Определение № 2493 от 07.08.2025 г. на ВКС по т. д. № 915/2025 г.

Производството е по чл. 288 и чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на С. П. Г. и Р. М. Г., двамата от [населено място], против решение № 726 от 16.12.2024 г. по в. т. д. № 652/2024 г. на Софийски апелативен съд в частта, потвърждаваща решение № 1403 от 17.11.2023 г. по т. д. № 29/2023 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-17 състав досежно уважените по отношение на касаторите обективно и субективно съединени искове по чл. 422 ГПК за признаване за установено, че по договор за заем от 05.07.2019г. същите дължат на „Лено“ АД, [населено място] солидарно със заемополучателя „Марджента СПГ“ ЕООД, [населено място] (С. П. Г., като солидарен длъжник, а Р. М. Г. – като солидарен и ипотекарен длъжник): на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата 15 000 евро – главница; на основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД сумата 5 340.11 евро – възнаградителна лихва за периода от 06.07.2019 г. до 09.11.2020 г. и на основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата 55.41 евро – платени от „Лено“ АД разходи за сключване и поддържане на имуществена застраховка на предмета на учреденото обезпечение. Касаторите поддържат неправилност на обжалваното решение на всички основания, предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК. Изразяват несъгласие с извода, че дължат сумите по процесния договор за заем. Считат, че въззивният съд неоснователно не им е признал качеството на потребители и не се е произнесъл по заявеното в тази връзка възражение за нищожност на договора поради наличието на множество неравноправни клаузи. Твърдят, че в нарушение на съдопроизводствените правила решаващият състав е отказал да допусне необходимите доказателства за установяване потребителския характер на договора, както и че е изложил само формални мотиви по възраженията им за нищожност на същия поради противоречие с добрите нрави и за качеството им на поръчители, а не на солидарни длъжници, по него. Като неправилна определят и преценката на въззивния съд, че уговореният в договора размер на възнаградителната лихва не противоречи на добрите нрави и поради това не е нищожна. Като обосноваващ допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът: „Допустимо ли е в един и същи съд, между едни и същи страни, по дело с идентичен предмет и при наличието на два абсолютно идентични договора, да бъдат постановени две абсолютно противоречащи си решения“. В подкрепа на заявеното основание са посочени две решения, постановени от Софийски апелативен съд и от Софийски градски съд. Освен това, касаторите молят за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната му част и поради очевидна неправилност на същото, изразяваща се в извода, че са солидарни длъжници. Ответникът по касация – „Лено“ АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение по съображения в писмен отговор от 02.05.2025 г. Подадена е и частна касационна жалба от „Лено“ АД срещу решение № 726 от 16.12.20244 г. по в. т. д. № 652/2024 г. на Софийски апелативен съд в частта, имаща характер на определение, с която, след отмяна на постановеното по реда на чл. 248 ГПК определение № 1714 от 07.05.2025 г. по т. д. № 29/23 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-17 състав, първоинстанционното решение е изменено в частта за разноските, като дружеството е осъдено да заплати на С. П. Г. и Р. М. Г. разноски за исковото производство в размер на 1693.38 лв. и за заповедното производство в размер на 800 лв. Ответниците по частната касационна жалба – С. П. Г. и Р. М. Г. – не заявяват становище по същата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса. Същата обаче е процесуално допустима само в частта по исковете за главница и възнаградителна лихва. В частта за сумата 55.41 евро – платени от „Лено“ АД разходи за сключване и поддържане на имуществена застраховка на предмета на учреденото обезпечение, доколкото цената на този иск е под установения в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК минимален размер за касационно обжалване както за търговските, така и за гражданските дела, касационната жалба е процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. По касационната жалба в допустимата й част: При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че: Между „Ленно“ АД, с ново наименование „Лено“ АД, от една страна, и „Марджента СПГ” ЕООД, в качеството му на заемополучател, Р. М. Г., в качеството му на солидарен и ипотекарен длъжник, и С. П. Г., в качеството й на солидарен длъжник, от друга страна, е сключен договор за заем от 05.07.2019 г. за сумата 15 000 евро за оборотни средства на дружеството, за срок от 118 месеца, платима съобразно погасителен план на равни месечни анюитетни вноски в размер на 363.84 евро; Сумата е усвоена от заемополучателя по предвидения в договора начин – част от паричните средства в размер на 870.10 евро са удържани за погасяване на задълженията за заплащане от заемателя на такса за юридически и административни разходи, свързани със заема и обезпеченията, а останалата част в размер на 14 129.90 евро е преведена по банкова сметка на заемателя на 10.07.2019г.; С чл. 2.3. от договора за заем заемателят е поел задължение да заплаща на заемодателя и годишна лихва в размер на 27% върху усвоената и непогасена част от главницата; По процесния договор заемополучателят „Марджента СПГ” ЕООД е заплатил единствено сумата 441.52 евро, с която са погасени вноска за възнаградителна лихва 23.87 евро за периода 05.08.2019г., сумата 162 евро наказателна лихва и 255.65 евро такса за имуществена застраховка, като от дължимата главница от 15 000 евро не е погасена никаква част; Поради допуснатата забава за изпълнение на договорните задължения, продължила 438 дни към 05.11.2020г., кредитът е обявен за предсрочно изискуем, за което всички длъжници са надлежно уведомени с връчените им на 09.11.2020г. покани; По искане на дружеството-заемодател от 16.03.2021 г., срещу заемополучателя и солидарните длъжници е издадена заповед за изпълнение от 19.04.2021 г. по ч. гр. д. № 14801/2021 г. на Софийски районен съд, 180 състав; Размерът на дължимите суми по заема е установен от заключението на счетоводната експертиза, прието в първоинстанционното производство. При тази безспорна фактическа обстановка, за да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която са уважени предявените от „Лено“ АД срещу С. П. Г. и Р. М. Г. искове за признаване дължимостта на сумите за главница и за възнаградителна лихва по процесния договор за заем, въззивният съд е преценил като неоснователни всички доводи на въззивниците за нищожност на този договор. По отношение възражението за нищожност поради наличие на неравноправни клаузи: Решаващият състав е приел, че съдлъжниците-физически лица нямат качеството „потребители“ по смисъла на Закона за защита на потребителите, тъй като процесният договор има за предмет предоставяне на кредит на търговско дружество, а не на физическо лице, като целта му е изрично формулирана в чл. 2.1 от същия и дори е уговорена неустойка за използването на заемните средства за други цели; че е недоказано твърдението за симулативно участие на търговското дружество като заемател и че волята на страните е била средствата от заема да бъдат използвани за битови нужди на съдлъжниците-физически лица. В тази насока е съобразена практиката на ВКС, обективирана в решение № 38 от 23.06.2017 г. по т. д. № 2754/2015 г. на І т. о. По отношение възражението за нищожност на договора за заем поради противоречие с добрите нрави: Според въззивния съд, обстоятелството, на което се позовават ответниците – че в договора за заем е уговорена дължимостта на множество различни неустойки, не води до извод за нарушаване на принципите за добросъвестност при сключване на договора, а възражението за всяка от уговорените неустойки може да се въведе конкретно, тъй като договорът би могъл да съществува и без неравноправната уговорка за неустойка. По отношение възражението, че ответниците физически лица не са солидарни длъжници, а имат качеството на поръчители, поради което могат да се ползват от защитата по чл. 147 от ЗЗД: От тълкуването на клаузата на чл. 6.6. от договора за заем заедно с останалите негови клаузи, е направен извод, че физическите лица са поели самостоятелно и независимо от заемателя задължение да отговарят за изпълнението на всички задължения по договора, от което следва и качеството им на солидарни длъжници, а не на поръчители и затова разпоредбата на чл. 147 ЗЗД е неприложима. Като неоснователно, в обосноваване качеството им на поръчители, е счетено твърдението, че физическите лица са поели задължения, които по естеството си са такива, че не биха могли да бъдат изпълнявани от тях, а единствено от юридическото лице ( да извършва дейността с грижата на добър търговец, да представя ГФО, да не започва производство по ликвидация, да не изпада в неплатежоспособност и др.). Неоснователността на същото е аргументирана отново с клаузата на чл. 6.6, в която изрично е уговорено кои задължения физическите лица поемат наред с длъжника-юридическо лице, а именно – задълженията за плащане. Във връзка с възражението за нищожност на клаузата за уговорената възнаградителна лихва поради противоречието й с добрите нрави въззивният съд е взел предвид обстоятелството, че: кредитополучателят е търговец, който при сключването на договора, следва да положи грижата на добрия търговец, което включва и консултирането на лица със специални знания за информирането му преди сключването на сделката; дължимата от него грижа е по-голяма от тази на потребителя, който по правило е икономически по-слаба страна; в чл. 6.12.d от договора кредитополучателят изрично е декларирал, че поема задължението, като е информиран, че може да се консултира със специалист относно отражението на задълженията върху икономическото му състояние; не отговаря на действителното положение твърдението на въззивниците, че уговорената възнаградителна лихва е три пъти по-висока от законната; лихвата е била първоначално определена и не е изменяна, като в чл. 2.3h е предвидена и клауза, при изрядно поведение на длъжника, същата да бъде намалена със 77%. В обосноваване липсата на противоречие с добрите нрави относно размера на клаузата за възнаградителна лихва съдебният състав, макар да е посочил, че въззивниците нямат качеството на потребители, е съобразил и практиката на ВКС по приложението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, приложима и към договори за кредит, за които се прилага специалният Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители, предвид идентичността на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК с чл. 29, ал. 9 ЗКНИП, според която, при липсата на друг обективен критерий, разрешението на чл. 19 ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. С оглед на тези съображения и при липсата на спор относно предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, въззивният съд е преценил за основателни исковете срещу длъжниците за сумите за главница и за възнаградителна лихва по договора за заем. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Поставеният от касатора въпрос не може да бъде определен като обусловил изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. е. да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В действителност, не се касае за „въпрос“, който да е разрешен от въззивния съд и който да е предопределил изхода на спора, а за аргумент на касаторите за неправилност на обжалвания акт, основан на съдебна практика по идентичен, според тях, случай. Поради това, не подлежи на обсъждане поддържаното за този „въпрос“ основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. На второ място, касационното обжалване не може да бъде допуснато и на основанието по чл. 282, ал. 2, предложение последно ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, необходимо е неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без необходимост от анализ и излагане на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност е налице при видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебният акт, който е постановен contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл; когато е постановен extra legem, т. е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма; както и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, основанието „очевидна неправилност“ е аргументирано с твърдения, повтарящи развитите в касационната жалба оплаквания за неправилност на въззивния акт по въпроса, свързан със солидарната отговорност на касаторите като съдлъжници, които обаче не могат да обосноват извод за наличие на това основание. Предвид изложените съображения, касационното обжалване на въззивното решение в атакуваната му част не следва да бъде допуснато. По частната касационна жалба: Съобразно императивната разпоредба на чл. 274, ал. 4 ГПК, не подлежат на обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване, а съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК това са решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. – за граждански дела, и до 20 000 лв. – за търговски дела. Именно тази хипотеза е налице в конкретния случай, тъй като отхвърлените искове по чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 92, ал. 1 ЗЗД, за които са присъдени разноски на ответниците С. П. Г. и Р. М. Г., са с цена 750 лв., т. е. под установения в закона минимален размер както за търговските, така и за гражданските дела. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 и чл. 274, ал. 4 ГПК