Определение № 2399 от 14.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 1030/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Вайта Про“ АД със седалище в [населено място] - чрез адв. Кирил Горянов, против определение № 1095 от 01.04.2026 г., постановено по в. ч. гр. д. № 362/2026 г. на Апелативен съд - София. С посоченото определение е потвърдено определение № 4955 от 08.12.2025 г. по т. д. № 1030/2025 г. на Софийски градски съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която е прекратено производството по предявения като частичен от „Вайта Про“ АД срещу „Грейс Тайм Ейжа Лимитед“ ЛТД насрещен иск с правно основание чл. 88, ал. 1, вр. чл. 87, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 100 000 лв. - част от вземане в пълен размер от 32 923 951 лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди, претърпени вследствие неизпълнение на задължения по договор за дистрибуция от 01.08.2015 г., развален по вина на дистрибутора „Грейс Тайм Ейжа Лимитед“ ЛТД. В жалбата се прави искане за отмяна на обжалваното определение като неправилно поради необоснованост и нарушения на материалния закон. Частният касатор поддържа, че предявеният от него насрещен иск е основан изцяло на уговорките в сключени с ответника (ищец по първоначалния иск) договори от 20.04.2018 г. и 01.08.2020 г., според които в случай на нарушение на съдържащите се в тях споразумения от страна на ответника той ще има право да претендира обезщетение и за вредите от неизпълнението на договора за дистрибуция от 01.08.2015 г. Излага оплакване, че в договорите от 2018 г. и 2020 г. е постигнато съгласие всички възникнали спорове да бъдат решавани от компетентния български съд, без да е уговаряно арбитражно споразумение, но въпреки преценката, че всеки следващ договор има силата на цялостно споразумение и преурежда отношенията между страните, въззивният съд е направил необоснован извод, че уговорената в прекратения договор от 01.08.2015 г. арбитражна клауза не е изгубила сила и че с оглед на нея спорът, предмет на насрещния иск, не е подведомствен на българския съд, а подлежи на разглеждане от предвидения в клаузата арбитраж. В жалбата се навеждат и оплаквания, че при постановяване на определението въззивният съд не е съобразил, че със заявения като частичен насрещен иск се претендира и обезщетение за вреди от неизпълнение на договора от 01.08.2020 г., който не съдържа арбитражна клауза, и не е изложил мотиви защо приема арбитражната клауза в прекратения договор за приложима и по отношение на тази част от исковата претенция. С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с излагане на доводи за очевидна неправилност на въззивното определение и „алтернативно или евентуално“ на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по частната касационна жалба „Грейс Тайм Ейжа Лимитед“ ЛТД - дружество с ограничена отговорност с регистрация и със седалище в Хонг Конг, представлявано от адв. Свилен Бабачев, в който са изложени аргументи за отсъствие на предпоставки по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата по същество. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да потвърди определението на Софийски градски съд в обжалваната част, с която е прекратено производството по предявения от „Вайта Про“ АД насрещен частичен иск, съставът на Апелативен съд - София е направил самостоятелен извод, съвпадащ с крайния решаващ извод на първоинстанционния съд, че въведеният с насрещния иск спор не е подведомствен на държавните съдилища поради наличие на арбитражно споразумение, уговорено в клаузата на чл. 13.1 от сключен между ищеца и ответника по иска (първоначален ищец) „Грейс Тайм Ейжа Лимитед“ ЛТД договор за дистрибуция от 01.08.2015 г. и релевирано своевременно с отговора на исковата молба. При произнасяне по частната жалба на „Вайта Про“ АД въззивният съдебен състав е приел за установено, че: Производството пред Софийски градски съд е образувано по първоначално предявени от „Грейс Тайм Ейжа Лимитед“ ЛТД срещу „Вайта Про“ АД обективно евентуално съединени осъдителни искове за заплащане на парични суми, основани на твърдения за разваляне, евентуално - за неизпълнение, на сключен между ищеца и ответника договор за дистрибуция от 01.08.2020 г. В б. „А“ - б. „С“ от преамбюла на договора двете дружества са констатирали, че сключеният помежду им договор за дистрибуция от 01.08.2015 г. е прекратен, считано от 15.02.2018 г., след което са сключили нов договор с дата на влизане в сила 20.04.2018 г., съдържащ споразумение, че в случай на нарушаване на условията по него доставчикът „Вайта Про“ АД има право да предяви иск за всяко нарушение не само на новия договор, но и на предходния договор. С клаузата на т. 12.4 страните са се съгласили, че със сключване на договора доставчикът не се отказва от никакви претенции по предишното споразумение за дистрибуция, които остават валидни и ще бъдат спрени (със спрян давностен срок) докато дистрибуторът спазва условията на договора, а в случай, че изпълни задълженията си за целия срок на договора, доставчикът няма да има претенции към него по предходния договор за дистрибуция и/или по втория договор за дистрибуция. В т. 17 е посочено, че с изключение на предвиденото в т. 12.4, договорът представлява пълния договор и разбирателство на страните и заменя всички предходни споразумения или приложения, сключени между тях във връзка с предмета на настоящия договор. Договорът съдържа и клауза - т. 16, предвиждаща той да се тълкува в съответствие със законодателството на Република България и всеки спор, възникнал по или във връзка с предмета му (включително по отношение на неговото сключване, валидност или прекратяване), да се разрешава от компетентния съд в София, България. Клаузи с идентично съдържание и номерация се съдържат и в договора от 20.04.2018 г. в преамбюла на който е обективирано съвместно изявление на страните, че договорът за дистрибуция от 01.08.2015 г. е прекратен от доставчика „Вайта Про“ АД и че в случай на нарушаване на споразумението по новия договор в срока на неговото действие доставчикът може да предяви и претенциите си за нарушения на прекратения договор. В срока по чл. 367, ал. 1 ГПК ответникът „Вайта Про“ АД е предявил насрещен иск за заплащане на сумата 100 000 лв. - част от вземане с общ размер 32 923 951 лв., представляващо (според петитума на насрещната искова молба) обезщетение за имуществени вреди вследствие неизпълнение на договор за дистрибуция от 01.08.2015 г. и развалянето му по вина на дистрибутора „Грейс Тайм Ейжа Лимитед“ ЛТД. В насрещната искова молба са изложени твърдения за сключването на договорите от 2015 г., 2018 г. и 2020 г., за едностранно прекратяване (разваляне занапред) на първия договор поради неизпълнение на поети от дистрибутора задължения и нарушения на права върху интелектуална собственост, за нарушаване на уговорки в договора от 2020 г. и за претърпени вреди от неизпълнението на договора от 2015 г. в размер на 32 591 185 лв. с равностойност 19 588 050 щ. д., а също и от неизпълнение на договора от 2020 г. в размер на 332 766 лв. с равностойност 588 050 щ. д. Позовавайки се на уговорките в преамбюла и в т. 12.4 от сключените през 2018 г. и 2020 г. договори, ищецът по насрещния иск е поискал да бъде осъден ответникът да му заплати обезщетение за претърпените вреди от неизпълнението в размер на 100 000 лв. - частично от 32 923 951 лв. (сбор от стойността на претърпените по отделните договори вреди). В подадена допълнителна искова молба, оспорвайки възражението на ответника за неподведомственост на спора поради наличие на уговорено в т. 13.1 на договора от 2015 г. арбитражно споразумение за разрешаване на всеки спор по или във връзка с предмета на договора чрез поверителен обвързващ арбитраж от Международния център за разрешаване на спорове към Американската арбитражна асоциация, намиращ се в Лондон, Англия, ищецът е заявил, че искът не се основава на договора за дистрибуция от 2015 г., а на неизпълнение на договора от 2020 г., с който са отменени предходните споразумения между страните включително в частта за арбитражното споразумение. След преценка на релевантните за подведомствеността на спора по насрещния иск факти и анализ на относимите договорни клаузи въззивният съдебен състав се е произнесъл, че арбитражната клауза в т. 13.1 от сключения на 01.08.2015 г. договор за дистрибуция е валидна и обвързва страните с уговорката всеки спор, възникнал по или във връзка с предмета на договора, да се решава от посочения в текста й арбитраж. Въззивният състав не е възприел довода на ищеца, че претенцията по насрещния иск се основава на неизпълнение на договора за дистрибуция от 01.08.2020 г., с който е постигнато съгласие всички спорове между страните да се отнасят за разрешаване от компетентния български съд, и че арбитражната клауза в прекратения договор е отменена/изгубила сила след преуреждане на отношенията между страните с последващите договори. Отбелязал е, че претенцията по насрещния иск е свързана с предмета на договора от 2015 г., споровете по който е предвидено да се разрешават от арбитраж, и че от преамбюла и от клаузите на т. 12.4 на договорите от 2018 и 2020 г. не може да се направи извод за отмяна или за дерогиране на арбитражната клауза. С аргумент, че съгласно постановките в Тълкувателно решение № 1 от 21.02.2024 г. по тълк. д. № 1/2023 г. на ОСТК на ВКС обективираното в клаузата на т. 13.1 арбитражно споразумение има самостоятелен характер и не зависи от другите уговорки в договора, въззивният състав е приел, че споразумението не е заменено, отменено или дерогирано нито с т. 17 от следващите два договора, нито с уговорките в чл. 16.2 за разрешаване на отнасящите се до всеки от договорите спорове от компетентния български съд. В зависимост от изводите, до които е достигнал, съставът на Апелативен съд - София е заключил, че е налице релевираната в отговора на насрещната искова молба отрицателна процесуална предпоставка за разглеждане на насрещния иск - арбитражно споразумение между страните, и че производството по насрещния иск подлежи на прекратяване съгласно чл. 8, ал. 1 от Закона за арбитража, поради което е потвърдил определението на първоинстанционния съд в неговата прекратителна част. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният касатор поискал определението на въззивния съд да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като е обосновал в какво се изразява очевидната му неправилност, и алтернативно или евентуално на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК във връзка със следните въпроси: „Допустимо ли е страни, намиращи се в трайни търговски отношения, да сключат договор, съдържащ арбитражна клауза и след това с нов договор да уредят решаване на спора от държавен съд; Може ли съдът да прекрати производството по насрещен иск с довод за наличие на арбитражна клауза, при условие че договорът, въз основа на който е предявен част от насрещния иск, изобщо не съдържа арбитражна клауза; При едностранно прекратяване на договор от едната страна продължава ли арбитражната клауза да бъде валидна, след като страните са уредили отношенията си в последващ договор.“ В подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е посочено решение № 50081/12.12.2022 г. по т.д. № 2460/2021 г. на ВКС, ІІ т. о. Касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК не следва да се допуска. Формулираните от частния касатор въпроси нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което според тълкувателното решение е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. Първият въпрос не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил изводите, с които съдът е мотивирал недопустимостта на производството по насрещния иск. Другите два въпроса са зададени по начин, който предполага проверка на правилността на обжалваното определение, а в селективния стадий на касационното производство Върховният касационен съд не проверява правилността на обжалвания съдебен акт (извън проверката за очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК). Не са изпълнени и допълнителните изисквания по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като позоваването на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е бланкетно, без излагане на аргументи относно значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а цитираното в подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК решение не съдържа относима практика на ВКС. Постановеното от въззивната инстанция определение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като очевидно неправилно поради явната необоснованост на изводите в мотивите, направени при анализа на релевантните за подведомствеността на спора по насрещния иск договорни клаузи, и на крайния решаващ извод за действие на уговорената в прекратения договор за дистрибуция от 01.08.2015 г. арбитражна клауза по отношение на спора, предмет на насрещния иск. Разгледана по същество, частната касационна жалба е основателна. При сключване на договора за дистрибуция от 01.08.2015 г. страните - доставчик и дистрибутор, са постигнали споразумение в т. 13.1 да предоставят на съвместно избрана от тях арбитражна институция (Международен център за разрешаване на спорове към Американската арбитражна асоциация, намиращ се в Лондон, Англия) компетентност за разрешаване на спорове помежду им, възникнали „по или във връзка с предмета на договора“. Клаузата на т. 13.1 е ясна и не поражда съмнение, че арбитражната компетентност се отнася до предмета на конкретния договор. Въззивният състав е възприел твърдението в насрещната искова молба, че договорът от 2015 г. е прекратен (развален занапред) от ищеца - доставчик поради неизпълнение от ответника - дистрибутор, което твърдение се подкрепя от преамбюла на договора от 20.04.2018 г. (т. „А“). В качеството на самостоятелен процесуален договор арбитражното споразумение е независимо от останалите уговорки в договора, в чието съдържание е включен, както правилно е приел въззивният състав, позовавайки се на постановките в Тълкувателно решение № 1/21.02.2024 г. по тълк. д. № 1/2023 г. на ОСТК на ВКС. Поради това принципно не съществува пречка арбитражната клауза да запази действието си и след прекратяване на договора с оглед разрешаване от арбитража на възникнали между страните спорове във връзка с неговия предмет. В случая обаче арбитражната клауза е преустановила действието си като последица от сключване на договора от 20.04.2018 г., с който страните са уредили по изцяло нов начин отношенията си, постигайки несъвместими с нейното съществуване и действие уговорки. В преамбюла на договора и в неговата т. 12.4 страните са постигнали съгласие в случай на нарушаване на съдържащите се в него споразумения, т. е. при договорно неизпълнение, дистрибуторът да може да предяви претенциите/исковете си за неизпълнение и на предходния договор от 2015 г., ако такива съществуват, без да препращат относно реда за разрешаване на споровете към клаузата на т. 13.1 от прекратения договор. Идентична клауза се съдържа и в следващия договор от 01.08.2020 г., в който освен за претенциите по повод неизпълнение на договора от 2015 г., е предвидена възможност за дистрибутора да предяви и претенции, произтичащи от неизпълнение на договора от 2018 г., ако доставчикът не изпълнява задълженията си. В договора от 2020 г. отново няма препращане към арбитражната клауза в първоначалния договор. Във всеки от следващите два договора е постигнато изрично съгласие - т. 16.2, споровете между страните да се решават от компетентния български съд в София, като липсват уговорки претенциите на доставчика за неизпълнение на договора от 2015 г., предявени поради сбъдване на условието в т. 12.4 - неизпълнение на задължения от предмета на някой от двата договора, да се разглеждат по ред, различен от предвидения в т. 16.2, и конкретно - по реда на арбитражното производство съобразно арбитражната клауза на т. 13.1 от първия договор. Фактът, че възможността доставчикът да упражни правата си срещу дистрибутора във връзка с неизпълнение на договора от 2015 г. е поставена в зависимост от изпълнението или неизпълнението на следващия договор, води до единствения възможен извод - че основанието за предявяване на такава претенция се съдържа в новия договор, с който страните са уредили отношенията си по изцяло нов начин, включително по отношение на компетентността за разглеждане и за разрешаване на споровете помежду им - така, както е декларирано в т. 17 на договорите от 2018 и 2020 г. Противно на приетото от въззивния съд в мотивите към определението, тълкуването на клаузите на т. 12.4 от двата договора съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД - поотделно и във връзка с останалите относими клаузи от съдържанието на договорите, а също и в светлината на трайните търговски отношения между страните, не предполага извод, че страните са се съгласили за спорове във връзка с предмета на договора от 2015 г. да се прилага арбитражната клауза на т. 13.1, а от съда да се разрешават само спорове, отнасящи се до съответния договор от 2018 г. или 2020 г. Съвместните изявления на доставчика и на дистрибутора в т. 17 на договорите от 2018 г. и 2020 г. също не дават основание за подобен извод, а са в подкрепа на извода за обща воля на договарящите да подчинят всички спорове, възникнали в рамките на трайните им търговски отношения, на компетентността на българския съд. Доколкото клаузите на т. 12.4 не уреждат компетентността за разглеждане на упоменатите в тях искове и претенции на доставчика, тяхното изключване от обхвата на „пълния договор и разбирателство на страните“, който „заменя всички предходни споразумения“ помежду им, не може и не следва да се тълкува като изключване на претенциите и исковете на доставчика за неизпълнение на договора от 2015 г., предявени поради неизпълнение на новия договор от дистрибутора съгласно т. 12.4, от цялостната нова договорна уредба на отношенията между страните, в т. ч. и съдържащата се в т. 16.2. Уговорената в договора от 2015 г. арбитражна клауза е преустановила действието си в отношенията между страните със сключване на договора от 2018 г., поради което предявеният от частния касатор насрещен иск не подлежи на разглеждане от уговорената в съдържанието й арбитражна институция. Спорът, предмет на насрещния иск, следва да се разгледа от съда в съответствие със споразумението между страните в т. 16.2 от сключения на 01.08.2020 г. договор за дистрибуция, чието нарушаване от дистрибутора е дало основание на ищеца - частен касатор да предяви насрещния иск в съответствие с уговореното в клаузата на т. 12.4. Като е тълкувал относимите договорни клаузи в различен смисъл и е достигнал до необоснован извод, че спорът, предмет на насрещния иск, е подчинен на действието на арбитражната клауза в прекратения договор от 2015 г. и е неподведомствен на съда, съставът на Апелативен съд - София е постановил неправилен съдебен акт, който подлежи на отмяна. Основателно е оплакването на частния касатор, че при постановяване на обжалваното определение не е съобразен очертания с насрещната искова молба предмет на търсената защита и е направен необоснован извод, че предявената частична претенция в размер на 100 000 лв. е за вреди от неизпълнение (нарушаване) на договора от 01.08.2015 г. Както бе посочено по-горе, в обстоятелствената част на исковата молба се съдържат твърдения за възникнали и подлежащи на обезщетяване вреди от нарушаване (неизпълнение) на договора от 01.08.2015 г. и на договора от 01.08.2020 г., посочени с отделен размер. В петитума на исковата молба обаче е формулирано искане за осъждане на ответника по насрещния иск да заплати на ищеца сумата 100 000 лв. - част от дължимото за вредите обезщетение, без да се сочи дали частичната претенция обхваща само вредите от неизпълнение на първия договор или включва и тези по другия договор, съответно в какво съотношение се претендират двете обезщетения в рамките на общо заявената с частичния иск сума. Договорът от 2020 г. не съдържа арбитражна клауза, поради което прекратяването на производството по насрещния иск в цялост по съображения, изведени от нейното съдържание, е в нарушение на разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от Закона за арбитража вр. чл. 19, ал. 1 ГПК, което е самостоятелно основание за отмяна на обжалваното определение. По изложените съображения постановеното в производството по в. ч. гр. д. №362/2026 г. на Апелативен съд - София определение следва да бъде отменено, ведно с потвърденото първоинстанционно определение, и делото да бъде върнато на Софийски градски съд за продължаване на съдопроизводствените действия по предявения от „Вайта Про“ АД срещу „Грейс Тайм Ейжа Лимитед“ ЛТД насрещен иск. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,