Определение № 60481 от 13.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 2208/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ЕМИ Електрик“ ЕООД срещу решение №260023 от 11.09.2020 г. по в.т.д.№192/2020 г. на АС Варна. С обжалваното решение е потвърдено решение №120 от 07.02.2020 г. по т.д.№748/2019 г. на ОС Варна, с което „ЕМИ Електрик“ ЕООД е осъдено да заплати на „Фаиър” ООД сумата 30 000 лв., дължима неустойка по т.8.5 от сключен между страните Рамков договор №EMI-BRE-022/13.10.2017 г., ведно със законната лихва от 10.05.2019 г. до окончателното изплащане. В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК: 1. Само от функциите на неустойката ли се определят условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка или също от принципа за справедливост в гражданските и търговските отношения. 2. Задължен ли е въззивният съд да обсъди с мотиви към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните. Ответникът по касация „Фаиър“ ООД изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между страните по спора е възникнало валидно облигационно отношение въз основа на сключен между тях Рамков договор №EMI-BRE-022 от 13.10.2017 г., по силата на който ответникът в качеството му на възложител възложил, а ищецът – в качеството му на изпълнител се задължил да произвежда и доставя заготовки, съгласно представени мостри, описани по вид в Приложение №1 и отговарящи на техническите изисквания /характеристики и параметри/ от Приложение №2, представляващи неразделна част от договора, при цена 1 лев за бройка. Установил е, че договорът е бил подписан за срок от три години, като съгласно Приложение №3 минималното количество за поръчка е 5000 бр. клеми с посочени характеристики и параметри без конкретно поет ангажимент за срок на доставка, съответно 7500 бр. – при срок на доставка до 35 дни и 15 000 бр. – при срок на доставка до 45 дни, като съгласно чл.8.2 възложителят получил право да претендира неустойка в размер на 30 000 лв. при отказ на изпълнителя да изпълни поръчка при условията на договора, а съгласно чл.8.5 изпълнителят имал право да получи същата по размер неустойка в случай, че повече от три месеца възложителят не поръчва стока, съгласно Приложение №1 и/или същата е поръчана за изработка при друг изпълнител. Счел е, че основният спорен въпрос касае действителността на неустоечната клауза по чл.8.5, като е изложил съображения, че по делото е установено, че ищецът е организирал производството на стоките, предмет на процесния договор, като е закупил оборудване от Германия, транспортирал го е до България, обучил е персонал за работа с него, а това са средства, които не са калкулирани от ответника в определения от него размер на претърпените вреди. Намерил е, че наличието на предходен договор от 12.06.2017 г. не опровергава този извод, тъй като безспорно закупеното оборудване е използвано и при изпълнението на процесния договор, освен това поръчката на 5000 бр. клеми се явява минималното количество, установено по договора, а първите и единствени две реализирани поръчки са за по-голям брой клеми. Посочил е, че при поръчка на 7500 бр.клеми за трите години действие на договора очакваната печалба за изпълнителя би била в размер на 45 840 лв. /12х3820 лв./, като позовавайки се на разрешенията, дадени в ТР№1/15.06.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСТК на ВКС е приел, че следва да вземе предвид тези факти и обстоятелства при преценката си за нищожност на неустойката, осъществявана към момента на сключване на договора. В този смисъл е достигнал до извод, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, извод в каквато насока не може да бъде направен по делото - прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави, като тази прекомерност се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди. Намерил е за неоснователно и твърдението, че ищецът е неизправна страна по договора /доколкото не е изпълнил третата поръчка за производството на клеми в размер на 300 бр./, тъй като отговорността му може да бъде ангажирана според чл.8.2 само в случай, че откаже изпълнението на поръчка, направена при условията на сключения договор, а условието на договора /част от който е и Приложение №3 с оглед разпоредбите на договора/ е поръчката да е минимум 5000 бр. клеми, респективно неизпълнението на поръчка от 300 бр. клеми при заложено минимално количество от 5000 бр. е правомерно. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. При постановяване на решението си въззивният съд, съобразявайки се с практиката на ВКС по приложение на разпоредбите на чл.235 и чл.236 от ГПК е дал собствено разрешение на предмета на делото, направил е собствени фактически констатации и правни изводи, като е обсъдил подробно релевантните с оглед този предмет доводи и възражения на страните и е извършил самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса. В решението си въззивният съд по същество е приел, че договорката в Приложение №3 е валидна част от договора и обвързва страните, както и че ищецът е установил, че е организирал производството на стоките, предмет на процесния договор, като е закупил оборудване от Германия, транспортирал го е до България и е обучил персонал за работа с него, като това са средства, които следва да се калкулират в размера на предвидимите към момента на сключване на договора вреди от неизпълнението, предвидено в неустоечната клауза. Също така въззивният съд е обсъдил и релевантните, с оглед разясненията, дадени в т.3 на ТР №1 от 15.06.2010 г., по т.д.№1/2009 г. на ОСТК на ВКС условия и предпоставки, наличието, на които води до нищожност, поради нарушаване на добрите нрави, на уговорена от страните неустойка. Обсъдена е целта, за която е уговорена неустойката и дали същата излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност е направена към момента на сключване на договора при съблюдаване и на примерно изброените критерии, вкл. съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. Предвид изложеното спрямо формулираните от касатора въпроси не се установява наличие на поддържаното селективно основание, поради което спрямо тях касационно обжалване не може да бъде допуснато. Всъщност с тези въпроси по същество се оспорва правилността на направените в обжалваното решение изводи и възприетите от съда становища по наведените доводи и възражения, която правилност обаче, извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност /каквато не се твърди, а и установява/, не е предмет на проверка в настоящия стадий по селектиране на касационните жалби. С оглед изхода на спора касаторът дължи на ответника по касация направени пред ВКС разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 900 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,