. дело № 324/2020 г. на Варненски апелативен съд. Ответникът по касация- „Юробанк България“АД, [населено място], чрез пълномощника си – адв. З. И. е на становище, че решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С определение на Съда на ЕС (седми състав) от 18 октомври 2023 г. по д. C-117/23 г. делото е приключило. С оглед това, с определение №50231 от 04.12.2023г. производството по настоящото дело е възобновено и съответно са налице предпоставки за произнасяне по искането за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по жалбата на И. К. Ц.. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, І т.о., за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. С изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – особен представител – адв. А. К. е поддържал основание по чл.280,ал.1, т.1 и ал.2, предл 3-то ГПК. Поддържал е още, че ако съдът счете,че не са налице тези основания, сочи и основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поставил е въпросът – 1 / „Как следва да се тълкува волята на страните по договор за кредит, съдържащ уговорка за определяне на паричната престация в конкретна валута при условие, че кредитът е отпуснат и погасителните вноски по кредита се извършват в друга валута- различна от първоначално уговорената – следва ли да се разбира, че действителната воля на страните с валутата на кредита да бъде тази, в която същият е отпуснат и в която са извършвани погасителни вноски.“ Касаторът е посочил, че този въпрос бил решен в отклонение от дадените разрешения в изброени съдебни актове на ВКС, като е възпроизведена част от мотивите на решение № 132/16 по т.д. № 772/15г. на ВКС, ІІ т.о., третираща критериите при изясняване на действителната воля на страните, съобразно изискванията на чл.20 ЗЗД. Развити са съображения, че действителната обща воля на страните била кредитът да е не в швейцарски франкове, а в левове. Поставен е въпросът- 2/ „ Ако страна по договор за кредит, която е потребител, се ползва от засилената защита по Закона за защита на потребителите/ЗЗП/, поради което клаузите на договора за кредит, предвиждащи понасянето на валутния риск от тази страна, са неравноправни и затова нищожни, следва ли потребителят да носи риска от курсовата разлика между курса на швейцарския франк към лева между деня на предявяване на иска и деня на сключване на договора“. Касаторът е направил оплакване, че въпреки, че приема за неравноправни клаузите на чл.21 и чл.17 от договора, съдът възлага риска от промяна на курса на съдлъжника, тъй като курсът на швейцарския франк спрямо лева към момента на предявяване на иска бил различен. Касаторът счита, че този въпрос е решен в отклонение от приетото с изброени съдебни актове на ВКС. Поставен е въпросът – 3/“В случай на разлика във валутния курс на швейцарският франк към лева между деня на сключване на договора за кредит и деня на предявяване на иска –за връщане на кредита и нищожност на уговорките на договора за кредит, съобразно които рискът от промяна във валутния курс се носи от потребителя, страна по кредита трябва ли потребителят да дължи лихва върху главницата в швейцарски франкове, която е съобразена, / намалена / с курсовата разлика„. Страната е направила оплакване, че съдът не е съобразил курсовата разлика при присъждане на възнаградителната лихва. Изброена е практика на ВКС, за която се поддържа, че съдът в отклонение от нея е разрешил въпроса. Поставен е въпросът – 4/Погасени ли са по давност задължения за договорна лихва по договор за кредит, ако са изтекли повече от три години от настъпване на техния падеж“. Изложени са оплаквания за неправилност на акта, поради несъобразяване на направеното възражение за изтекла давност по отношение на две погасителни вноски. Изброена е съдебна практика. Поставен е въпрос № 5/“Длъжен ли е съдът, съобразно чл.12 и чл.235 ГПК, при постановяване на решението си да вземе предвид и да обсъди всички доводи и възражения на страните и събраните по делото доказателства от значение за решението по делото“. Касаторът е уточнил, че съдът не е обсъдил възражението му за нищожност на договора, поради липса на съгласие да бъде отпуснат и погасяван кредита в швейцарски франкове, не е обсъдил възражението за давност по отношение на две вноски за лихва, не обсъдил и приложението на ПМС №426. Освен това е посочено, че съдът „превратно тълкувал, извращавайки фактите“ заключението на вещото лице. Изброена е съдебна практика на ВКС. Касаторът е поддържал и основанието по чл.280, ал.2 ГПК. След като е дал своя дефиниция на основанието, е направил оплакване, че в случая, с диспозитива на решението, съдът е осъдил касатора да заплатки законна лихва за забава върху неплатената главница от датата на предявяване на иска – 25.05.2015г. Страната подробно е изложила своите съображения за това, че след като главницата била присъдена в швейцарски франкове, то той смятал, че и лихвата била присъдена така. Изложени са съображения относно приложението на Постановление № 426 /14 на Министерски съвет Така е направен извод, че съдът бил допуснал „ тежко нарушение“ като основал решението си на отмененото ПМС № 100/12г. Други доводи не са развити. Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. В разглеждания случай, производството пред въззивния съд се е развило по реда на 294 ГПК. Съгласно императива на разпоредбата задължението на състава, разглеждащ повторно спора е да изпълни задължителните указания на предходния състава на ВКС, съобразно въведените и очертани от касационната инстанция предели. Повторната касационна проверка на така постановения съдебен акт, също е лимитирана от това произнасяне, като касационното производство в първата му фаза се свежда, именно, до установяване на основанията за допускане на касационно обжалване във връзка с очертаният при първоначалното разглеждане, предмет на спор, изведен от въведените пред предходния състав оплаквания за неправилност на отмененото въззивно решение. В случая, с предходното си решение, съставът на ВКС ясно и недвусмислено е очертал предмета на произнасяне на въззивния съд при новото разглеждане на делото, като е дал подробни указания в тази насока. Същият е посочил, че въззивният съд следва да се произнесе по наведените в отговора на исковата молба възражения за нищожност на договора за кредит изцяло и на отделни негови клаузи, а именно - относно поемане на валутния риск, по отношение на възнаградителните и мораторни лихви, в анексите – относно преоформяне на задълженията и начина на формиране и изменение на лихвите, по възражението за нищожност на клаузите по трите анекса, касаещи преоформяне на задълженията по кредита чрез натрупване задължения за лихва и главница. Това са и изричните указания,които съдът следва са спази при новото разглеждане на спора. Изцяло в съответствие с тези указания въззивният съд е разгледал, именно посочените възражения и в контекста на цитирана от него практика на СЕС и ВКС е уважил направените от касатора възражения, а след преценка, че договорът може да бъде приложен и при така приетата неравноправност на тези клаузи е развил съображения за неоснователност на възражението за нищожност на целия договор.При тези фактически данни, част от въпросите, а именно въпроси №4 и 5 не са релевантни, като обхващащи оплаквания извън предмета на разглеждане от въззивния съд по възражения, които са били преклудирани като неподдържани при предишното разглеждане на спора пред ВКС. Релевантност на въведено общо основание може да бъде обсъждана, при новото касационно обжалване, само по отношение на поддържаните основания, касаещи разгледаните, съобразно указанията на ВКС въпроси т.е мотивите на обжалвания съдебен акт, които както вече бе посочено изцяло съобразяват дадените от ВКС указания. ОСГТК на ВКС с т. 1 на ТР № 1/09г. дефинира правният въпрос като такъв, който е включен в предмета на спор и е от значение за изхода на конкретното дело. Така първият поставен въпрос, доколкото е свързан с правните изводи на състава е релевантен. По него, обаче страната не е защитила допълнителен критерий, тъй като соченото основание по чл.280,ал.1, т.1 ГПК не е налице. Извън това, че не е обсъдено конкретно противоречие, обосновано с конкретен правен извод, въпреки, че въззивният съд подробно е разгледал всички възражения на страната по нищожността на договора като цяло и в отделни негови уговорки, като е направил в своите изводи в контекста на цитираната от него постоянна практика на ВКС и СЕС, но и изброената от касатора общо съдебна практика по тълкуването на чл.20 ЗЗД, третираща различна фактическа обстановка, по различни случаи, с предмет различни искове не може да обоснове извод за такова противоречие.Оплакванията за неправилност на акта развити към този въпрос, с оглед защитната теза на касатора са ирелевантни към тази фаза на касационното производство. Вторият поставен въпрос не е релевантен, като неотносим към решаващите изводи на състава. Въззивният съд изрично е приел неравноправност на клаузите на договора, предвиждащи поемане изцяло на валутния риск от потребителя, т.е. уважил е възражението на касатора, позовавайки се на изрично и подробно разгледана от него практика, свързана с валутата и валутния риск на ВКС и СЕС. Разбирането за това, че въпреки това разрешение потребителят отново поема риска, свързан с валутната разлика между курса на швейцарския франк към сключване на договора и предявяване на иска се дължи на некоректна интерпретация на постановения съдебен акт. В мотивите си, съдът изрично е приел, че правната последица от констатираната нищожност на клаузите на чл.21,ал.2 и чл.17 от Анекс № 2 от Договора е неприлагане на неравноправните клаузи. Направен е извод, че договора за кредит може да бъде прилаган и без тях, като е мотивирано, че дълга следва да бъде върнат в уговорената валута – швейцарски франк, която валута следва да бъде превалутирана в български лева по курса на швейцарския франк към българския лев към момента на сключване на договора за кредит / респективно към момента на усвояване на сумата от търговеца/, като също така изрично е уточнена и равностойността на швейцарския франк към българския лев – 1,20924. Така изчисляван дълга, независимо към кой момент, е обвързан с това съотношение на двете валути, и в тази хипотеза не съществува разлика в задължението, както неправилно счита касаторът. Тук следва да се отбележи, че неотразяването на формираната категорично в мотивите воля на съда, в диспозитива на съдебния акт, не може да бъде отстранена по реда на инстанционния контрол, а само по реда на чл. 247 ГПК. Същото е относимо и към въпрос № 3 третиращ задължението за мораторни лихви, присъдени за процесния период. Касаторът е поддържал и основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Същият го е свързал с оплаквания за това,че съдът е осъдил касатора да заплати законна лихва за забава върху неплатената главница от датата на предявяване на иска – 25.05.2015г. Страната подробно е изложила своите съображения за това, че след като главницата била присъдена в швейцарски франкове, то той смятал, че и лихвата е присъдена в същата валута. Изложени са съображения относно приложението на Постановление № 426 /14 на Министерски съвет= Така е направен извод, че съдът бил допуснал „ тежко нарушение“ като основал решението си на отмененото ПМС № 100/12г. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК. Това основание, в случая, страната е обосновала с нейното разбиране по отношение на обстоятелства, които не могат да бъдат изведени от съдебния акт. В случая, съдът нито е обсъждал, нито е присъждал законна лихва в швейцарски франкове – нито в мотивите, нито в диспозитива, нито се е позовавал на отменено ПМС. Така присъдена и обозначена като „законна лихва“ спрямо дълга – правна последица от установена забава / а не част от дълга/ не предполага извод подобен на този, който касаторът е направил. Или с това изложение, касаторът не обосновава извод за наличие предпоставки по чл.280, ал.2 пр. 3-то ГПК. С оглед изложеното решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение