Определение № 259 от 22.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 1401/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н., Д., Б., Д. и Е. В. Б., представлявани от тяхната майка и законен представител В. Б., срещу решение № 135/14.04.2020 г. по в. т. д. № 75/2020 г. на Апелативен съд П., с което е потвърдено решение № 151/04.11.2019 г. по т. д. № 77/2019 г. на Окръжен съд Пазарджик за отхвърляне на предявените от касаторите срещу Гаранционен фонд частични искове да им заплати сума в размер на по 26 000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат настъпила при ПТП смърт на техния брат В. В. Б., ведно със законната лихва.

В подадената жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно постановено поради необоснованост и нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД. В изложението на основания за касационно обжалване се обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК поради отклонение от задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/21.06.2018 г. по т. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, ТР № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, както и казуална практика, намерила израз в решение № 212/2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II ТО, решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на II ГО, решение № 188/13.05.2014 г. по гр. д. № 5563/2013 г. на IV ГО. Формулират се въпроси, които според касаторите са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция. Въпросите са следните:

1. „Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото и защитни позиции на страните като изложи мотиви в тази връзка? Следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва ли да изложи мотиви в тази насока?“

2. „Спадат ли внуците към кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди при смърт на близък, причинена от деликт, в случай, че е налице особена близост между ищците и починалия?“

3. „Следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно съдът следва ли да изложи мотиви за това?“

4. „При изследване на въпроса дали ищецът попада в кръга лица, имащи право на обезщетение съгласно ТР № 1/2018 г. по т. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, допустимо ли е съдът да изхожда изцяло от общите принципни положения в отношенията между внуци и баби и дядовци, братя и сестри, без да отчете спецификата на процесния случай?“

5. „Допустимо ли е да не се определи като трайна и дълбоко емоционална връзката между братя и сестри при положение, че братът е полагал изключителни грижи поради многолюдността на семейството и честата и прекомерна ангажираност на родителите?“

При изложените доводи в касационната жалба е формирано искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено като предявените частични искове бъдат уважени. Претендира се присъждане на разноски и възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата.

От ответника по касация Гаранционен фонд е подаден отговор, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Заявено е становище за липса на основания въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол, тъй като формираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не са обуславящи изхода на спора и са некоректно поставени. Някои от тях всъщност касаят проверка законосъобразността на решението, постановено от Апелативен съд П.. Формулирано е искане за недопускане на жалбата до касация, евентуално оставянето й без уважение. Претендира се присъждане на разноски.

От ответника по касация П. К. Б. не е подаден отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирани да обжалват страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

Исковото производство е образувано по предявена от Н., Д., Б., Д. и Е. В. Б., представлявани от тяхната майка и законен представител В. Б., срещу Гаранционен фонд претенция за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на техния брат В. В. Б.. Последната настъпила при реализирано на 07.07.2015 г. ПТП по вина на П. Б., като водач на лек автомобил „Мерцедес“ с рег. [рег.номер на МПС]. Ищците считат, че вредите им следва да бъдат обезщетени с изплащане на сума в размер на по 120 000 лв., от които частично претендират по 26 000 лв.

С атакуваното в настоящото производство решение въззивният съд е приел, че предявените срещу Гаранционен фонд искове с правно основание чл. 288, ал. 1 от Кодекса за застраховане /отм./ са неоснователни. В мотивите на въззивното решение съдът е анализирал събраните по делото гласни доказателства и заключението на съдебно – психиатричната експертиза и е достигнал до извод, че между ищците и покойния В. не е била изградена дълбока емоционална връзка, от разрушаването на която те да са претърпели морални вреди. Счел е, че поради крехката възраст на ищците Б., Д. и Н. към датата на ПТП - 07.07.2015 г. /2 години, 3 години и 4 години/ те нямат спомен за случилото се и за техния брат В., а Д. и Е. /съответно на 6 и 9 години към тази дата/ имат само откъслечно съхранени спомени. При отчитане на свидетелските показания съдът е формирал извод, че децата знаят за обстоятелството, че имат починал брат В. от разказите на родителите си. Заявените от свидетелите показания, че децата са расли в общ дом и са играели заедно, а Е. е водел покойният брат на училище и те двамата, като най- големи деца в семейството, са помагали на родителите си са счетени от съда за традиционни, сами по себе си недостатъчни да обосноват право на обезщетение на ищеца Е. В. Б..

Не са налице твърдените от касаторите основания за достъп до директен и факултативен касационен контрол на въззивното решение.

Въведеното само с посочване разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК основание за директен достъп до касационен контрол – очевидна неправилност - не се установява от настоящата инстанция. Многократно касационният съд е имал случай да посочи кога едно решение страда от пророка „очевидна неправилност“, регламентирана в чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК и, че тя следва да бъде категорично разграничавана от основанията за незаконосъобразност, посочени в чл. 281, ал. 3 ГПК. В случая при преглед на въззивното решение не се установява наличие на твърдения порок.

Първият и третият въпроси съвпадат. Отговорът им се съдържа в разпоредбите на чл. 12 ГПК, чл. 235 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, както и в сочената от касаторите практика на ВКС, от която въззивният съд не се е отклонил, тъй като е разгледал всички, събрани по делото доказателства. Въпреки това, не е намерил основание да приеме връзката между касаторите и техният загинал брат със съдържание извън обичайното за подобен вид роднински отношения. Този извод не отрича наличието на страдание от загубата у касаторите. Следва да бъде посочено и, че формулираните въпроси не кореспондират с оплакване в касационната жалба кое точно доказателство или наведен довод въззивният съд не е обсъдил и, ако беше го обсъдил, би достигнал до друг извод. Оплакването е, че установената между ищците, сега касатори, и техният брат връзка не е квалифицирана като обосноваваща отговорността на Гаранционния фонд. Следва да бъде посочено и обстоятелството, че в изложението на касационната жалба се съдържат доводи за наличието на връзка внуци – дядо, каквато нито се твърди, нито е обсъждана от въззивния съд. Частта от въпроса, касаеща задължението на въззивния съд да мотивира извода си за недостоверност на някое от доказателствата, се явява хипотетично зададен, тъй като не кореспондира с изведените от решаващия състав съждения.

Въпросът, поставен под номер две, не е намерил място в мотивите на въззивния съд и не е обусловил изводите му, поради което няма характера на правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Отговор на четвъртия, поставен в изложението въпрос, се съдържа в ТР № 1/21.06.2018 г. по т. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, на което се е позовал и въззивният съд. В цитираното решение е прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/15.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г. и по изключение всяко лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. В мотивите е акцентирано, че следва да се отчитат конкретните житейски обстоятелства, поради които привъзраността между братя и сестри, баби/дядовци и внуци е станала толкова силна, че загубата на родственика е причинила страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене обичайно присъщите. Концепцията на соченото тълкувателно решение е доразвита в решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, служебно известни на състава. Дадените в тях разрешения следва напълно да се споделят. Това са решение № 372/14.01.2019 г. по т. д. № 1199/2015 г. и решение № 92/17.11.2020 г. по т. д. № 1275/2019 г. на II ТО на ВКС. В тях са анализирани житейски ситуации, при които привързаността между брат и сестра е обусловила особено силна привързаност, тъй като отношенията помежду им са били със съдържание, наподобяващо връзката родител – дете, или отглеждането на внук от баба/дядо поради болест, работа в чужбина или друга обективна пречка за родителите е изградила връзка, също наподобяваща тази родител - дете. Дадените разрешения са съобразени изцяло от въззивния съд, поради което не е налице твърдяното от касаторите отклонение от практика на ВКС.

Последният въпрос също не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е изцяло по правилността на изложените от Апелативен съд П. изводи. Във фазата на селекция касационната инстанция не извършва проверка за наличието на неправилно приложение на материалния закон, съдопроизводствените правила или за липсата на обоснованост. Ето защо, и този въпрос не може да обуслови достъп до касация.

Посочената разпоредба на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, която обуславя достъп до касационен контрол поради противоречие на въззивното решение с актове на Конституционния съд на Република България или Съда на Европейския съюз, не е придружена с аргументация. Липсва позоваване на актове, в противоречие с които е постановено въззивното решение. Касационната инстанция не следи служебно за наличието на това основание и при липса на аргументация за приложението й следва да откаже достъп до контрол за законосъобразност. Същото се отнася и за релевираната разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не са изложени доводи коя нормативна разпоредба не е ясна и се нуждае от тълкуване, нито такива, сочещи нуждата от изоставяне на формирана практика поради нейната неправилност или осъвременяване на създадена такава поради изменение в законодателството.

При изхода на делото пред настоящата инстанция на ответника се дължат сторените в касационното производство разноски. Доказателства за такива не са ангажирани, поради което съдът не дължи произнасяне по приложението на чл. 81 ГПК.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС