Определение № 50020 от 13.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 785/2022 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Юробанк България“ АД срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд.

Ответниците Т. М. и И. М. оспорват жалбата.

По допускането на касационно обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

С първоинстанционното решение са били изцяло уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове срещу ответниците по чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ за установяване на вземания (главница, договорна лихва и такси за управление) по договор за банков кредит.

След като по касационна жалба на ищеца е било отменено предходното въззивно решение, с което по жалба на ответниците исковете са били отхвърлени, при повторното разглеждане на делото от въззивната инстанция по реда на чл. 294 ГПК, въззивният съд с обжалваното решение е частично е потвърдил първоинстанционното решение, като след съответната му отмяна частично е отхвърлил исковете за разликата над 48 550,70 лв. до 55 784,01 лв. главница, над 2022,04 лв. до 4204,62 лв. договорна лихва и за разликата над 58,12 до 335,98 лв. такси за управление.

С касационната жалба на ищеца въззивното решение се обжалва по отношение на отхвърлените части от исковете.

За да постанови решението си, въззивният съд, съобразявайки дадените по реда на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК указания, е намерил за неравноправни по смисъла на чл. 35, ал. 2, т. 3, т. 10 и т. 12 ЗЗППТ (отм., приложим с оглед момента на сключване) и поради това нищожни на основание чл. 37, ал. 1 ЗЗППТ включените в договора за кредит и в сключения с втория ответник договор за встъпване в дълг клаузи, предвиждащи право на банката на едностранно изменение на приложимия лихвен процент при промяна на пазарните условия, като подробно е мотивирал извода си за неравноправност със съображения, че клаузите не описват ясно начина на определяне на лихвата, не предвиждат обективни обстоятелства, обосноваващи изменението и не определят относителната тежест на отделните компоненти от значение за размера на лихвата. Като сключени въз основа на нищожни клаузи е намерил за нищожни и допълнителните споразумения за преструктуриране на задълженията с капитализация на изтекли лихви на основание чл. 366 ЗЗД. С това е обосновал извод за приложимост на първоначално уговорените в договора за кредит лихвени проценти, въз основа на което и на приетото експертно заключение, отчитайки извършените плащания, е установил действителни размери на задълженията, по-ниски от претендираните.

По въпроса за настъпването и обявяването на предсрочна изискуемост на задълженията по кредита въззивният съд с подробни съображения е намерил за основателни възраженията на ответниците за липса на такова обявяване предвид нередовно връчване на изпратените им нотариални покани. Съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК обаче е приел, че предсрочна изискуемост е била обявена с връчването на преписи от исковата молба по настоящото производство.

Допускане на касационно обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3, както и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Нито в касационната жалба, нито в изложението по чл. 280 ГПК са изложени конкретни доводи за обосноваване на общо твърдяната недопустимост на въззивното решение. Данни за вероятна недопустимост не се установяват и при извършената служебна проверка, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК.

По чл. 280, ал. 2, пр. 3 са изложени доводи за неправилно приложение на Закона за потребителския кредит, доколкото се поддържа, че същият е влязъл в сила след сключването на процесния договор и не се прилага спрямо него съгласно § 5 от същия закон. Поддържа се също, че не са приложими и нормите на отменения ЗЗППТ съгласно § 2 от същия, доколкото услугите по предоставяне на кредити за релевантния период се уреждат от други нормативни актове.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Изложените в тази насока доводи на жалбоподателя на първо място не съответстват на мотивите към въззивното решение, тъй като изводите на въззивния съд не са основани на приложение на ЗПК. На второ място, не обосновават очевидна неправилност и доводите по приложението на ЗЗППТ (отм.), доколкото същите се свеждат до несъобразяване с ограничението на приложното му поле по § 2, което, дори и да представлява неправилно приложение на материалния закон, не отговаря на горепосочените квалифициращи признаци за очевидност и следователно представлява само касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК извън предмета на настоящата фаза на касационното производство, но не и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

По чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са формулирани въпросите:

• следва ли при постановяване на своето решение въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях, и

• задължителна предпоставка ли е оспорената клауза в договор за банков кредит да не е била индивидуално уговорена, за да може съдът да направи проверка за неравноправния ѝ характер; достатъчно ясна и разбираема ли е клауза относно размера на дължимата възнаградителна лихва, състояща се от базов лихвен процент и надбавка, всеки от които е посочен като стойност, и може ли уговорена по такъв начин клауза да се приеме за неразбираема.

Първият въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК съобразно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. да е обусловил правните изводи на въззивния съд. Значението му за спора се обосновава с твърденията, че въззивният съд не е обсъдил възражения на ищеца в смисъл, че не следва да се вземат предвид поради преклузия възраженията на ответниците за липса на предсрочна изискуемост поради невръчване на нотариалните покани, както и че следва да бъде съобразена липсата на оспорване от страна на ответниците на основанието и размера на исковете. По въпроса за предсрочната изискуемост правните изводи на съда се основават не на липсата на такава, обявена с нотариалните покани, макар и съдът да е изложил съображения в този смисъл, а на предсрочната изискуемост, приета за обявена с връчването на исковата молба. Освен това приетата за настъпила предсрочна изискуемост е поставена в основата на крайния извод за основателност на исковете, в която част въззивното решение не е обжалвано, а решаващите правни изводи за частична неоснователност на исковете, които именно са релевантни за касационното производство, се основават не върху наличието или липсата на предсрочна изискуемост, а върху приложимостта на първоначално уговорените лихвени проценти вместо процентите, определени съгласно обявените за неравноправни клаузи. Към последното въпросът за предсрочната изискуемост няма отношение. В останалата част изложените доводи относно липсата на оспорване на основанието и размера на исковете също не обосновават значимост на въпроса с оглед правомощието на съда за служебна проверка за неравноправност на клаузите в потребителските договори, както и с оглед на това, че в конкретния случай проверката за неравноправност въззивният съд е извършил съгласно чл. 294, ал. 1 ГПК въз основа на дадените му от касационната инстанция задължителни указания.

Вторият въпрос също не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. В първата си част въпросът е неотносим към мотивите на въззивния съд, който не е обсъждал дали приетите за неравноправни клаузи са били индивидуално уговорени. Втората част на въпроса също не съответства на изводите на съда, доколкото предмет на обсъждане е била клауза за промяна на пазарните условия като предпоставка за изменение на лихвения процент, а не клауза, предвиждаща двукомпонентен лихвен процент с посочена точна стойност на всеки от компонентите, в какъвто смисъл е формулираният въпрос.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК и въз основа на представените писмени доказателства и списък по чл. 80 ГПК жалбоподателят дължи на ответниците направените за касационното производство разноски в размер на 1500 лв.

С тези мотиви съдът