Определение № 3092 от 19.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4672/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 619 от 25.05.2023 г. по в. гр. д. № 554/2023 г. на Варненския окръжен съд е потвърдено решение № 4059 от 19.12.2022 г. по гр. д. № 15596/2021 г. на Варненския районен съд, с което е прието за установено по отношение на П. Г. А., че Н. Б. Н. е собственик на 5/38 идеални части от поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], общ.А., област В., одобрени със заповед № РД-18-18/06.03.2015 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес [населено място], [улица], с площ от 459 кв.м., придобит на основание договор за дарение, сключен с Б. Х. К., съгласно нотариален акт № 171/25.03.2019 г. на СВ-В., и П. Г. А. е осъдена да предаде на Н. Б. Н. владението върху притежаваните от него 5/38 идеални части от описания недвижим имот, на основание чл. 108 ЗС.

Въззивният съд е приел от фактическа страна следното:

По легитимацията на ищеца Н. Н.:

С нотариален акт за дарение на недвижим имот № 13/1983 г. на нотариус при РС-Варна, Б. Н. Б. е дарил на внука си С. Х. Й. незастроено дворно място /процесният имот/, находящо се в [населено място] близнак, представляващо УПИ [№] в кв. 48. На последния е издадено разрешение за строеж от 25.07.1983 г. за изграждането на вила в имота. С нотариален акт № 48/1986 г. С. Й. е продал на сестра си Б. Х. Й. 1/2 идеална част от имота, получен от него по дарение от дядо му през 1983 г. С нотариален акт за дарение № 69/25.03.2019 г. Б. Х. К. е дарила на М. С. Н. 14/19 идеални части от собствената си 1/2 идеална част от поземлен имот с идентификатор [№], заедно с 1/2 идеална част от построената в него сграда с идентификатор [№], а на Н. Б. Н. – 5/19 идеални части от собствената си 1/2 идеална част от поземления имот. С договор за дарение обективиран в нотариален акт № 6/2022 г., М. С. Н. е дарила на М. Н. Б. 9/19 идеални части от собствените си 14/19 идеални части от 1/2 идеална част от процесния имот с идентификатор [№], заедно с 1/2 идеална част от построената в същото дворно място жилищна сграда с идентификатор [№] по Кадастралната карта. Със същия нотариален акт М. Н. е дарила на Н. Б. Н. 5/19 идеални части от собствените си 14/19 идеални части от 1/2 идеална част от процесния имот с идентификатор [№].

По легитимацията на ответницата П. А.:

П. А. е придобила от С. Й. по силата на замяна, обективирана в нотариален акт № 175/2018 г., и покупко-продажба, обективирана в нотариален акт № 176/2018 г., общо 1/2 идеална част от процесното дворно място в [населено място], ведно с 1/2 идеална част от построената в имота жилищна сграда.

По отношение на останалата 1/2 идеална част от дворното място, установена като съсобствена между страните по делото, ответницата П. А. твърди, че е придобила собствеността на оригинерно придобивно основание вследствие на изтекла в нейна полза придобивна давност в периода от 2005 г. до настоящия момент, като към собственото си владение е присъединила владението на праводателя си С. Й., считано от 1983 г.

При така установеното от фактическа страна въззивният съд е приел, че ищецът Н. Н. е придобил по дарение с нотариален акт № 171/2019 г. от Б. К. 5/38 идеални части от дворното място в [населено място] с идентификатор [№] по кадастралната карта на [населено място], [община]. Направил е извод, че ищецът Н. Н. е активно материалноправно легитимиран по предявения иск за собственост на процесните 5/38 идеални части от дворното място.

Прието е за недоказано възражението на ответницата за придобиване по давност на процесните 5/38 идеални части, за които претендира ищецът. Твърденията на ответницата, че е осъществявала трайно и непрекъснато фактическа власт по отношение на процесния имот, считано от 2005 г., са недоказани както по отношение на заявения начален период на владението, така и по отношение на неговото съдържание. Не е установено в периода от 2005 г. до 2014 г. ответницата да е осъществявала трайно фактическа власт по отношение на собствената на Б. К. 1/2 идеална част от дворното място, а не спорадични посещения във връзка със съжителството й със С. Й.. Свидетелката М. Н. – дъщеря на С. Й., посочва, че П. и баща й заживели на семейни начала през 2009 г. в [населено място], а няколко години по-късно се преместили да живеят в имота в [населено място], като ползвали втория етаж от къщата. Свидетелката Б., съседка, сочи, че започнала да вижда П. и С. заедно в имота в [населено място] през 2014 г. след като починала М. Б.. Именно от 2014 г. датира и адресната регистрация на П. А. и С. Й. в [населено място]. Въззивният съд е кредитирал показанията на двете свидетелки като изходящи от лица с преки лични впечатления както от връзката между ответницата и С. Й., така и за времето, в което двамата са се установили трайно в имота в [населено място]. Показанията се подкрепят косвено и от останалите събрани по делото доказателства, което ги прави достоверни, преценени по реда на чл. 172 от ГПК. Въззивният съд не е кредитирал показанията на свидетелите К. Н. и Ж. Г. за това, че ответницата трайно е заживяла в [населено място] през 2004-2005 г., както и че в имота са живели само тя и С. Й., тъй като същите противоречат както на показанията на другата група свидетели, които поради семейната си връзка и непосредствено съседските отношения са кредитирани като по-достоверни, така и на останалите ангажирани доказателства, които установяват по безспорен начин, че поне до лятото на 2006 г. в имота на първия жилищен етаж и дворното място е живяла Б. К. и семейството й / от 2003 г. до лятото на 2006 г. дъщеря й Ц. е посещавала училище в [населено място], а до м. 10.2005 г. Б. е работила в ресторант на К.. След 2006 г. Б. К. е започнала да живее в [населено място], но периодично е посещавала имота си в [населено място] до 2018 г., в какъвто смисъл са показанията на свидетелите Н. и Б.. Установено е по делото, че през 2009 г. Б. К. е предоставила имота си за ползване на своята племенница М. Н., която започнала ремонтни дейности – смяна на дограма, поставяне на гипсокартон в помещение, ремонт на кухня. Достъпът на М. в имота не бил ограничаван по никакъв начин нито от баща й С., нито от ответницата П., която към този момент все още не живеела постоянно в имота, а го посещавала през почивните дни. Въззивният съд е приел, че личните впечатления на свидетелката Г. от гостуванията на П. А. в [населено място] са придобити след 2009 г., доколкото в показанията си същата е посочила, че първият етаж на къщата е бил негоден за живеене, а това очевидно се е дължало на започнатия и недовършен ремонт на етажа от М. Н. през тази година – избита мивка, разделяне на помещения с гипсокартон, смяна на дограма и др.

Приет е за недоказан и субективният елемент на давностното владение на П. А. – че е считала имота за свой и е демонстрирала това пред трети лица, в това число и пред съсобственика Б. К. за периода от 2005 г. до 2019 г., доколкото до м. 03. 2019 г. ищецът Н. все още не е имал права по отношение на дворното място. Впечатленията на разпитаните свидетели са, че ответницата е заживяла в [населено място] поради връзката си със С. Й. – собственик на половината от жилищната сграда и дворното място и това е било основанието на съвместното им ползване на неговата собственост. Съсобствениците С. Й. и Б. К. разпределили доброволно ползването на етажите в жилищната сграда, като всеки от тях извършвал в качеството си на съсобственик дейности по обслужващото дворно място. Според показанията на свидетелката Б., Б. засаждала дръвчета в двора, направила пътеки и шахта – обстоятелства, които са установени /по отношение на дръвчетата/ и от показанията на св. Г.. По делото не е установено до 2018 г. С. Й. и П. А. да са ограничавали ползването на собствената на Б. К. 1/2 идеална част от дворното място и да са й противопоставяли собствени права, придобити на основание давностно владение. Позоваването на С. Й. на изтекла в негова полза придобивна давност по отношение на частта на Б. К. от сградата и двора за периода от 1994 г. до 22.01.2020 г. е съдебно отречено с решението по гр. д. № 788/2020 г. по описа на ВРС. Въззивният съд е приел, че макар ответницата П. А. да не е била страна по това дело, същата се явява обвързана от него досежно позоваването й на присъединяване на владението на праводателя й С. Й., доколкото е отречено последният да е осъществявал давностно владение на несобствената му 1/2 идеална част от дворното място, което ответницата да е продължила за себе си.

Прието е, че лично основание за ползването /владението/ на 1/2 идеална част от жилищната сграда и 1/2 идеална част от двора от страна на П. А. /а не като съжителстващо със собственика лице/ се е появило едва през 2018 г., когато С. Й. се е разпоредил в нейна полза с цялата си собственост в [населено място]. Към този момент Б. К. все още е била съсобственик на имота с квота от 1/2 идеална част. Едва след извършената от нея в полза на Н. Н. през 2019 г. разпоредителна сделка с процесните 5/38 идеални части от дворното място са налице данни и доказателства за прояви от страна на ответницата А. на намерението й да свои придобитите от ищеца Н. Н. идеални части от имота, изразяващи се в недопускането му до имота – факт, възприет както от свидетелите, така и от самия ищец. Именно ограничаването на ищеца от достъп до съсобственото дворно място е обуславящо правния му интерес от предявения иск за собственост. Едва от 2019 г. е започнало от страна на ответницата владение на цялото дворно място с намерение за своене на несобствената 1/2 идеална част от него, включваща и процесните 5/38 идеални части на ищеца. Започналата да тече в полза на П. А. придобивна давност е спряна с предявяване на настоящия иск от ищеца през м. 10. 2021 г., поради което същата не е изтекла и не е породила желаните правни последици. Ответницата не е собственик на процесните 5/38 идеални части от дворно място, техен собственик е ищецът и затова предявеният от него иск по чл.108 ЗС е основателен.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от П. Г. А..

В изложение към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1. Следва ли съдът да докладва възраженията от въззивната жалба, да формира мотиви по всички тях, да обсъди всяко едно възражение поотделно и да заяви защо ги приема за основателни или не, съответно да прецени всички факти;

2. Следва ли съдът да укаже на страните кои факти да установят и за кои не са ангажирали доказателства, или служебно да предприеме действия по събирането им или да съдейства на страните за установяването на относимите такива и да уважи заявените за събиране доказателства с отговора или въззивната жалба;

3. Длъжен ли е съдът да даде поисканата защита с исковата молба, или е свободен в преценката си;

4. Може ли съдът да приеме наличието на изтекла в полза на ответницата 10-годишна придобивна давност в рамките на заявения период 2005г. - 2022 г.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 1/2001 г. на ВКС, ОСГК, решение № 133 от 23.10.2019 г. по гр. д. № 3565/2018 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 158 от 28.06.2016 г. по гр. д. № 3316/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 104 от 09.10.2019 г. по гр. д. № 625/2019 г. на ВКС, ІІ г.о.

Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Ответникът Н. Б. Н. е депозирал отговор, в който излага становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск за собственост, което подлежи на касационно обжалване независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, г.1 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.

Въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС по първия въпрос, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди всички своевременно въведени доводи и възражения на страните, да установи фактическата обстановка и приложимите към нея материалноправни норми. В случая е обсъдено възражението на ответницата за придобиване на собствеността на процесните идеални части по давност и са изложени мотиви защо съдът приема това възражение за неоснователно. Съответен на практиката на ВКС е изводът на съда, че до 2018 г., когато С. Й. се е разпоредил в полза на ответницата със своята 1/ 2 идеална част от процесния имот [населено място], не може да тече придобивна давност в полза на П. А., която е била допусната в имота от носителя на вещното право. Посещенията и обитаването на А. в имота преди 2018 г. представляват държане, а не владение, съответно периодът до 2018 г. е без значение за придобивната давност. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС, според която лицето, което е било допуснато в имота със съгласието на собственика с уговорка за ползване, т.е. ако са налице т.нар. „търпими действия“, има качеството „държател“, а не владелец - решение № 159 от 14.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1492/2013 г., II г. о., решение № 41 от 26.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4951/2015 г., I г. о., решение № 196 от 18.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 137/2018 г., I г. о. В съответствие с практиката на ВКС е прието, че за да бъде преобърнато държането във владение, трябва да са налице активни действия спрямо собственика, тъй като владението не може да остане скрито - решение № 50036 от 26.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3826/2020 г., II г. о., решение № 291 от 9.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 859/2009 г., II г. о. На следващо място – както П. А., така и Н. Н. са частни правоприемници на страните по гр. д. № 788/2020 г. по описа на ВРС, на което се е позовал въззивният съд. В съответствие с практиката на ВКС за субективните и обективни предели на силата на пресъдено нещо е изводът на въззивния съд, че П. А. е обвързана от влязлото в сила решение, с което е отречена претенцията на нейния праводател С. Й. да е придобил по давност идеалната част на съсобственика си Б. К., следователно П. А. не може да присъедини владение на своя праводател, което е отречено с влязлото в сила решение. След 2018 г. фактическата власт на ответницата има характеристиката на владение, доколкото по делото са налице данни, че като съсобственик същата е предприела действия по демонстриране на намерение за своене на чуждите идеални части. Срокът на това владение обаче е недостатъчен за настъпване на последиците на чл. 79 ЗС. Необсъждането от съда на доказателства, които не са от значение за изхода на делото, не представлява нарушение на практиката на ВКС по първия поставен въпрос, тъй като според тази практика само необсъждането на допустимите и относими доказателства е процесуално нарушение. Отделно от това – дори да не са обсъдени част от доводите на жалбоподателката, изложени във въззивната жалба /че има противоречие в свидетелските показания по въпроса от кой момент П. е заживяла в спорния имот, че се е грижила в имота за бабата на С. до момента на нейната смърт през 2014 г., че е обработвала двора, отглеждала в него домашни любимци и го е заключвала/, това не представлява съществено нарушение на процесуалните правила и практиката на ВКС по прилагането им, поради наличието на друг решаващ извод, изложен от въззивния съд – че всички действия на П. в имота до 2018 г. не покриват характеристиките на владението, както и че тя не може да присъединява владение на своя праводател, отречено със сила на пресъдено нещо. Лице, което живее в един имот поради обстоятелството, че е допуснато от ползващия съсобственик заради близките им отношения /фактически съжител/ не е владелец нито на идеалната част на допусналото го лице, нито на идеалната част на другия съсобственик, а представлява държател. Без ясно и недвусмислено преобръщане на държането във владение чрез отблъскване на владението на собствениците не може да се признае придобиввна давност на държателя. Това разрешение следва от ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, което важи както за отношенията между съсобственици /сънаследници/, така и в хипотеза като настоящата, когато един от съсобствениците е допуснал в имота трето лице, което има качеството на държател и което, за да придобие идеалната част на другия съсобственик, следва недвусмислено да отблъсне владението му, а това не може да стане с простото обитаване и ползване на имота.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по втория въпрос от изложението, доколкото ответницата е ангажирала доказателства по възражението си за изтекла в нейна полза придобивна давност и съдът не е имал основание да й указва, че не сочи доказателства по това възражение. Преценката дали ангажираните доказателства установяват владение или държане и за какъв период, е изцяло правна и принадлежи на съда. Оплакванията за необоснованост на фактическите изводи в обжалваното решение по съществото си представляват касационни основания за неправилност на съдебния акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, чието обсъждане във фазата по чл. 288 ГПК, вр. чл. 280, ал. 1 ГПК е недопустимо.

Въпрос № 3 е за дължимата защита, която ищецът иска от съда. Дължимата защита обаче не изключва отхвърлянето на иск, който съдът е счел за неоснователен или недоказан. По този въпрос също не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Въпрос № 4 е по правилността на решението, затова не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съгласно разясненията в мотивите на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос по чл.280, ал.1 ГПК трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В предварителната фаза по чл.288 ГПК за селектиране на касационните жалби ВКС не може да проверява правилността на обжалваното въззивно решение. Затова не може да се допусне касационно обжалване и по този въпрос.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. От прочита на въззивното решение не личат груби нарушения на закона и правилата на формалната логика.

При този изход на делото на ответника следва да се присъдят сторените разноски за касационното производство в размер на 1500 лв. по договор за правна защита и съдействие от 01.08.2023 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,