Определение № 319 от 27.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1067/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Ц. К. срещу решение № 356/10.02.2020 г. по в. т. д. № 4437/2019 г. на Апелативен съд София в частта, с която е отменено решение № 2645/12.06.2019 г. по т. д. № 17/2018 г. на Окръжен съд Благоевград и по иск с правно основание чл. 422 ГПК на „УниКредит Булбанк“ АД е признато за установено, че касаторката като поръчител дължи солидарно с кредитополучателя по договор за кредит от 25.09.2008 г. сумата 56 278, 59 лв. – главница, и сумата 6 494, 42 лв. – лихви по договора за период 01.02.2016 г. - 23.02.2017 г., от които 3 638, 56 лв. – лихва върху просрочена главница, 2 769, 97 лв. – неустойка върху просрочена главница, и 85, 89 лв. – неустойка за просрочена лихва, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по гр. д. № 184/2017г. на Районен съд Разлог.

В подадената касационна жалба се излагат твърдения, че са налице отменителни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Навеждат се доводи, че въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон, приемайки, че жалбоподателката валидно е заявила съгласие да бъде поръчител по договор за кредит, сключен с Е. Т., по отношение на който е настъпила предсрочна изискуемост и който не съдържа неравноправни клаузи. Отделно, не е обсъдил всички, събрани по делото, доказателства, както и всички, наведени от жалбоподателката, възражения. Не е приложил правилно установените в ГПК правила, касаещи признанието на факти. Заявено е становище и, че решението на въззивния съд е необосновано. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практика на ВКС, както и, че същото следва да бъде допуснато до касация поради очевидната му неправилност и с цел развитие на правото. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са включени в предмета на делото и са обусловили правните изводи на съда:

1. „Мотивите на съдебния акт следва ли да дават отговор на поставените за разглеждане въпроси и възраженията на страните и съдът следва ли да обоснове изводите си върху събраните по делото доказателства и това обсъждане необходимо ли е да бъде изложено в мотивите на съдебния акт, както и липсата на такава обосновка води ли до неправилност на решението на съда?“

2. Липсата на изрично оспорване на качеството „поръчител“ и при изначално заявени твърдения за липса установеност на качеството, в което е извършено привличане на отговорност по кредита, дава ли основание да се приеме, че е налице съгласие за поръчителство по договор за кредит?

3. „При тълкуване волята на страните по един договор, включително и за поръчителство, допустимо ли е да се правят изводи за поети задължения само от посоченото качество на лицето в този договор, изписано в началото и в края на договора, или това качество и задълженията следва да бъдат изведени от клаузите на договора?“

4. „Необходимо ли е предсрочната изискуемост на кредита да бъде обявена на всяко от задължените по него лица – длъжник, съдлъжник, ипотекарен длъжник, поръчител и други, за да се приеме, че по отношение на всеки от тях са настъпили условията за предсрочно събиране на цялото задължение по кредита?“

5. „Връчването на нотариална покана по реда на чл. 50, вр. с чл. 47 ГПК винаги ли е редовно или следва да се направи преценка за спазването на закона при осъществяване на това действие?“

6. „Как и в каква форма в хода на делото може да се направи правноангажиращо признание на факт, относим към предмета на спора?“

7. „Необходимо ли е в договора за поръчителство да се съдържат изрични клаузи, уреждащи правата и задълженията на страните по него или е достатъчно само да бъде изписано, че едно лице участва и го подписва като поръчител, за да се приеме, че се е задължило като поръчител по този договор и обезпечения с него кредит и то при условие, че дори не е предвидено поръчителството като форма на обезпечаване на кредита?“

С първите пет въпроса е обосновано приложение на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК поради отклонение от практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, а с останалите - на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за точно прилагане на закона и развитие на правото.

От касатора е формулирано искане за постановяване на акт, с който въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол и отменено съобразно правомощията на ВКС, регламентирани в чл. 293, ал. 1 ГПК. Претендира се присъждане на разноски.

От ответника по касация „УниКредит Булбанк“ АД е депозиран отговор, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Релевират се доводи относно липсата на предпоставки за допускане на въззивното решение до касация.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима.

Предмет на исковото производство е предявен от „УниКредит Булбанк“ АД срещу М. Ц. К. иск с правно основание чл. 422 ГПК за установяване наличието на вземания с източник договор за кредит № 72774485/25.08.2008 г. и шест анекса. Претенциите са формирани в резултат на неплатена главница от 56 278, 59 лв. и сумата 6 494, 42 лв. – лихви по договора за период 01.02.2016 г. - 23.02.2017 г., от които 3 638, 56 лв. – лихва върху просрочена главница, 2 769, 97 лв. – неустойка върху просрочена главница, и 85, 89 лв. – неустойка за просрочена лихва. За вземанията в полза на „УниКредит Булбанк“ АД е издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 184/2017г. на СРС.

Въззивната инстанция не е възприела извода на първоинстанционния съд за липса на облигационна връзка между банката ищец и ответницата /касатор в настоящото производство/. След извършен обстоен анализ на приетите в рамките на първоинстанционното производство писмени доказателства решаващият съдебен състав е счел, че на 15.02.2010 г. ответницата се е задължила по договора за кредит като поръчител и е приела действащите за банката общи условия, при които последната предоставя ипотечни кредити на физически лица. Ценил е липсата на оспорване на представените по делото частни документи и е стигнал до извод, че същите се ползват с обвързваща съда доказателствена сила относно авторството им, т. е., че изхождат от М. К.. Въззивният съд е тълкувал формулираните в договора за кредит № 72774485/25.08.2008 г. и анексите към него с №№ 1 и 6 изявления и е стигнал да извод, че ответницата валидно се е задължила да поръчителства на главните длъжници Е. и Б. Т.. Анализирал е противопоставеното възражение за неравноправност на клаузите за възнаградителна лихва и неустойка в договора и подписаните към него анекси и е стигнал до извод, че същите са ясни и включват обективни компоненти – СОФИБОР и твърда надбавка, които са били известни на потребителите. Взел е предвид обстоятелството, че в договора за кредит липсва възможност за едностранна промяна в лихвата и неустойката от страна на банката. Счел е, че страните са постигнали индивидуални уговорки, които на основание чл. 146 ЗЗП не са неравноправни. За неоснователно е намерил възражението на ответницата за противоречие на клаузите за договорна лихва в размер 11, 40 % годишно и неустойка в размер на 10, 01 % годишно с добрите нрави, както и възражението за противоречието им с чл. 10, ал. 2 ЗЗД като се е позовал на решение № 61/2015 г. по т. д. № 894/2014 г. на I ТО, ВКС. Съдът е кредитирал неоспорените и приети в рамките на първоинстанционното производство експертни заключения и е приел, че размерът на дължимите към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед по чл. 417 ГПК суми е бил общо 67 053, 96 лв., от които 57 545, 76 лв. – главница, и 9 508, 20 лв. – лихви. Възприел е изводите на вещото лице, че договорът не е бил редовно обслужван и при установено от доказателствата наличие на писмено изявление от страна на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, което е достигнало до главните длъжници на 25.01.2017 г., въззивният състав е счел, че задълженията по договора за кредит са станали предсрочно изискуеми, т. е. надлежно е било упражнено уговореното в полза на кредитодателя преобразуващо право по смисъла на чл. 71 ЗЗД. Съобразявайки формираната по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика, съдебният състав е приел, че за банката липсва задължение да обявява предсрочна изискуемост на поръчителя, доколкото неговата отговорност е обвързана от тази на главните длъжници. За част от вноските въззивният съд е преценил за основателно противопоставеното от ответницата правопогасяващо възражение за изтекъл срок по чл. 147 ЗЗД.

Не се установява наличие на твърдяното от касаторката основание за директен достъп до касационен контрол по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК. Очевидно неправилно е това решение, което страда от толкова съществен порок, че същият може да бъде констатиран prima facie без да се налага извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта /съответствие с материалния или процесуалния закон, както и обоснованост/. Такива са нарушенията при подвеждане на фактите под отменена или несъществуваща законова разпоредба, при приложение на закона в неговия обратен смисъл или при драстично нарушение на основни принципи и правилата на формалната логика.

Няма съмнение, че при постановяване на решението си съдът е длъжен да изложи мотиви, в които да се съдържа преценка на доказателствата и фактическите констатации, които са релевантни за спора и това следва директно от разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК. ВКС многократно е имал възможност да посочи, че въззивният съд следва да обсъди правнорелевантните твърдения на страните, от които зависи разрешаването на спора, илюстрация на което са и цитираните от касаторката решения. Съставът на Апелативен съд София не е неглижирал своите задължения и е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства относно съществувалите отношения между страните. Съдът е аргументирал защо счита за неоснователни доводите във въззивната жалба. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие с формираната практика на ВКС.

Въпроси две, шест и седем, по отношение на които се претендира допускане на факултативен касационен контрол, са некоректно зададени, тъй като не кореспондират с изложените във въззивното решение мотиви и обстоятелството, че съдът е стигнал до извод за наличие на договор за поръчителство след анализ на всички релевантни факти, установени от събраните по делото доказателства, а не само и единствено поради възприетото от съда липса на изрично оспорване на качеството поръчител от страна на касаторката. По отношение на седми въпрос следва да бъде посочено, че представлява оспорване правилността на изводите, изложени от въззивния съд, която не може да бъде проверявана в производството по чл. 288 ГПК.

Въпроси три и пет са некоректно зададени и нямат качеството на „правен въпрос“ по смисъла на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Те не изискват отговор на общоважим материалноправен или процесуалноправен проблем, а изхождат от хипотетично формулирани тези, които не могат да бъдат изведени вън от казуистиката на конкретния спора и които не кореспондират с мотивите на въззивното решение. Както беше посочено и в предходния абзац, за да направи извод за наличие на поръчителство въззивният съд задълбочено е изследвал всички доказателства и е направил обоснован извод, с оглед възприетите за осъществени релевантни факти. В решението не е посочено, че нотариалната покана, с която е обективирано изявлението за предсрочна изискуемост, е редовно връчена просто, защото е изпратена. Точно обратното, съдът е анализирал начина на получаването й, за да направи извод за редовното й връчване. Поставените от касаторката въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий за достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Отговорът на четвърти въпрос е от значение за изхода на спора, но по отношение на него не е удовлетворен допълнителният селективен критерий – да е разрешен в противоречие с практика на касационната инстанция. Отговор на въпроса произтича от разпоредбите на закона – чл. 138 ЗЗД чл. 147 ЗЗД. Сочената от касаторката практика не дава отговор на поставения в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК четвърти въпрос, поради което се явява неотносима към него. При постановяване на решението си въззивният съд не се е отклонил от служебно известната на съда практика, обективирана в решение № 40/17.06.2015 г. по т. д. № 601/2014 г. на ВКС, І ТО, решение № 23/24.03.2015 г. по т. д. № 1717/2013 г. на ВКС, I ТО, решение № 175/25.02.2016 г. по т. д. № 2602/2014 г. на II ТО на ВКС. Съставите на ВКС приемат, че началният момент, от който започва да тече срокът по чл. 147 ЗЗД се определя от датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника кредитополучател, ако към този момент са били налице обективните предпоставки за изгубване преимуществото на срока.

Касационната инстанция намира, че след като не са изпълнени изискванията на чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК, както и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение, постановено от Апелативен съд София.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС