Определение № 3420 от 03.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 2489/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от адв. Петя К. от САК - процесуален пълномощник на ищеца Х. С. Чауш, срещу определение № 370 от 31.10.2024 г. по в. ч. гр. д. № 309/2024 г. по описа на Бургаския апелативен съд. С обжалваното определение е отменено постановеното в производство по чл. 248 ГПК определение № 362 от 14.05.2024 г. по гр. д. № 476/2022 г. по описа на Сливенски окръжен съд за оставяне без уважение на молбата на жалбоподателя за изменение в частта за разноските на решение № 72 от 06.03.2024 г. по гр. д. № 476/2022 г. по описа на Сливенски окръжен съд и вместо него „Застрахователна компания Лев инс““ АД е осъдено да заплати на адв. К. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв допълнително адвокатско възнаграждение за първата инстанция в размер на 1 070 лв. без ДДС (над присъдените 3 930 лв. с ДДС), вместо претендираните от нея 6 719.62 лв. с ДДС, т. е. искането по чл. 248 ГПК е оставено без уважение за сумата от 5 649.62 лв., чието присъждане се претендира с частната касационна жалба. За да се обоснове твърдяната незаконосъобразност и необоснованост на определението на въззивния съд в съответната част, в частната касационна жалба се излагат оплаквания за извършено нарушение на правилата на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ) в редакцията им към датата на приключване на устните състезания пред първата инстанция (ДВ, бр. 88/04.11.2022 г.), в резултат на което е присъдено адвокатско възнаграждение в неправилно изчислен и занижен размер; като съобразно уважената част от исковата претенция (83.33 %), приложимите разпоредби на чл. 7, ал. 2, т. 5 и чл. 7, ал. 9 НМРАВ и критериите за присъждане на справедливо и обосновано адвокатско възнаграждение, същият следва да възлиза на сумата 10 649.62 лв. с ДДС. Оспорват се като незаконосъобразни и изводите на съда във връзка с решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, което не се счита за приложимо при присъждане на адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, както и изводите, че върху размера на адвокатското възнаграждение, което ответната страна е осъдена да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, не следва да се начислява ДДС. По подробно изложени съображения се моли определението в обжалваната отхвърлителна част да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което искането по чл. 248 ГПК да бъде изцяло уважено. Касационно обжалване на въззивното определение се моли да бъде допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси, които според жалбоподателя са обусловили решаващите мотиви на въззивния съд и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1. При проведено последно съдебно заседание след влизане в сила на измененията в НМРАВ (ДВ, бр. 88/04.11.2022 г.), при действието на които е постановено решението, т. е. след влизане в сила на измененията, по коя редакция на Наредбата следва да се определи адвокатското възнаграждение?; 2. Коя е меродавната дата за определяне на размера на адвокатското възнаграждение по редакцията на НМРАВ (ДВ, бр. 88/04.11.2022 г.), влязла в сила на 08.11.2022 г. – датата на сключване на договора за правна помощ и съдействие, датата на последното съдебно заседание с даден ход по същество, датата на постановяване на съдебното решение или друга дата?; 3. Следва ли при присъждане на адвокатско възнаграждение на страната съдът да вземе предвид не само наличието на пълно или частично уважаване или отхвърляне на разгледаната претенция, а да съобрази и присъдения размер на хонорара с минимално предвидения в НМРАВ?; 4. На основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв в полза на процесуалния представител на страна следва ли да се присъди адвокатско възнаграждение под установения с НМРАВ минимум, и ако да – колко под този минимум може да слезе съдът?; 5. Решението на Съда на ЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, с което е даден отговор дали и в каква степен при определяне на разноски за адвокатско възнаграждение националните съдилища са обвързани от тарифа за минимални адвокатски възнаграждения, приета от съсловна организация на адвокати, в която те членуват задължително, следва ли да се прилага в случаите на оказана безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 2 ЗАдв, след като адвокатът не се е съгласявал, поемайки защитата на страната, да работи за адвокатско възнаграждение под минимално установеното и до момента на постановяване на съдебното решение, с което съдът му присъжда определен от него размер, той не е получил възнаграждение, за разлика от случаите на подписан договор и определено от страните и изплатено предварително адвокатско възнаграждение? и 6. При присъждане на адвокатски хонорар за безплатна правна помощ в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, следва ли да се начислява ДДС? По последния въпрос се сочи и практика на ВКС, на която обжалваното определение противоречи. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е подаден отговор от насрещната страна - „Застрахователна компания Лев Инс“ АД. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба изхожда от легитимирана страна, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт и е депозирана в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. С определение № 269/28.01.2025 г. производството по настоящото дело е било спряно до приключване на производството по дело С-744/23 г. на СЕС. С постановяване на решение по него от 23.10.2025 г. на СЕС, Първи състав, са настъпили основанията за възобновяване на частното производство. За да се произнесе в атакувания смисъл, въззивният съдебен състав на първо място е посочил, че с оглед задължителния характер на даденото от СЕС в решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с НМРАВ минимални размери на адвокатските възнаграждения не са задължителни при договаряне на хонорара между страните по договора за правна услуга, вкл. когато се касае за заварени договори, като същите не обвързват съда при извършване на преценката му по чл. 78, ал. 5 ГПК поради тяхната нищожност, като нарушаващи забраната на чл. 101, пар. 1 ДФЕС. Предвид действието на решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС следващото се на основание чл. 38, ал. 2, изр. 2 вр. чл. 38, ал. 1 ЗАдв възнаграждение не може да бъде определено съгласно размерите, предвидени в НМРАВ, а наличието на празнота в закона относно конкретния размер на възнаграждението следва да се преодолее, като се тълкува нормата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗАдв, съгласно която възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и по размер следва да е справедливо и обосновано, с изключение на частта, с която се препраща към НМРАВ. Предвидените в наредбата размери могат да служат само като ориентир при определяне справедлив размер на адвокатското възнаграждение. На следващо място въззивният съд е приел, че доколкото действието на договора за правна услуга е от момента на сключването му, вкл. когато се уговаря безплатна адвокатска защита, при определяне на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв следва да се ползва като ориентир редакцията на НМРАВ към момента на сключване на договора за правна помощ и съдействие, в случая – редакцията на НМРАВ, ДВ, бр. 68/2020 г. С оглед гореизложеното съдът е съобразил образователната квалификация на лицето, придобило юридическа правоспособност и вписано в съответния регистър на адвокатска колегия, както и поетата отговорност от адвоката със сключване на договора за предоставяне на правна помощ. При отчитане на фактическата и правна сложност на делото е посочил, че в конкретния случай предмет на спора е прекият иск на увредено лице срещу застраховател на делинквента по застраховка „Гражданската отговорност на автомобилистите“ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди при ПТП, при следните обстоятелства - неприключило към момента на постановяване на първоинстанционното решение досъдебно производство, заявено възражение за съпричиняване и доказателствени искания за установяване на обстоятелствата, относими към приложението на чл. 52 и чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Въззивният съдебен състав е взел предвид и това, че по делото са били проведени шест открити съдебни заседания, като процесуален представител на ищеца се е явил в три от тях, а за останалите е била депозирана писмена молба; представени са били писмени доказателства, назначени и приети са били СПЕ, комплексна САТМЕ и повторна комплексна експертиза по въпроса за значението на предпазния колан, предвид сложния механизъм на ПТП; изслушани са били свидетелски показания. При тези данни и след отчитане на обстоятелството, че извършените процесуални действия са обичайни по такъв вид дела, при съобразяване на горепосочените критерии и защитения материален интерес (100 000 лв.) съдът е намерил, че справедливото и обосновано възнаграждение, дължимо на адв. К., следва да се определи в размер на сумата от 5 000 лв., т. е. искането ѝ за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските е основателно за сумата от още 1 070 лв. (наред с присъденото с първоинстанционното решение възнаграждение от 3 930 лв. с ДДС). Споделяйки даденото в определение № 917 от 02.05.2023 г. по ч. гр. д. № 1323/2023 г. на ВКС, IV г. о. разрешение, съставът на Бургаския апелативен съд е намерил, че независимо от регистрирането по ЗДДС на адв. К., ДДС върху размера на адвокатското възнаграждение, което ответната страна е осъдена да ѝ заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, не се дължи, тъй като постановяването на съдебен акт, с който насрещната страна е осъдена да заплати възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, не съставлява облагаема стока или услуга по смисъла на ЗДДС. По приложното поле на касационното обжалване настоящият съдебен състав приема следното: Всички формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК въпроси, относими към: съобразяване на дължимото адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв с минимално предвидените в НМРАВ размери, кои следва да бъдат „приложимите редакции“ на същата Наредба, колко под минимума по Наредбата може да „слезе“ съдът при определяне на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗАдв, приложимо ли е решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 в случаите на оказана безплатна правна помощ от адвокат и пр., не удовлетворяват допълнителното селективно изискване на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно трайноустановената практика на ВКС, създадена именно въз основа на решението на СЕС по дело С-438/22 (представляващо задължителна съдебна практика, чието неспазване е основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК), минималните размери на адвокатските възнаграждения по НМРАВ нямат обвързващ съда характер, включително в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв, в какъвто смисъл се е произнесъл и въззивният съд. Наличието на актуална практика на касационната инстанция, в съответствие с която е постановено обжалваното определение, изключва възможността поставените от жалбоподателя въпроси да имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Следователно по тях касационна проверка не може да бъде допусната. По отношение на последния въпрос – дали при присъждане на адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, следва да се начислява и съответно да се включва ДДС, са налице кумулативно изискуемите предпоставки на закона за селектиране на частната касационна жалба. Въпросът има значение за изхода от повдигнатия спор – разгледан е от въззивния съд и е обусловил решаващите му правни изводи, същевременно даденото разрешение се намира от една страна в противоречие с многобройната и трайна практика на съставите на Търговска колегия при ВКС, част от която е цитирана и от жалбоподателя, а от друга – продължава да се разрешава противоречиво от различните съдебни инстанции, включително настоящата. В този контекст български съд е отправил преюдициално запитване до СЕС за тълкуване на понятията „доставка на услуги“, „безвъзмездна услуга“, „възмездна услуга“ и „данъчно задължено лице“ съгласно Директива № 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно общата система на ДДС, като въз основа на образуваното по запитването дело С-744/23 на СЕС настоящото частно производство е било спряно. Видно от направеното от СЕС задължително за националните съдилища тълкуване по посоченото преюдициално запитване в решението от 23.10.2025 г. по дело С-744/23, процесуалното представителство на страна от адвокат представлява възмездна доставка на услуги по смисъла на член 2, параграф 1, буква а) от Директива № 2006/112/Е, когато тази доставка е извършена безплатно, но законодателството на съответната държава членка предвижда, че ако насрещната страна бъде осъдена да заплати съдебните разноски, тя се осъжда и да заплати на адвоката възнаграждение в съответния според това законодателство размер. Пряка последица от решението на СЕС е и отговорът на поставения въпрос, а именно – че когато безплатната правна помощ се предоставя от адвокат, регистриран по ЗДДС, то в дължимото на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв възнаграждение следва да се включва ДДС. С оглед горното разрешение въззивното определение се преценява като незаконосъобразно в частта, с която съдът е отказал да уважи искането по чл. 248 ГПК относно начисляването на ДДС върху определеното адвокатско възнаграждение в размер на 5 000 лв., възлизащ на 1 000 лв. В посочената част същото следва да бъде отменено и да бъде поставено друго, с което първоинстанционното решение да бъде изменено още веднъж, като в полза на адв. К. бъде присъдена допълнително сумата от 1 000 лв., на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Мотивиран от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение