Определение № 12595 от 21.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 10809/2024 г.

Производството е по реда на чл. 145 и следващите от Административно процесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 55 от Закона за подпомагане на земеделските производители /ЗПЗП/. Образувано е по жалба на М. И. Б. от [населено място], общ. Карлово, обл. Пловдив, чрез процесуалния му представител адв. Абровски, против Заповед № РД – 09 – 952 от 05.09.2024г. на Министъра на земеделието и храните, с която на основание чл. 55, ал. 2 ЗПЗП е утвърдена Методика за прилагане на предварителните условия в Република България във връзка с изпълнението на Стратегическия план за развитие в земеделието и селските райони в Република България в периода 2023 – 2027г., обн. в ДВ бр. 78/13.09.2024г. Настоящият състав на Върховният административен съд намира, че делото не му е родово подсъдно. Оспорената заповед е издадена на основание чл. 55, ал. 2 ЗПЗП. Съгласно чл. 55, ал. 4 ЗПЗП, в действащата към издаване на заповедта и към настоящия момент редакция от ДВ бр. 39/2024г. в сила от 01.05.2024г., „Методиката и заповедта по ал. 2 се обнародват в официалния раздел на "Държавен вестник" и могат да се обжалват в 14-дневен срок от датата на обнародването пред съответния административен съд по реда на Административнопроцесуалния кодекс“. В ЗПЗП липсва изрична уредба за това кой е родово и местно компетентния съд, който следва да се произнесе по жалба, срещу заповед по чл. 55, ал. 2 ЗПЗП. Следователно следва да се приложат разпоредбите на АПК. Относно родовата подсъдност е приложима разпоредбата на чл. 132, ал. 2, т. 2, пр. 1 АПК в редакцията от ДВ бр. 77/2018г. в сила от 01.01.2019г., съгласно която на Върховния административен съд са подсъдни оспорванията срещу актовете на Министерския съвет, министър-председателя, заместник министър-председателите и министрите, издадени при упражняване на конституционните си правомощия по ръководство и осъществяване на държавното управление; в случаите, предвидени в закон, както и когато тези органи са делегирали правомощията си на съответните длъжностни лица, издадените от тях административни актове се оспорват пред съответния административен съд. Въз основа на цитираната норма, настоящият състав намира, че в случая е налице втората хипотеза на посочената разпоредба, а именно „в случаите предвидени в закон“, както и когато министър е делегирал правомощията си на съответно длъжностно лице, издадените административни актове се оспорват пред съответния административен съд. В настоящия случай в изричната норма на закона – чл. 55, ал. 4 ЗПЗП е изрично предвидено, че оспорванията на заповедите по чл. 55, ал. 2 ЗПЗП се извършва пред съответния административен съд. Поради това не са налице условията на чл. 132, ал. 2, т. 2, АПК в частта, с която да се приеме, че спорът е родово подсъден на Върховния административен съд. Напротив, въз основа на изричната законова норма, спорът е родово подсъден на съответния административен съд съгласно чл. 132, ал. 1 във връзка с чл. 132 ал. 2 т. 2 предл. Второ на АПК и във връзка с изричната разпоредба на чл. 55, ал. 4 ЗПЗП. Относно местната подсъдност, настоящият съдебен състав счита, че с оглед приложените по делото доказателства за постоянен адрес на жалбоподателя – [населено място], общ. Карлово, обл. Пловдив, съгласно разпоредбата на чл. 133, ал. 1 АПК, спорът е подсъден на Административния съд – гр. Пловдив, в която област се намира [населено място], общ. Карлово, който съответно е и родово и местно компетентния съд и следва да се произнесе по подадената жалба. По изложените съображения и на основание чл. 135, ал. 2 АПК Върховният административен съд, състав на второ отделение,