Определение № 373 от 15.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1596/2022 г.

Образувано е по касационна жалба на А. С. А. срещу решение № 260391 от 02.02.2022 г., постановено по гр.д. № 4881/2019 г. по описа на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 17949 от 21.01.2019 г., постановено по гр.д. № 87007/2017 г. по описа на Софийския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу „ Труд медиа” – ЕООД иск за осъждане на ответника да му заплати сумата от 15000 лв. обезщетение за неимуществени вреди резултат от публикуването в интернет изданието на медията на четири статии със злонамерено, клеветническо и охулващо професионалната и публична репутация и достойнството на ищеца, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба. Касаторът поддържа като порок на атакуваното решение неправилност и на трите касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли същото да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което делото да бъде върнато за ново разглеждане от въззивния съд или искът да бъде уважен. Твърди, че въззивният съд е нарушил чл.272 ГПК, като не е обсъдил всички относими доказателства по делото и не се е произнесъл по всички доводи и възражения на страните, а изложените мотиви са пестеливи, непълни, противоречиви, a така също правните изводи несъответстващи на практиката на ЕСПЧ и на националните съдилища по идентични казуси, както и необосновани. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване при позоваване на чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК се поставят следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи, да посочи защо намира заявените с жалбата оплаквания за неоснователни?; 2. При какви конкретни условия упражняването на гарантираните права по чл. 39, ал.1, чл.40, ал. 1 и чл. 41 КРБ и на чл. 10, ал. 1 ЕКЗПЧОС подлежи на ограничения, произтичащи от забраната за накърняване на доброто име и личното достойнство по чл. 39, ал.2, чл. 41, ал.1, изр.2-ро, чл.32, ал. 1, на забраната за злоупотреба с права по чл.57, ал.2 КРБ и на ограниченията предвидени в чл.10, ал. 2 ЕКЗПЧОС; 3. Длъжен ли е въззивният съд да анализира верността на фактическите основания в подкрепа на оценъчните съждения и ако верността не е установена да постанови осъдителен диспозитив като санкция за злоупотреба със свободата на словото, показваща злонамереност и отправяне на лични нападки?; 4. Длъжен ли е въззивният съд в мотивите си да разграничи кои твърдения са за факт и кои представляват оценка, както и да посочи дали твърденията са неверни и позорят адресата, както и кои от посочените в исковата молба изрази представляват едновременно твърдение за факт и отразяват негативна оценка за ищеца?; 5. Ползвал ли се е касаторът като председател на съсловна организация на съдиите, упражнявайки според ЕСПЧ гарантираните от Конвенцията свободи на сдружаване и на изразяване, с по-ниска степен на защита срещу необоснована критика в сравнение с дължимата на останалите съдии и произтичаща от легитимното основание за ограничаване свободата на изразяване, установено в чл. 10, ал. 2 ЕКЗПЧОС- за гарантиране на авторитета и независимостта на правосъдието?; 6. Длъжен ли е въззивният съд да посочи начина на определяне на обезщетение за неимуществени вреди, причинени с няколко деяния през кратък интервал от време, когато не може да се разграничи приноса на всяко едно от деянията?; 7. Длъжен ли е въззивният съд да съобрази, че независимо от поименното посочване на касатора в две от четирите процесни статии, тяхното кумулативно преценено общо съдържание, както и използваните в две от статиите, в които не се споменава изрично името му, изрази за определяне на тесен кръг от лица, към които той безспорно е принадлежал, позволява ангажирането на отговорността на ответника за употребените позорящи изрази в същите статии? Касаторът релевира и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК- очевидна неправилност на съдебното решение като основание за достъп до касационно обжалване. Ответникът по жалбата „ Труд медиа” – ЕООД с писмен отговор оспорва основателността на жалбата. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на второ гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване намира следното: Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от страна по делото /ищец/ с правен интерес от обжалването, срещу въззивно съдебно решение, подлежащо на касационен контрол по аргумент от чл. 280, ал.3, т. 1 ГПК като постановено по иск с цена над 5000лв. Първоинстанционното производство е образувано по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за осъждане на ответника „ Труд медиа” – ЕООД да заплати обезщетение в размер на 15000 лв. за причинените на ищеца в качеството му на съдия и на председател на Съюза на съдиите неимуществени вреди, претърпени от публикуването в интернет изданието на медията на четири броя статии с невярно съдържание, а именно: 1. Статия със заглавие: „ Спешно отпускат милиони на НПО- тата около Х. И.”, с подзаглавие “Упорството на правосъдния министър Е. З. за приемане на Пътната карта може да се обясни с лобисткия натиск, който пряко заинтересованите кръгове и оказват”, публикувана в Труд онлайн на 07.04.2016г.; 2. Статия, озаглавена: „Съдебната реформа е за истински юристи и държавници” с подзаглавие „Ще бъдат ли „осветени” зависимите магистрати- решават утре депутатите. Съюзът на съдиите в България демонстративно се занимава с политически протести“, публикувана онлайн на 26.07.2016 г.; 3. Статията „Защо оставането на грантовете на съдиите е полезно?” от 01.08.2017 г.; 4.Статия, озаглавена: „Защо няма ефективни присъди за корупция?’“, публикувана в trud.bg на 28.11.2017 г. Ищецът цитира в исковата си молба отделни пасажи от статиите и твърди, че изложеното в тях е изфабрикувано, измислено или умишлено съставено, за да го дискредитира като съдия, личност, гражданин и член на ръководството на Съюза на съдиите в България /ССБ/. Поддържа, че в процесните статии се съдържат повтарящи се компромати, целящи деформиране на информационната среда и насаждане на негативен образ, уронващ както доброто име на ищеца, така и на ССБ, на неговите членове, на съдиите като цяло и в крайна сметка на правосъдната система. За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен, съставът на СГС е приел за установено от фактическа страна, на база на назначената и приета в първа инстанция съдебна компютърно- техническа експертиза, факта на процесните статии, съдържанието им, както и публикуването им на сайта trud.bg, както и средният брой посещения на сайта за ден, възлизащ на 28 800 посетители. Прието e за установено, че името на ищеца е споменато в първата статия от 07.04.2016 г., както и в четвъртата – от 28.11.2017 г. Съдът е посочил, че в първата статия ищецът е визиран като представляващ одиозния, грантово- финансиран ССБ, а самият ССБ като организация, която политизира съдебната система, атакува прокуратурата и се опитва да цензурира в. „Труд“- двама варненски журналисти са останали без работа, благодарение на усилията на ССБ. Прието е, че тази статия коментира и наказателно дело, по което ищецът е председател на състава, постановил оправдателна присъда, заедно с друг съдия, определен като знаме на съдебната реформа и гнила ябълка. Съдът е изложил мотиви, че в четвъртата статия името на ищеца е споменато в качеството му на председател на ССБ във връзка с твърдението, че той е участник в т нар „Клуб Капитал”, а клубът е част от задкулисието, домогващо се да овладее съдебната система, като към статията е публикувана снимка на ищеца, заедно със споменатите в нея съдия И. и Х. И.. Прието е, че втората статия от 26.07.2016 г., е посветена на внесени за гласуване в НС промени в Закона за съдебната власт/ЗСВ/, свързани с необходимостта магистратите да обявяват членството си в професионални организации, като се анализира позицията на ССБ и е употребен изразът „върхушката на ССБ”. Третата статия от 01.08.2017 г. също има за предмет промени в ЗСВ, засягащи финансирането на професионалните организации на магистратите, като в нея са използвани изразите „олигархично зависимата върхушка на ССБ”, „ССБ е проксито на в правосъдието на същите олигархични кукловоди”, „върхушката на ССБ изобщо не се интересува от правораздаване” и др. Прието е за установено, че сайтът trud.bg е собственост на „Труд Медия” ЕООД. Въз основа на приетите в първа инстанция основна и допълнителна експертизи е прието за установено, че ССБ е получавал за периода 2016-2017 г. финансиране по договори с трети лица и организации, а именно от Правителството на Холандия по проект „Добри практики на управление на съдилищата” и от фондация „Америка за България”, но от получените средства не е изплащано възнаграждение на ищеца. Прието е също за установено, че към момента на публикуване на четирите статии ищецът е съдия в СГС, както и председател на ССБ, като в последното си качество е с активна позиция по въпроси на правосъдието в България и има публични изяви, включително и интервюта. Въз основа показанията на разпитаните по делото свидетели, е прието, че в периода след публикуване на статиите, настъпила осезаема промяна у ищеца- появила се засилена вглъбеност, затвореност, избягване на семейни събирания, изгубил присъщото си чувство за хумор, споделял, че няма проблеми в работата си като съдия, но че били публикувани статии в Труд, които го злепоставяли. За да формира правните си изводи, въззивният съд е изходил от следните правни положения: -че отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД е обективна /безвиновна/, като в случай на вреди, твърдени като резултат от медийни публикации с невярно съдържание, отговаря издателят на изданието, организирал публикуването на процесните журналистически материали;- че ищецът следва главно и пълно да докаже поведението на трето лице, на което ответникът е възложил работата, вредите, както и причинно-следствената връзка между поведението на третото лице и вредите, а ответникът в случай на клеветнически публикации, че публикуваната информация е вярна, че е проверена съобразно критериите за добросъвестна журналистическа практика или че не е възложител на работата по смисъла на чл. 49 ЗЗД; - че при твърдение за вреди от журналистически публикации е налице колизия и конкуренция между две основополагащи за демократичната държава основни права- правото на личен живот през призмата на неприкосновеност на честта, достойнството и доброто име, с неговите естествени ограничения, налагани от упражняваните от отделни физически лица публични функции, вкл. възможността тези лица да са обект на засилен обществен интерес и критика и правото на свобода на словото, в частност на изразяване, през призмата на свободната журналистика и нейната роля в обществото; - че при такава колизия и конкуренция съдът следва да определи докъде е допустимата юридически граница, до която едното право може да бъде ограничено за сметка на другото. След анализ на практиката на КС на РБ, въззивният съд е направил извод, че правото по чл. 39, ал. 1 КРБ на свобода на изразяване на мнение и неговото разпространение чрез слово, звук, изображение или по друг начин е фундаментално, „право- майка” на всички останали комуникационни права и то може да бъде ограничавано само на посочените в чл. 39, ал. 2 КРБ основания, а именно за защита на други ползващи се с конституционна закрила права и ценности. Прието е, че едно от основните ограничения на правото на свободно изразяване е правото на лично достойнство чест и добро име на другиго по чл.32, ал.1, изр. 1-во КРБ. Съдът е посочил, че според практиката на КС е налице разлика между обществен интерес от определени факти и информация, обслужващи обществената дискусия и такива, които са свързани с интимната човешка сфера и интересът към които е равнозначен на любопитство, като първите се ползват с по-висока степен на защита. Според практиката на КС изказванията, засягащи дейността на държавни органи, политически фигури и държавни служители, вкл. съставляващи критика спрямо тях, се ползват с по-висока степен на защита, която защита е призната и от т нар. „доктрина за политическите и публичните личности”, формирана в практиката на ЕСПЧ. Отчетено е, че за разлика от чл. 10, ал.2 ЕКЗПЧОС, в КРБ не е изрично закрепена като легитимна цел на ограничаването на свободата на изразяване на мнение поддържането на авторитета и безпристрастността на правосъдието, но независимо от това е споделена практиката на ЕСПЧ, според която съдиите, за разлика от всички останали държавни служители, се ползват с най- висока степен на защита. Възприето е като изходно положение за намирането на баланс между свободата на изразяване и правото на добро име на публичната личност, провеждането на разграничение между вида на спорното медийно отразяване и неговата цел- дали съдържанието на изнесената информация се отнася до въпроси от обществен интерес, а така също на плоскостта на преценката за клеветнически твърдения дали се касае за фактически твърдения или за оценъчни съждения, доколкото клеветата е разгласяване на позорни обстоятелства или приписване на другиго на престъпление, а не негативни оценки и вменяване на отрицателни качества на дадено лице. Фактическите твърдения изискват доказване на истинността им, а при оценъчните съждения въпросът за истинността не стои. Споделена е практиката на ЕСПЧ да тълкува понятието оценъчни съждения широко, особено когато спорната статия е от обществен интерес, но да приема, че оценъчното съждение, за да се ползва от защита, следва да има някакво фактическо основание. Във връзка с последното въззивният съд е приел, че трябва да извърши преценката на процесните публикации на два етапа, като разграничи фактически твърдения от оценъчни съждения, след което да определи, отграничи в оценъчните съждения достатъчно фактическо основание. Съдът е посочил, че ако спорните публикации се отнасят до магистрати и са явно обидни или клеветнически, се дължи преценка дали ответникът е доказал верността на изявленията си. Пристъпвайки към конкретен анализ на доказателствата, съдът е посочил, че предмет на делото са единствено описаните в исковата молба четири статии, като последващото позоваване на ищеца и на други статии, както и събраните в тази насока доказателства, е ирелевантно. Съдът е приел, че следва да преценява процесните статии и изявленията в тях в тяхната съвкупност, както и да анализира конкретни части от съдържанието им, като държи сметка дали това са клеветнически твърдения или оценъчни съждения и дали ако са оценъчни съждения, те имат достатъчна фактическа обосновка. Прието е, че и четирите статии имат за обект на анализ професионална организация на съдиите. Първата и четвъртата от тях съдържат фактическото твърдение, че ищецът е съдия, което фактическо твърдение е вярно. Вярно е и фактическото твърдение, съдържащо се в четвъртата статия, че ищецът към релевантния според статията период е председател на ССБ. Съдът е приел, че като председател на ССБ ищецът активно е участвал в обществено значимия дебат за реформата на съдебната система и гарантиране независимостта на съда и с тези си действия той е излязъл от типичната си роля на магистрат и е попаднал в обхвата на обществения интерес вече като активна публична личност, поради което следва и да е готов да посрещне по-интензивен интерес към действията си, включително и като професионален съдия, респективно и по –широки граници на допустима критика. Фактическото твърдение, изнесено в първата статия, че той е председател на състав, постановил оправдателна присъда по наказателно дело, заедно с друг поименно назован съдия, само по себе си не е позорящо или злепоставящо обстоятелство, а отделно от това то е и вярно. Съдът е изложил мотиви, че използваният в статията израз „гавра с труп“ по отношение на постановената оправдателна присъда, представлява оценъчно съждение- изразява негативното отношение на автора на публикацията към съдебния състав, а такава оценка не подлежи на съдебна преценка. За преклудирани са счетени /като наведени едва във въззивната жалба/ доводите за невярно изнесена информация за наказателното дело относно обекта на престъплението- дете или бебе. В допълнение съдът е посочил, че дори да се приеме, че е налице подобна фактическа неточност, тя не би могла да промени извода, че първата статия отразява негативна оценка на дейността на ищеца по повод участието му в орган към министъра на правосъдието и застъпваните от него позиции като председател на ССБ, а не като магистрат. Позоваването в статията на конкретно дело, по което ищецът е правораздавал, действително би могло да се разглежда като насочено към създаването на определен негативен образ на ищеца като магистрат, но предвид основния акцент на публикацията, свързана с дейността на ищеца към Съвета за съдебна реформа в качеството му на председател на ССБ, изнесените данни по конкретното дело са преценени като допустим журналистически подход, свързан с повдигането на важен според авторите на статията въпрос за начина, по който се вземат решенията за разходване на средства от европейските фондове, за да се илюстрира журналистическата теза за зависимост на органа, който взема тези решения и участието на лица, които преследват интереси за допълнителен източник на финансиране. Прието е, че несъгласието на ищеца с изразената негативна оценка и образ, почиващи преобладаващо на факти, които са верни, не е основание за ангажиране на деликтната отговорност на ответника. Според въззивния съд не е налице и набеждаване в престъпление поради липса на необходимата конкретика за определен престъпен състав. Изразите „представляващ одиозния, грантово- финансиран ССБ”, „организацията, която освен с политизирането на съдебната система, започва да се опитва да цензурира вкл. в. „Труд”, „засега благодарение на усилията на ССБ, чийто председател е съдия А., успя да осигури липса на работа на...”, са преценени като изнасящи факти и оценъчно съждение за ССБ на база на изнесените факти и представляват негативна оценка, а не фактическо /клеветническо/ твърдение по отношение на ищеца, поради което и не подлежат на съдебна преценка. Като оценъчно съждение е преценено и посоченото в статията, че парите ще отидат в „правилните” граждански организации, което е израз на едно от възможните мнения в рамките на обществения дебат за възможното финансиране на професионалните организации на магистратите. Съдът е посочил, че използваните прилагателни по отношение на ССБ, въпреки споменаването на ищеца като негов председател, не могат да се ценят като обидни, защото визират организацията, а не личността на ищеца. Като оценъчно, а не като фактическо е преценено и твърдението, че ищецът е „формален” председател на ССБ, като е отхвърлена тезата на ищеца, че смисълът, вложен в израза „формален” е твърдение за неверен факт. По отношение на втората и третата статия, в които не се споменава персонално името на ищеца, но се говори за олигархично- зависима върхушка на ССБ, е прието, че непосочването конкретно на определено лице, поначало не изключва ангажиране на деликтната отговорност в негова полза, ако изнесените твърдения са обидни или клеветнически за конкретно лице или когато се отнасят до определена група от лица / напр етническа, както е прието в решението на ЕСПЧ по делото Б. и Ч.- 2013 г./ или колектив. Във връзка с последното е прието, че в случая не се касае за общи изявления, хвърлящи негативна светлина върху етнически, религиозни или други групи,неползващи се от никаква или от много ограничена закрила по чл. 10 от Конвенцията, разгледан в светлината на чл. 17 от същата/ забрана за дискриминация/, респективно чл. 39 КРБ, доколкото ССБ е организация, а не социална група, в която не участват всички съдии, поради което не е налице хипотеза на необходимост на преценка за спазване на баланса между правото на свободно изразяване на мнение и правото на ищеца на репутация/ на добро име и достойнство/ Аргументите на ищеца, че с втората и третата статия, и като цяло с четирите статии, се опорочава публичния образ на ССБ, а оттам се засяга и доброто име, чест и достойнство на ищеца като част / член / на ССБ, са преценени като неоснователни. Допълнително е прието, че използваният израз върхушката на ССБ не позволява и еднопосочна директна индивидуализация на ищеца като визирано в статията лице, поради което и на това основание не може да се ангажира деликтната отговорност заради злепоставящо внушение насочено към конкретно лице- ищеца или заради клеветническо твърдение, което винаги предполага за адресат точно определено конкретно лице. По отношение на последната четвърта статия, в която ищецът е поименно посочен с още един съдия като членове на т.нар. клуб Капитал с публикувана снимка на ищеца и други лица, въззивният съд е приел, че използването на словосъчетанието „така наречения” сочи на изказване в преносен смисъл, а не на твърдение за неверен факт, сочещ съществуване на конкретна формална структура. По въпроса дали с изнесените в статията твърдения се нарушава баланса между свободата на изразяване на мнение и доброто име, чест и достойнство на ищеца, е прието, че доколкото по делото е установено, че ищецът е дал две интервюта за в. „Капитал“ и в. „Дневник“- издания на „Икономедия“ АД, по въпроси на съдебната реформа и промени в ЗСВ, а такива е дала и другата визирана съдийка, то свързването в статията на ищеца с тази съдийка се явява достатъчна фактическа обосновка на оценъчно съждение за наличие на визирания кръг от съмишленици. Относно изнесеното в статията като факт участие на ищеца и друг съдия в активни дискусии чрез една и съща медия, съдът е изложил мотиви, че това не е позорно обстоятелство и не носи характеристиките на аморално обществено укоримо /в контекста на обида/ поведение. Използваните изразни средства в четвъртата статия като „ дали да се отстреля неудобен магистрат или да прокарат удобно за тях решение”, „какво по-голямо доказателство за наличието на връзка между определени съдии”, макар да могат да предизвикат субективни негативни възприятия, отразяват субективна оценка на авторите, т.е. те са оценъчни съждения и не подлежат на преценка за противоправност. В обобщение е прието, че както всяка една от статиите, вкл. отделни абзаци и изрази, така и четирите статии в съвкупност като цяло изразяват негативна оценка /оценъчно съждение/ на авторите за дейността на ищеца като председател на ССБ, на представляваната от него организация, на други участници в нея, като част от обществения дебат по въпроси на съдебната реформа, следователно те не могат да бъдат ценени като противоправни или не, и че не са налице клеветнически или обидни твърдения насочени към личността на ищеца. Прието е като краен извод, че липсва елементът на противоправност от ФС на деликтната отговорност, поради което предявеният иск се явява неоснователен. При тези мотиви на съда, не са налице сочените от касатора основания на чл. 280, ал.1,т.1 и 3 и ал. 2 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. По първия поставен от касатора правен въпрос се поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е с произнесъл в противоречие с т. 19 от ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР№ 1/2001г. на ОСГК на ВКС, ППВС № 1/1985г., както и с решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, II-ро т.о., решение№ 241 от 17.10.2012г. по гр.д. №850/2021г. на ВКС, II-ро г.о. и решение № 134 от 30.12.2013г. по т.д. № 34/2013г. на ВКС, II-ро т.о. Не се констатира този въпрос да е разрешен в противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС. От мотивите на обжалваното решение е видно, че въззивният съд подробно е разглеждал и отговарял на конкретни доводи на касатора /ищец по делото/, изложени в исковата молба и във въззивната жалба. Същевременно в изложението на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК не се сочи кои доводи и възражения съдът не е обсъдил в решението си, за да се установи подобен пропуск дори при обикновен прочит на съдебния акт. Съдът е направил подробен анализ на съдържанието на всяка една от процесните статии и на съдебната практика, анализирал е и отделни употребени изрази и думи ограничавайки се, както на няколко пъти е подчертано, до фактическите твърдения на ищеца, изложени в исковата молба. Изцяло не се споделя доводът, че въззивният съд не е формирал собствени фактически констатaции и правни изводи. Следователно по поставения правен въпрос не следва да се допуска касационно обжалване. По втория правен въпрос се поддържа, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС -решение № 404 от 13.07.2010 г. по гр.д. № 907/2009 г. на ВКС, III-то г.о.; решение № 85 от 23.03.2012 г. по гр.д. № 1486/2011 г. на ВКС, IV-то г.о. и решение № 484 от 09.06.2010 г. по гр.д. №1438/2009 г. на ВКС, III-то г.о. По него също не следва да се допуска касационно обжалване. От една страна въпросът при какви конкретни условия правото на свободно изразяване подлежи на ограничения, произтичащи от забраната за накърняване на доброто име и личното достойнство, сочи на казуистика- иска се отговор с оглед особеностите на настоящия спор, а тези особености биха били различни при друг, макар и аналогичен конкретен случай, респективно и отговорът би бил различен. Питането при какви конкретни условия измества въпроса към преценката по същество. От друга страна този въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. В цитираното решение № 484 от 09.06.2010 г. по гр.д. №1438/2009 г. на ВКС, III-то г.о. по въпроса за конфликта между правото на свободно изразяване и правото на чест, достойнство и добро име, е прието, че съдът е длъжен да изследва освен наличието на оценка и мнение по обществен въпрос, не обективира ли публикацията и твърдение за конкретен злепоставящ факт, но с оглед на посочените в исковата молба основания. Точно това е направил въззивния съд в обжалваното решение. В същото решение на ВКС е прието също, че не може да се третира като злоупотреба с правото на свободно изразяване журналистически материал, в който едно действие търпи негативна оценка, пряко или косвено засягаща конкретно лице във връзка или с оглед на неговия пост, дейност или занятие. В решение № 404 от 13.07.2010 г гр.д. № 907/2009 г. на ВКС, III-то г.о. пък е прието, че въпросът за баланса между двете конкуриращи се права може да бъде решен след конкретна преценка на всеки случай, т.е., че няма универсален отговор къде точно е границата, до която може да бъде ограничавана свободата на словото, но че във всички случаи в нейното съдържание не се включва разпространението на неверни данни, нито се предпоставя налагане на негативен подтекст. Обжалваното въззивно решение не противоречи на тази практика, защото в него е прието, че доколкото в статиите са изложени твърдения за факти от дейността на ищеца като съдия и председател на ССБ, това са твърдения за верни факти. В решение № 85 от 23.03.2012 г. по гр.д. № 1486/2011 г. на ВКС, IV-то г.о. е прието, че чл. 10 т. 1 ЕКЗЧПОС не дава право да се разпространяват неверни факти, нито да се засяга достойнството на друго лице, а осигурява правото на свободна оценка на фактите и възможността тя да се отстоява, като рамките, до които се простира тази свобода, се определят от възможността неоправдано да бъдат засегнати честта и достойнството на гражданите. При формиране на изводите си съдът се е съобразил с цитираната практика, като изрично е приел, че не се установява, че процесните четири публикации, вкл. и като се цени създаденото общо впечатление, обективират злепоставящи обидни оценки и/или клеветнически твърдения, адресирани към ищеца, които да надхвърлят прага, гарантиран на свободата на изразяване на мнение на авторите на статиите, поради засягане на доброто име, честта и достойнството на ищеца. Правилността на изводите на въззивния съд е въпрос на преценка по същество, каквато не може да бъде направена в производството по чл. 288 ГПК. Не следва да се допуска касационно обжалване и по третия правен въпрос, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 369 от 26.11.2015 г. по гр.д. № 2098/2015 г, на ВКС, IV-то г.о. В него е прието, че негативните оценки на определена личност, открояваща се по една или друга причина в обществения живот, не пораждат отговорност на издателя, освен ако не засягат достойнството на личността /т.е. ако не осъществяват състав на престъплението обида/, както и че тези оценки /оценъчни съждения/ не могат да се проверяват за вярност, защото представляват коментар на фактите, квалификация на фактите. За вярност могат да бъдат проверявани само фактическите твърдения и когато те са неверни, се носи отговорност. Прието е още, че макар оценъчните съждения да не подлежат на преценка за вярност, следва да се преценява дали е налице достатъчно фактическо основание в тяхна подкрепа, а необходимостта да се докаже степента на връзка между оценъчното съждение и подкрепящите го факти е различна в зависимост от конкретните обстоятелства по делото. В случая въззивният съд се е съобразил с тази практика, като е извършил проверка за фактическа обосновка на самите оценъчни съждения с оглед на защитата им в контекста на правото на свободно изразяване, но е изследвал и тяхната вярност при анализа на съдържанието на четвъртата статия, в която ищецът е визиран като част от т. нар Клуб Капитал. Не е разрешен в противоречие с цитираните решение № 249 от 06.01.2020 г. по гр.д. №1797/2019 г. на ВКС, III-то го, решение № 213 от 26.01.2021 г. на ВКС, IV-то г.о., решение№ 64 от 20.04.2021 г. по гр.д. № 2289/2020 г. на III-то г.о. и четвъртият поставен в изложението правен въпрос. Въззивният съд е направил разграничение между това кои изявления, и то от посочените от ищеца в исковата молба, са фактически твърдения и кои оценъчни съждения. Извършвайки това разграничение съдът се е мотивирал, излагайки съображения какво приема за отделните твърдения. Що се отнася до правилността на така извършеното разграничение, то това е въпрос по съществото на спора- по правилността на решението по който въпрос, какво вече се посочи, не се дължи произнасяне в производството по допускане на касационно обжалване. Ето защо и изразеното от касатора несъгласие с констатациите на съда кое е фактическо твърдение за неверен факт и кое оценъчно съждение, не може да обоснове допускане на касационно обжалване. По петия въпрос се иска допускане до касационно обжалване на основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. По него не е налице общата предпоставка за допускане до касационно обжалване. Това е така, защото дори да се приеме обратното на приетото от въззивния съд- т.е. да се приеме, че ищецът е следвало да се ползва от по-високия стандарт на защита на правото на чест, достойнство и добро име, приложим за магистратите, в който контекст именно се поставя въпросът, то това не би променило изхода от спора, доколкото въззивният съд е приел, че там където в процесните статии се съдържат фактически твърдения, засягащи дейността на ищеца като магистрат, то те са верни, а там където са изразени негативните оценки за дейността му като магистрат, то не подлежат на проверка за противоправност, и отделно от това те не са обидни. Наред с това въпросът не кореспондира с мотивите на въззивния съд в частта им, с която въпреки, че е приел, че ищецът е напуснал сферата на защита като съдия, предвид публичната си дейност като председател на ССБ, съдът е извършвал проверка на твърденията в статиите, свързани с дейността му като съдия съобразно стандарта, приложим за магистратите, приемайки, че тези твърдения са верни. Липсата на общата предпоставка е достатъчно основание да се откаже достъп до касационна проверка на решението и не следва да се извършва преценката за наличие на поддържаното специално основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. По шестия въпрос, за който се твърди че е разрешен в противоречие с решение № 204 от 12.06.2015 г. по гр.д. № 7046/2014 г. на ВКС, IV-то. не следва да се допуска касационното обжалване, защото по него въззивният съд не се е произнасял- искът е отхвърлен като неоснователен и съответно съдът не е определял обезщетение. Седмият въпрос дали следва да се ангажира деликтната отговорност на ответника, ако е установено, че ищецът принадлежи към кръг от лица, който е обект на позорящи изявления в публикация, без самата публикация персонално да визира самия ищец е зададен при релевирано основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За да отрече ангажирането на деликтната отговорност на ответника, въззивният съд е приел позовавайки се на практиката на ЕСПЧ/ решението по делото Б. и Ч. срещу България/, че в случая не се касае за общи изявления, злепоставящи определена група от лица/ социална група/, а за изявления с адресат определена организация като по начало конкретните физически лица не могат да се идентифицират с организацията, в която членуват. Прието е още, че акцентът в публикациите не е върху дейността на редовите членове на ССБ, а на така наречената върхушка на ССБ, т.е. на ръководството му. Прието е още, че използваният израз върхушка не позволява еднопосочна индивидуализация именно на ищеца, а злепоставящото внушение или клеветническо твърдение винаги предполага определено конкретно лице. При така приетото от въззивния съд следва, че не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане до касационно обжалване, защото е зададен при предпоставката, че употребените изрази или обстоятелства са преценени от съда като позорящи, а съдът не е направил такъв извод. Върховният касационен съд намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. Решението в тази му част не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Разноски в полза на ответника не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства за извършването на такива. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II - ,о г.о.,