Определение № 2354 от 11.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2075/2024 г.

Образувано е по касационни жалби, подадени от С. Д. Н. и С. М. Щ. против решение № 123 от 05.02.2024 г. по гр.д.№ 1400/2023 г. на Окръжен съд-Бургас, с което е отменено изцяло решение №711 от 31.03.2023г. по гр. д. № 6228/2021г. на РС-Бургас и вместо това е допусната съдебна делба на дворно място, съставляващо поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място], одобрена със заповед РД-18-9/30.01.2009 г., с адрес: [населено място],[жк], [улица], с площ 2311 кв.м., трайно предназначение: урбанизирана, начин на трайно ползване: средно застрояване /от 10 до 15 м/, при описани граници, а по действащия ПУП-ПРЗ на кв. С., съставляващ УПИ № ***, *****в кв. ***с площ от 2311 кв.м., при квоти на съсобственост между съделителите в идеални части, както следва: В. М. Г. - 29,21124293100296 кв.м., К. К. М. /М./ - 10,30068753313554 кв.м., Н. И. М. - 38,61378276346725 кв.м., С. М. Щ. - 245,3378831269178 кв.м., З. В. Д. и съпругата му Т. Г. Д. - 310,4256360078646 кв. м., Н. Д. Т. - 130,7974443919123 кв.м., С. Д. Н. - 392,3923331756321 кв.м., И. К. К. - 8,927655661919924 кв.м., Община Бургас - 38,61378276346725кв.м., „ВАМА“ ООД - 0,319555134879 кв.м., Й. И. В. - 1106,06 кв.м. В първата касационна жалба, подадена от Н. се навеждат оплаквания за неправилност на решението поради необсъждане на доводите й във въззивното производство и поради нарушение на материалния закон, защото съдът е приел, че дворното место подлежи на делба, а то следва да се възприема като обща част към хоризонтална етажна собственост, в която хипотеза е недопустима делба само по отношение на него. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се навежда основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК и по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като се твърди противоречие с ПП-2-82г., б. „д“ и б. „е“ по следните въпроси: 1. Следва ли въззивният съд да се произнесе по спорният предмет на делото, като подложи доказателствата на самостоятелна преценка и изложи свои мотиви, съдържащи техния анализ в светлината на исковата претенция, ведно с възраженията на страните, изразените становища в хода на съдебното производство и посочените във въззивната жалба; 2. Какво представлява по своята същност поземлен имот, който е обща част и как при какви условия ще се измени нейния характер след разпореждане с процесния имот? Във втората касационна жалба, подадена от С. Щ. са направени същите оплаквания за необсъждане на довода, че дворното място е обща част на хоризонтална етажна собственост от сгради с обекти, които са индивидуална собственост и не подлежи на съдебна делба. Наведен е довод, че не е обсъдено това, че ищецът по иска за делба не притежава обект от сградите, а само идеална част от дворното место, защото се е разпоредил само със самостоятелният обект без частта си от дворното мсто, но тъй като счита, че то е обща част, твърди, че и то е прехвърлено като принадлежност. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК към тази касационна жалба се навеждат основанията по чл. 280, ал.1,т.1 и т.3, и ал.2, пр.3 ГПК. Твърди се очевидна неправилност защото съдът не е изследвал дали не е налице несъвместимост по предназначение на терена за делба и защото е допусната делба на дворно място, застроено със сгради, които са или са с обекти - индивидуална собственост. Формулирани са следните два въпроса, по които се сочи основанието по чл. 280, ал.1, т.1 или т.3 ГПК: 1Дворно место, което представлява прилежащ терен към съществуващи сгради, принадлежащи на различни собственици трансформира ли се в индивидуална собственост, когато един от тези собственици умишлено се разпореди само със самостоятелния си обект и в сделката продажба не е записано изрично, че се разпорежда и с квадратните метри идеални части от прилежащия терен? 2. Допустимо ли е придобиване по давност при действието на ЗТСУ на идеална част от близък родственик – сестра само в обема на наследствената квота в съсобствеността при знание и непротивопоставяне от страна на тази сестра, от която е изработена давността? Налице ли е правен интерес от оспорване на тази давност от останалите съделители при условие, че притендираната давност не променя квотите в съсобствеността, а само тези в конкретната квота на наследодателя? Ответникът по касация Й. П. оспорва и двете касационни жалби и допускането до касационно обжалване, тъй като мотивите са подробни, съдържат анализ на доказателствата и отговор на възраженията по въззивната жалба, а относно допускането до делба на дворно место, в което има съсобственик, който не притежава сграда или самостоятелен обект в сграда, а само частта си от дворното място, съдебната практика се е произнасяла неколкократно и е единна. Посочва, че е неприложимо ПП-2-82г., а въпроса за характера на дворното место е неправилно зададен в този вид. В отговора по втората касационна жалба посочва, че освен ищеца и други съделители – В. М. Г., К. К. М. /М./, Н. И. М. и Н. Д. Т. притежават само идеална част от дворното място и не притежават собственост върху сграда или самостоятелен обект в такава, поради което последния въпрос не кореспондира на данните по делото. Ответниците З. Д. и Т. Д. вземат становище да се уважат двете касационни жалби и да се отхвърли иска за делба, като поддържат доводите, изложени от Н.. Касационните жалби са постъпили в срок, изхождат от процесуално легитимирани страни, подадени са против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, поради което съдът ги преценява за допустими. За да постанови обжалваното решение по предявеният иск за делба от Й. В., въззивният съд е съобразил следното: К. И. К., по време на брака си със С. И. К., придобива дворно място с площ 2044 кв.м., съставляващо парцел ***в кв.*** по плана на кв.С., [населено място] с акт за поземлена собственост от 02.04.1965г. По плана от 1972г. имота е заснет като парцел *** в кв.***с графично измерена площ 2112 кв.м. С нот.акт от 1974г. са придобити по регулация 69 кв.м. от имот пл.№***. По действащия регулационен план на кв. С. за процесния имот е отразен съсобствен по регулация парцел УПИ ****в кв.***, с площ 2311 кв.м., като имот пл.№***е записан на З. В. Д., имот пл.№***– на В. М. Щ., имот пл.№***- на Н. М. И., имот пл.№***- на К. К. К., имот пл.№***- на Д. Т. Н.. Няма твърдения или доказателства да са изравнявани правата на съсобствениците в съсобствения по регулация парцел при действието на ЗТСУ или в шест месечния срок по пар.6 ЗУТ. Площта на имота се формира така: 2044 кв.м. - от 1965 г.; 69 кв.м. - придобити по регулация 1974 г.; 98/2311 кв.м. ид.ч. - придобити по давност през 2006г.; и 100/2311 кв.м.ид.ч. - закупени от Община Бургас през 2006г. В одобрената през 2009 г. КК, имота е заснет с идентификатор ***с осем сгради в него. К. И. К. и С. И. К. имат родени от брака си три дъщери: К. К. М., И. К. К. и Д. К. Щ.. През 1971 г. К. К. дарява на двете си дъщери К. К. К. /по мъж М./ с н.а. 55 т.І/1971 г. и на Д. К. К. /по мъж Щ./ с н.а. 56 т.І /1971г. по 500 ид.ч. кв.м. от дворното място, цялото от 2044 кв.м. С н.а. №5, т.І/1973г. Д. Щ. дарява на З. Д. само 250/2044 кв. м. от притежаваните от нея 500/2044 ид.ч. кв.м. /и й остават 250 ид.ч./кв.м./. По плана от 1972г. имотът получава номер ***в кв.***и е с графично измерена площ 2112 кв.м. С н.акт от 1974г. са признати за собственици по регулация на 69 кв.м. от имот пл.№***К. И. К., Д. К. К., К. К. К. и З. В. Д., и процесния имот става с площ 2181 кв.м. Тази площ се разпределя между съсобствениците пропорционално на притежаваната от тях идеална част на основание чл. 97 ЗС, а не е на тези, които са я платили или на които останалите са признали права, т.е. К. К. получава 35,2426614481 кв.м. от придаваемите по регулация в условията на СИО и притежава общо 1079,2426614481 кв.м. ид.ч. от двора; К. М. прибавя към собствените си 500 кв.м. още 16,8786692759 кв.м. или общо 516,8786692759 ид.ч. кв.м. от двора; Д. Щ., която притежава 250 кв.м. получава от придаваемите 8,439334638 кв. м. или общо 258,439334638 ид.ч. кв.м. от дворното място; З. Д., който притежава 250 кв.м. получава от придаваемите 8,439334638 кв. м. или общо 258,439334638 ид.ч. кв.м. от дворното място. При действието на ЗСГ /отм./, с н.а. № 207, т І/77г., чрез Народен съвет по гл.ІІ ЗСГ, К. К. продава на определените от народен съвет купувачи Д. Т. Н. и С. Д. Т. само 500/2044 ид.ч. кв.м. от делбения имот без сгради или самостоятелни обекти на собственост, разпределени между купувачите по равно, съгл. чл. 30, ал.2 ЗС. Към този момент Д. Т. Н. е в граждански брак с М. К. Н., а С. Д. Т. е тяхна дъщеря, т.е. Д. Н. и М. Н. придобиват 250 кв.м. само от дворното место в режим на СИО. С н.а. №12,том V, д. № 1580/83 г. С. Д. И. /по мъж/ дарява на баща си Д. Т. Н. собствените си 250 кв.м. ид.ч. С н.а. № 1т..11/1989 г. родителите на С. Д. Н. отново й прехвърлят срещу задължение за издръжка и гледане 250/2044 кв.м. ид.ч. от същия имот, ведно с построена жилищна сграда, след което С. Д. Н. /разведена към момента на сделката/ притежава 250 кв.м. ид.ч., а баща й остава също с 250 кв.м., дарени му преди това от Н.. Д. Т. Н. почива на 22.10.1991г. и е наследен от съпругата си М. К. Н., дъщеря си С. Д. Н. и син Н. Д. Т.. Съпругата М. Н. почива на 25.06.2011 г. и е наследена от децата си С. Н. и Н. Т. и притежаваната от нея ид.ч. се разпределя между тях по равно, след което Н. Т. притежава 130.7974443919123 ид.ч./кв.м., а С. Д. Н. - 392.3923331756321 ид.ч./кв.м. През 1984 г. К. И. К. дарява с н.а. 135, т.V/1984г. на нотариус при БРС на внучката си В. М. Щ. само 250 кв.м.ид.ч. от дворно място с площ от 2044кв.м. С н.а. № 136, т V/1984г. К. К. М. дарява дъщеря си Н. И. М. само с 250 ид.ч. кв.м. от същото дворно място. След смъртта на К. К. на 22.05.1986г. наследниците му: съпруга С. И. К. и трите му дъщери К. К. М., И. К. К. и Д. К. Щ. разпределят останалата му идеална част след разпоредителни сделки по ЗСГ и дарения - 329.2426614481 кв.м., като съпругата му получава съответно 5/8 дворното място, т.е. 205.7766634051 кв.м. и по 1/8 за всяка от дъщерите, т.е. по 41.155332681 кв.м. През 1990 г. Д. Щ. дарява на дъщеря си С. М. Щ. собствените си 150 ид.ч. кв.м. от дворното място и умира на 20.08.1990 г. Наследници на Д. Щ. са само двете й дъщери С. Щ. и В. Г., защото съпругът й М. Щ. е осъден за убийството й и е недостоен. Всяка от дъщерите й получава по 74,797336595 кв.м. ид.ч. по наследство на майка си, които след като се прибавят към вече придобитите от тях по дарения се получава: за В. Щ. /по мъж Г./ - 324.7973336595 кв.м. и за С. Щ. - 224.7973336595 кв.м. С н.а. № 2, т.ХІІІ/1990 г. К. К. М. продава: на И. Е. М.-Т. 1/20 от 250/2044 кв.м., /равно на 12,5 кв.м. ид.ч. от дворното място/; на В. Д. и К. П. М. общо 12,5 кв.м. /двамата не са женени към този момент/; на Ю. Д. Д. и съпруга й К. Д. Д. общо 12.5 кв.м. ид.ч. от дворното място. С н.а. №51, том V от 29.03.1991г. К. К. М., И. Е. М. – Т. и съпругът й М. Т., Ю. Д. Д. и съпругът й К. Д. продават на В. Д. и К. П. М., както следва: първата общо 212.5 кв.м., втори двама-общо 12,5 кв.м. и третите двама-общо 12,5 кв.м. Така В. Д. Д. и К. П. М. получават по 125.00 кв.м. всеки от тях по силата на посочените по-горе две покупко-продажби. К. П. М. е неженен и без деца, почива на 02.12.1992г. и е наследен от В. Д. Г., който почива на 13.01.2014г. и съгл. чл. 11 ЗН е наследен от Община Бургас. С н.а. №52, том І, рег.№422 от 25.01.2005г. на нотариус А. Д., съсобствениците С. И. К., К. К. М., И. К. К., В. М. Г., С. М. Щ., Н. И. М. и В. Д. Г. продават на К. Я. С. 666.67 кв.м. ид.ч. и на Н. А. Т. 333.33 кв.м. ид.ч. /общо 1000 кв.м. ид.ч./ от дворното място. В нотариалния акт по отношение на продавача С. Щ. е посочено, че продава само 37 кв.м. от своята собственост, а останалите 963 кв.м. са продадени общо за всички продавачи. На 24.03.2005г. с н.а. №91, том І, рег. №0446 на нотариус Ст. Д. с нова сделка С. И. К., К. К. М., И. К. К., В. М. Г. даряват на С. Щ. 44 кв.м. ид.ч. от дворното място, като отново липсва посочване на това колко дарява всеки един от дарителите. Поради това, че не е посочено кой каква идеална част прехвърля и защото не може да се приложи принципа, че дарителите прехвърлят равни части, защото не притежават еднакви такива и би се стигнало до прехвърляне на части, каквито дарителите не притежават, въззивният съд е приел, че всеки прехвърля съразмерно на притежаваните части. Разгледано е възражението на ответниците З. Д. и Т. Д. за нищожност на тези сделки на основание чл.26,ал.2 ЗЗД поради липса на съгласие и невъзможен предмет, но е прието за неоснователно, защото няма привидност на двата договора, а волята е явно изявена за продажба и след това за дарение на идеални части от дворното место, а непосочване на квотата, която всеки прехвърля не обуславя нищожност на сделката, която подлежи на тълкуване. Тълкувайки волята на страните, съдът е приел, че е прехвърлена съразмерна част на притежаваните от съсобствениците квоти т.е. всеки продава такава част от 963 кв.м. от двора, която е пропорционална на притежаваните от съответния продавач части от двора, като е изходил от това, че не може да се извлече воля, че дарителите са целели прехвърляне на цялата притежавана от тях собственост. Затова е прието, че от 963 кв. С. К. продава 175.4021579419 кв.м., В. М. Щ. продава 276.8542956958 кв.м., К. М. продава 49.4676585984 кв.м., Н. М. продава 213.0977281867 кв.м., С. Щ. продава 37 кв.м., И. К. продава 35.0804315884кв.м., В. Г. продава 213.0977281867. По същия начин при дарението на 44 кв.м. пропорционално на притежаваните от дарителите части от двора: С. К. дарява 14,3771043071, К. М. дарява 4,0546915558, И. К. дарява 2,8754212529, В. М. Г. дарява 22.6927828813. С констативен н.а. №56, том І, рег.№369, нот.д.№45 от 31.01.2006г. на Нотариус А. Д. са признати за собственици по давност на общо 98 кв.м. ид.ч. от дворното место с площ 2311 кв.м. С. Щ., С. Н., Н. Д. Т., М. Н., К. С., Н. Т. и В. Т.. Въззивният съд е приел, че изводите на нотариуса са неправилни и не е зачел признатите с този нот. акт права, защото през 2006г. действа ЗУТ, който не предвижда възможност за придобиване на идеална част по давност при владение върху реална част. Затова тази площ е разпределена пропорционално на квотата на съсобственост на всеки един от съсобствениците. Зачетено е вещното действие на договор за покупко-продажба от 14.07.2006г., с който Община Бургас продава на З. В. Д., Т. Д., К. Я. С., Н. Т. и В. Т. 100/2311 ид.ч. от УПИ *** в кв.***, с площ 2311 кв.м. На осн. чл. 30, ал.2 ЗС, съдът е приел, че купените ид.части се разпределят по равно, както следва: за З. Д. и Т. Д. общо 40 кв.м., за К. Я. С.-20 кв.м., за Н. Т. и В. Т. - 40 кв.м. общо. С н.а. №173 том ІІІ,рег. №555 от 25.10.2007г. на нотариус М. И. съсобствениците К. С., Н. Т. и В. Т. продават всички притежавани от тях ид.ч. 1106,06 кв.м. на „Вама“ ООД като изрично е посочено, че предмет на продажбата са всички притежавани от продавачите права и ид.ч., дори и ако по каквато и да било причина се окаже, че посочения в акт размер на квотите се окаже различен. След смъртта на М. К. Н., поч. на 25.06.2011г. нейни законни наследници са двете й деца Н. Д. Т. и С. Д. Н.. След смъртта на С. И. К., поч. на 01.11.2013г. нейни наследници са К. М.-дъщеря, И. К.-дъщеря и В. Г. и С. Щ., при квоти по 1/3 за първите две и 1/3 общо за последните две, от притежаваните от наследодателката 16,73935350503412 кв.м. След смъртта на В. Г. на 13.01.2014г. Община Бургас наследява 38.61378276346725 кв.м. С н.а. №105, т.І, рег.№2811 от 06.07.2017г. на нотариус Е. Б., рег.342, „Вама“ ООД продава на ищеца Й. В. 1106.06/2311 кв.м. от дворното място и самосотятелен застроен обект на собственоскт. През 2018 г. дружеството се е разпоредило само със застроени обекти в полза на трети лица. Въззивният съд не е възприел изводите на нотариус Б. К. в н.а. №174, том І, рег. №1358/17.04.2003г., с който С. М. Щ. е призната като собственик на основание давност върху част от сградите, построени в дворното място, както и върху реална част от същото с площ от 100 кв.м., защото императивните норми на чл.59, ал.1 ЗТСУ /отм./ и чл.200,ал.1 от ЗУТ установява забрана да се придобива по давност реална част от УПИ, като се е позовал и на практика на ВКС. /решение №1109 /09.12.2008г. по гр.д.№3117/2007г. на ВКС, ІІІ г.о., решение №185/01.03.2010г., гр.д.№280/2009г. на ВКС, І г.о. и решение по гр.д.№154/86 г. на ОСГК/, а разпоредбата на чл. 181 ЗТСУ /отм/ е неприложима с оглед това, че Щ. е родена след влизане в сила на ЗТСУ. Не е възприета и тезата на Щ., че давността й макар и да не е противопоставима на останалите съделители, е противопоставима на нейната сестра В. Г., тъй като след смъртта на майка им Д. Щ., фактически са разпределили помежду си обектите на собственост-земя и сгради. Освен това В. Г. е получила по наследство от майка си 74.797336595 ид.ч., а се твърди, че сестра й упражнява противопоставимо на нея владение върху 100 кв.м. При изброените юридически факти и фактически и правни изводи, възивният съд е приел, че предявеният иск за делба е основателен, защото е налице съсобственост при описаните по-горе квоти върху дворното място, възникнала на основание множество различни правни основания. Прието е, че дворното място не е обща част към хоризонтална етажна собственост по волята на страните, защото има съсобствници, които притежават само идеална част от дворното място, какъвто е ищеца. За този извод съдът е изходил от императивната норма на чл. 40, ал.1 ЗС и това, че етажните собственици не могат да уговарят други идеални части от общите части на сградата, несъответстващи на начина на определяне, предвиден в нея, съдът е приел, че ако трети лица, притежават само идеална част от дворното място, то не е обща част по смисъла на чл. 38, ал.1 ЗС. Съдът е приел, че когато има пълно съвпадение между етажните собственици и собствениците на дворното място, дворът е обща част, а когато дворното място, в което е построена сградата етажна собственост, не принадлежи на всички етажни собственици, то не е обща част на сградата и в този случай ПП-2-82 г. е неприложимо. Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовна въззивна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр.1 и 2 ГПК. Според т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретния спор. Касаторът е длъжен да формулира ясно и точно правните въпроси от значение за изхода на делото, разрешени в обжалвания съдебен акт. Касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната жалба, а може само да го уточни или конкретизира. Видно от подробно изложените мотиви на въззивната инстанция, първия поставен въпрос в изложението към касационната жалба на Н. не обуславя допускане до касация. Възивната инстанция е изпълнила задължението си да обсъди и да формира самостоятелни изводи от събраните доказателства. Обсъдени са и е отговорено на доводите на касаторката Н. във въззивното производство. Затова по този въпрос не се допуска касационно обжалване. Вторият въпрос към жалбата на Н. е некоректно формулиран, защото в условието му се изхожда от това, че дворното место е обща част, а това е спорния въпрос между страните. В теорията /виж „Съсобственост“ П.В., изд. Сиби София 1994 г., стр. 68“/ и в съдебната практика - Решение № 661 от 2.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1437/2009 г., I г. о., Решение № 191 от 18.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1414/2010 г., II г. о., Решение № 28 от 1.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 331/2011 г., II г. о., Решение № 476 от 7.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 56/2012 г., I г. о., Решение № 40 от 18.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2201/2017 г., II г. о. и др. се приема, че дворното място не винаги е обща част на етажната собственост, предвид нормата на чл. 63 ЗС и свободата на договаряне. То е обща част, когато всички етажни собственици са съсобственици и на дворното място и те са изразили изрично воля дворното място да бъде обща част. Те могат да уговорят обаче дворното място да остане съсобствено. В този смисъл положението на земята, върху която е изградена сграда етажна собственост, е сходно /но не аналогично/ с това на общите части по предназначение, защото зависи от волята на съсобствениците. Възможно е част от съсобствениците на терена да не притежават обекти от етажната собственост, защото са учредили само право на строеж изцяло или за своята идеална част от дворното място или са прехвърлили само сграда без иделана част от дворно място, което притежават. В този, случай след построяване на сградата - етажна собственост, те не изгубват правото на собственост върху терена, или идеална част от него, защото съгласно чл. 99 от ЗС правото на собственост не се изгубва освен ако друг не го придобие. Притежателят на правото на строеж придобива сградата, или самостоятелен обект от нея, но той не придобива, с изграждането й, правото на собственост върху терена. Нормата на чл. 40 от ЗС определя начина на разпределение на дяловете на собствениците в общите части, но тя няма отчуждително действие по отношение на собствениците на терена, които не притежават обекти от етажната собственост. Щом собствеността върху сградата, или части от нея може да принадлежи на лица, притежаващи право на строеж различни от собствениците на терена, то и дворното място придобива статут на обща част на етажната собственост само по волята на страните. В този случай собственикът на отделен обект от етажната собственост притежава правото на строеж за него без да притежава идеална част от терена. Ако обаче етажните собственици изразят воля дворното място, на което са съсобственици да бъде обща част, то правата върху него се определят само по правилото на чл. 40 от ЗС. В случаите когато етажните собственици не са собственици на дворното място, или не са единствени съсобственици на дворното място, а има и други лица - съсобственици, които не са етажни собственици е допустима делба само на дворното место и не намира приложение посоченото в ППВС № 2/1982 г. В този смисъл е последователната съдебна практика - Решение № 152 от 16.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 216/2008 г., I г. о., Решение № 71 от 25.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3936/2016 г., I г. о., Решение № 481 от 25.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 979/2009 г., I г. о., Решение № 40 от 18.05.2018 г. по гр. д. № 2201/2017 г., ІІ г. о. на ВКС и Решение № 476 от 7.03.2013 г. по гр. д. № 56/2012 г., І г. о. на ВКС. Въззивното решение, като резултат е съобразено с тази съдебна практика. Така поради некоректното формулиране на втория въпрос, изхождащ от това, че дворното място е обща част, което не кореспондира на данните по делото и поради това, че решението не противоречи на цитираната непротиворечива съдебна практика, не се допуска касационно обжалване по жалбата на С. Н.. Тъй като в настоящия случай дворното място по волята на собствениците, изразена в цитираните многобройни нотариални актове и договор с общината, не е обща част и не съставлява прилежаща част към изградените сгради, първия въпрос, формулиран в изложението към втората касационна жалба, подадена от С. Щ. също не обосновава допускане до касация. Дворното място в случая не е обща част, защото, съгласно предвидената възможност в чл. 63 ЗС, през годините има прехвърляния само на идеални части от дворното място без сгради или самостоятелни обекти в тях. Съсобственици, които притежават само идеална част от дворно място има и към настоящия момент - не е само ищеца такъв. При прехвърлянията на застроен обект на собственост не е установено нито една идеална част да съответства на правилото на чл. 40, ал.1 ЗС. През 2018 г. са прехвърлени на трети лица само самостоятелни обекти в сграда без дворно място, т.е. те са суперфициарни собственици. Така поради това, че първия въпрос в изложението към жалбата на Щ. не кореспондира на установените факти по спора, по него не се допуска касационно обжалване. По втория въпрос нормата на чл. 59 ЗТСУ /отм/, в първоначална редакция е ясна и по нея има последодатена съдебна практика, цитирана и от възивния съд, с която той се е съобразил. В условията на общо ползване на цялото дворно място с осем сгради в него и съсобственост, възникнала на различни основания не само между сънаследници е неприложимо и правилото на чл. 200 ЗУТ в двете му алинеи, защото нито тази част може да се обособи като самосотятелен УПИ, нито се присъединява към съседен поземлен имот при условията на чл. 17 ЗУТ, т.е. по волята на собственици, сключили предварителен договор. Предвид изложеното втория правен въпрос, формулиран от Щ. не определя изхода от спора, не е от характер да определи други квоти в съсобствеността, поради което и по него не се допуска касационно обжалване. Основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК е налице когато за разрешаване на правният спор е необходимо прилагането на правна норма или правен институт, които са неясно или непълно уредени, или когато по прилагането им е налице съдебна практика, която облаче е неактуална или противоречива. По относимите към спора въпроси за това дали в конкретния случай дволното място е обща част, е формирана непротиворечива съдебна практика, с която въззивното решение е съобразено, а неотносимите към спора въпроси, не определящи крайния изход от спора и не обосновават основание за допускане до касация на това основание. Не е налице и очевидна неправилност Такава е налице когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба за правилно приложение на материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения или несъответствие на фактическите изводи от събраните доказателства. Очевидно неправилно е решението когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма. Касаторите имат предвид забраната да се делят общи части – чл. 38, ал.3 ГПК, но в случая дворното място не е обща част по изложените съображения, съобразени с чл. 63 ЗС, теорията и последователната съдебна практика. Очевидно неправилно е решението и когато са нарушени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор, при зачитане равенството на страните. Съдът не констатира такива нарушения. Делото е решено според установените факти по делото. Не са нарушени основни логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените факти по делото. Затова не се допуска касационно обжалване и на това основание, посочено в изложенията и към двете касационни жалби. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1 т.3 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение