Определение № 4059 от 11.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4766/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Столична община, против решение № 774 от 02.07.2024 г. по в. гр. дело № 334/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционно решение по гр. дело № 4656/2022 г. по описа на Софийски градски съд за присъждане на основание чл. 49 ЗЗД на Н. П. П. и С. П. П., конституирани на основание чл. 227 ГПК като наследници по закон в правата на починалата в хода на производството Н. К. П., на обезщетение от по 13000 лева за неимуществените вреди, претърпени от същата от падане в дупка от разрушена тротоарна настилка на ул. "Трепетлика" в гр. София на 26.01.2020 г., заедно със законната лихва върху обезщетението от 09.05.2022 г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради постановяването му при неправилно прилагане на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на изводите на въззивния съд относно установяването на предпоставките на отговорността по чл. 49 ЗЗД и значимостта на протеклия оздравителен процес и липсата на усложнения при неясно определяне на размера на обезщетението. Иска отмяна на решението. Претендира разноски. Обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с очевидна неправилност на решението поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика и основополагащи принципи на съдопроизводството при прилагане на принципа по чл. 52 ЗЗД, и с допълнителната предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като поставя следните правни въпроси: 1. След като обезщетението има стойност, а неимуществените вреди – не, длъжен ли е съдът, присъдил обезщетението, да посочи конкретен алгоритъм, според който е достигнал до тази стойност, а не единствено обстоятелствата, които е взел предвид при определянето му; 2 Нарушаване ли се принципът на установяване на истината и справедливостта в гражданското съдопроизводство по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД, когато съдът е определил размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, без да е посочил алгоритъм, по който е стигнал до конкретния размер, а единствено обстоятелства, които е взел под внимание при формирането му, без да е обосновал как е стигнал до точната парична стойност; 3. Трябва ли съдът, присъдил обезщетение за неимуществени вреди по реда на чл. 52 ЗЗД, да взима предвид икономическото положение и на двете страни на деликтното правоотношение като критерий при определяне на размера на дължимото обезщетение, когато за изплащането му се разходват бюджетни средства (публичен ресурс на ответника - община); 4. Поради безвиновния характер на отговорността по чл. 49 ЗЗД, следва ли съдът да преценява пропорционално основанието на отговорността и нейния обхват; 5. Нарушава ли се принципът на справедливост и равнопоставеност на страните в гражданското съдопроизводство при безвиновно отговорен причинител на вреда и такъв, на който може да бъде вменена вина, с оглед приложимите към момента общи критерии при определяне размера на дължимото обезщетение, и 6. След като съгласно ППВС № 7/1958 г. отговорността по чл. 49 ЗЗД е за чужди виновни противоправни действия и възниква при кумулативната даденост на следните предпоставки: да са причинени вреди на ищеца; тези вреди да са причинени от лице, на което ответникът е възложил работа; вредите да са причинени при или по повод изпълнение на възложената от ответника работа и работникът да има вина за тяхното причиняване, и след като възложителят може да се освободи от отговорност, ако този на когото е възложил работата не е причинил вредите, ако вредите не са причинени при или по повод възложената работа или ако действията на натовареното лице не са виновни и противоправни, то длъжен ли е въззивният съд да съобрази наличието на тези предпоставки при дадената правна квалификация на спора. Ответниците по касационната жалба – конституираните наследници по закон Н. П. П. и С. П. П. на основание чл. 227 ГПК в правата на починалата в хода на процеса Н. К. П., в законоустановения срок по чл. 287, ал. 1 ГПК не са подали отговор. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, обосновани в изложението, констатира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено въз основа на преценка на събраните пред първоинстанционния съд, като допустими за установяване на релевантни за спора обстоятелства относно настъпването на увреждащото събитие, гласни доказателства, чрез разпита на св. Д. С., която непосредствено е възприела същите, че първоначалният ищец Н. П. на 26.01.2020 г. при движение по тротоара на ул. "Трепетлика" в гр. София попаднала в разронена от тротоарна настилка дупка с дълбочина около една човешка педя и паднала, като при падането споделила за болки в дясната й ръка. Прието е за безспорно, че процесният тротоар е собственост на ответника Столична община, и за установено от събраните доказателства, че поради противоправно бездействие на работещите за общината не е изпълнено задължението й за поддържане на пътното съоръжение в състояние, осигуряващо безопасност за пешеходците. Изложено е, че в причинна връзка с посоченото противоправно бездействие първоначалният ищец Н. П. е получила травматично увреждане, изразяващо в счупване на лъчевата кост на дясна предмишница в долната й част и наложило оперативното й лечение, за които релевантни факти е представена издадената й епикриза и прието неоспореното от страните заключение на медицинската експертиза. При така установеното и съобразяване на позициите на страните, очертани и от оплакванията по въззивната жалба и доводите на другата страна в отговора, съдът е обосновал наличието на всички предпоставки за ангажиране отговорността на общината. За определяне на размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди въззивният съд е съобразил вида и характера на травматичното увреждане, наложило провеждане и на оперативно лечение с открито наместване на счупването и фиксиране на фрагментите с метална остеосинтеза (плака и винтове), последвано от обезболяваща терапия, търпените интензивни болки през първите два месеца на лечението и продължилия пет месеца възстановителен период при такъв вид увреждания. По тези съображения и при отчитане на икономическите условия в страната към датата на настъпване на деликта – м. януари 2020 г., и възрастта на увредената (85 години) въззивният съд е извел извод за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от 26000 лева. За неоснователно е приел наведеното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, което да обосновава намаляване на обезщетението, поради неустановяване на поведение на първоначалния ищец Н. П., включително и намалена бдителност при преминаването й през участъка, което да е допринесло за настъпване на вредоносния резултат. Посочено е, че повишена такава не е и дължима. При тези мотиви на въззивния съд не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно разрешенията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Касационно обжалване на решението се допуска и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК. Поставените от първи до пети въпроси, някои от тях (като въпрос четвърти) дори и неясно формулирани, се свеждат до определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД, но с възпроизвеждане на твърденията на касатора за липса на алгоритъм и неприлагане на поддържани от него за значими критерии при формирането му като икономическо положение на страните по деликтното правоотношение и безвиновния характер на отговорността по чл. 49 ЗЗД, а не с извеждането им от решаващите правни изводи в мотивите на решението за неговото определяне, поради което те не покриват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване. За критериите за определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД е налице и трайно установена практика на ВС и ВКС. Няма колебание в правната теория и съдебна практика, че неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични блага на увредения и са неоценими в пари, по общото правило на чл. 52 ЗЗД подлежат на обезщетяване чрез парично обезщетение (тъй като неимуществените вреди не могат да бъдат поправяни). Предвиденото в закона обезщетение за неимуществени вреди се определя по критериите, предписани в чл. 52 ЗЗД от съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определянето на същото. В задължителната практика по Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС и трайно установена практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК (решение № 28 от 09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 476 от 27.01.2016 г. по гр. дело № 3281/2015 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 83 от 21.10.2020 г. по т. дело № 1664/2019 г. на ВКС, І т.о., решение № 196 от 03.02.2021 г. по гр. дело № 925/2020 г. на ВКС, ІV г.о., и други), е прието тълкуването, че понятието „справедливост” не е абстрактно и се извежда от преценката на редица конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики, като характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е извършено непозволеното увреждане, физическите и психически последици от увреждането, продължителност и степен на интензитет на болките и страданията, възраст на увредения, и други значими обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Релевантните за размера на обезщетението за неимуществени вреди обстоятелства са специфични за всяко дело, но във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД за определянето на справедливо обезщетение за възмездяване на претърпените от увредения от деликт неимуществени вреди е обусловено от съобразяване на указаните от Пленума на ВС в Постановление № 4 от 23.12.1968 г. общи критерии и детерминирано от икономическите условия в страната към датата на непозволеното увреждане. Справедливото обезщетяване по смисъла на чл. 52 ЗЗД означава да бъде определен от съда точният паричен еквивалент на болките и страданията на увредения, които включват и всички неудобства, и емоционални, физически и психически сътресения, съпътстващи живота му. В случая в съответствие с така установената практика на ВКС, включително и с указанията по приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени в Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС, въззивният съд е обсъдил и съобразил релевантните за определяне размера на обезщетението обстоятелства, като е отчел и спецификата на конкретния случай, и въз основа на тях е определил справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. Неимуществените вреди са неизмерим с пари и затова следващото се за тях обезщетение се определя според принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, свързан с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело, а не с прилагането на конкретен „алгоритъм“. Такова обстоятелство, предвид паричния характер на обезщетението за обезвреда, определящо общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, са и икономическите условия в страната към датата на непозволеното увреждане, а не икономическото състояние на страните по деликтното правоотношение, включително и при фактическия състав на деликтната отговорност по чл. 49 ЗЗД. На обезщетяване по справедливост подлежат действително претърпените неимуществени вреди по критериите по чл. 52 ЗЗД – аргумент от чл. 51, ал. 1 ЗЗД, определящ обхвата на обезщетението при деликтната отговорност. Тези вреди не са свързани с икономическото състояние на страните по деликтното правоотношение, включително и при безвиновната отговорност по чл. 49 ЗЗД, макар и функцията на последната да е обезпечително-гаранционна, предвид преследваната от законодателя цел да се обезпечи и гарантира вземането на увредения, произхождащо от непозволеното увреждане на правата му, резултат на виновното деяние на натовареното с работата на отговарящия лице (Постановление № 7 от 29.12.1958 г. на Пленум на ВС, Постановление № 7 от 1959 г. на Пленум на ВС и други). Принципът за избягване на неоснователно обогатяване, приложим и при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, няма предвид съобразяване на икономическото състояние на страните по деликтното правоотношение, а определянето на обезщетението по справедливост да отговаря на действително претърпените вреди при съобразяване на критериите по чл. 52 ЗЗД, включително и икономическите условия в страната към датата на непозволеното увреждане, които са определящи и за общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество. Тези разрешения при определянето на обезщетението за неимуществени вреди и неговия обхват по чл. 51, ал. 1 ЗЗД водят до неприложимост на отделните фактически състави на непозволеното увреждане, респ. на безвиновната отговорност по чл. 49 ЗЗД, като критерий при определянето на обезщетението. При изложеното относно така формулираните въпроси от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и установената практика на ВКС за определянето на справедливо обезщетение по критериите по чл. 52 ЗЗД не е налице и релевираната допълнителна предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по последния (шести) въпрос, свързан с наличието на предпоставките за възникване на отговорността по чл. 49 ЗЗД. В практика на ВС и ВКС, включително и в посоченото в изложението Постановление № 7 от 29.12.1958 г. на Пленума на ВС, е изяснено, че за възникването на обезпечително-гаранционната отговорност по чл. 49 ЗЗД на възложителя за причинени вреди при или по повод на възложената другиму работа, е необходимо в обективната действителност да са настъпили, респ. установени по производството, при условията на кумулативност следните материалноправни предпоставки: вреди, причинени на пострадалия; вредите да са причинени от противоправно поведение на лице, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД е възложил работата; вредите да са причинени при или по повод изпълнението на възложената работа и натовареното с работата лице да има вина, която съобразно уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция се предполага. Тези елементи от фактическия състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД на ответника Столична община (сега касатор), който като юридическо лице, чрез работещите за него като възложител, е изложено, че е следвало да осъществява действията по изпълнение на задължението му за поддържане състоянието на тротоара като пътно съоръжение, осигуряващо безопасно ползване от пешеходците, и каквито действия не са предприети, тоест е осъществено противоправно бездействие от натоварените с изпълнението на работата лица, са разгледани в мотивите на обжалваното решение и приети от въззивния съд за установени от събраните по производството доказателства. Изложеното води до съответствие на въззивното решение с установената практика на ВС и ВКС, а при наличието на трайно установена практика по този въпрос и до отсъствието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Липсва и поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за очевидна неправилност на решението. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от посочените хипотези, включително и в поддържаната от касатора хипотеза на явна необоснованост поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика и основополагащи принципи на съдопроизводството при прилагане на принципа по чл. 52 ЗЗД. Изложените в обжалваното въззивно решение мотиви при определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди са направени от въззивния съд въз основа на преценка и анализ на събраните доказателства, при съблюдаване на връзките помежду им и следващите се от тях изводи за конкретните релевантни обстоятелства, изведени за значими като критерии за неговото определяне от понятието „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД, включително и за икономическите условия в страната към датата на непозволеното увреждане, по които са и доводите на касатора, и които се определят от икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистически показатели за доходи и покупателни възможности в страната към датата на увреждането. Затова и от мотивите на съда за определянето на обезщетението не могат да се изведат поддържаните от касатора тежки пороци, водещи до очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Не се извеждат и изводи за вероятна нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно решение, като основания по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК за допускането му до касационно обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ г. о.