Определение № 2089 от 10.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 830/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. З. З. - чрез адв. А. С., против определение № 79 от 30.01.2026 г., постановено по в. ч. т. д. № 906/2025 г. на Апелативен съд - София. С обжалваното определение е потвърдено определение № 3215 от 08.08.2025 г. по т. д. № 86/2022 г. на Софийски градски съд, с което на основание чл. 130 ГПК е върната исковата молба на М. З. З. в частта, с която е поискано да се признае за установено по отношение на „АЙ ПИ АКТ“ ООД, че М. З. З. е едноличен собственик на капитала на „АЙ ПИ АКТ“ ООД, респ. че правноорганизационната форма на дружеството е ЕООД, и е прекратено производството по делото в посочената част. В жалбата се прави искане за отмяна на обжалваното определение като неправилно поради необоснованост и нарушения на закона. Частният касатор изразява несъгласие с извода на въззивния съд за липса на правен интерес от предявения установителен иск и за приложимост на исковата защита по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ. Поддържа доводи, че в конкретния случай не е налице хипотеза на вписани несъществуващи обстоятелства, предполагаща защита с иск по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ, като излага подробни съображения за съществуване на правен интерес от предявения иск и за отсъствие на процесуални пречки за неговото разглеждане. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване като значими за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК са посочени следните въпроси: „ 1. За наличието на правен интерес, респ. активна процесуална легитимация за предявяване на установителен иск за съществуването на членствени права, респ. правоотношения, достатъчно ли е ищецът да е съдружник в съответното търговско дружество; 2. Налице ли е правен интерес от предявяване на установителен иск, с който със СПН да се установи каква е правноорганизационната форма на едно търговско дружество, респ. кое лице е негов управител, ако ищец по този иск е съдружник в дружеството, респ. решението по такъв иск подлежи ли на вписване; 3. Налице ли е правен интерес от предявяване на установителен иск за съществуването на подлежащи на вписване обстоятелства, решението по който установителен иск не подлежи на вписване служебно; 4. Каква е правната стойност на взетите решения на ОСС при наличието на материална незаконосъобразност на същите, но при хипотезата на неупражнено в преклузивния срок право на иск по чл. 74 ТЗ, респ. обвързан ли е сезираният съд да се съобрази с тях, респ. длъжен ли е регистърният съд да постанови вписване на така взетите решения, в хипотеза на отказ на съответното длъжностно лице да впише тези обстоятелства по партидата на дружеството; 5. Настъпва ли стабилизация на така взетите решения и какви са правните последици от това; 6. Когато ищецът черпи своите права от решения на ОСС, които страдат от материална незаконосъобразност, може ли да предяви иск по чл. 29 и сл. от ЗТРРЮЛНЦ, и ако да - в кои хипотези; 7. Какъв е пътят на защита на съдружник в търговско дружество, който черпи своите права от решения на ОСС, които страдат от материална незаконосъобразност, но иск по чл. 74 ТЗ не е предявен в предвидения в закона преклузивен срок“. Допускането на касационно обжалване се поддържа бланкетно на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдения, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2002 г. по т. д. № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС и в решение № 75/31.10.2010 г. по т.д. № 538/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., а също и в противоречие с практиката в решение № 261273/26.08.2021 г. по т. д. № 1640/2020 г. на Софийски градски съд. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се сочи и очевидна неправилност на въззивното определение - чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Препис от жалбата не е връчван на ответника „АЙ ПИ АКТ“ ООД, съгласно чл. 130 ГПК, но същият е депозирал отговор, в който е изразено становище за недопускане на обжалваното определение до касационен контрол и за потвърждаване на определението. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. Производството по т. д. № 86/2022 г. е образувано пред Софийски градски съд по искова молба на М. З. З., с която са предявени искове срещу „АЙ ПИ АКТ“ ООД и Б. Н. Б. за осъждане на ответниците да преустановят нарушаването на членствените права на ищеца, което се извършва от управителя на дружеството - Б. Б., и се изразява в отказ за достъп до документацията, търговските книги и счетоводството на дружеството; за признаване за установено по отношение на ответниците, че Б. Н. Б. няма качеството на съдружник в „АЙ ПИ АКТ“ ООД; за признаване за установено по отношение на „АЙ ПИ АКТ“ ООД и Б. Н. Б., че Б. Н. Б. няма качеството на управител в „АЙ ПИ АКТ“ ООД; за признаване за установено по отношение на ответниците, че М. З. З. е управител и едноличен собственик на капитала на „АЙ ПИ АКТ“ ООД, респ. че правноорганизационната форма на дружеството е ЕООД. С влезли в сила определения съдът е върнал исковата молба по отношение на част от предявените искове, като производството е останало висящо по иска за признаване за установено по отношение на „АЙ ПИ АКТ“ ООД, че М. З. З. е едноличен собственик на капитала на дружеството, респ. че правноорганизационната форма на дружеството е ЕООД, и по иска за осъждане на „АЙ ПИ АКТ“ ООД да преустанови нарушаването на членствените права на ищеца. В исковата молба ищецът М. З. е изложил твърдения, че заедно с Б. Б. са били съдружници в „АЙ ПИ АКТ“ ООД, като той е притежавал 10 %, а Б. Б. – 90 % от капитала на дружеството; С решение от 26.10.2017 г. на общото събрание на съдружниците Б. Б. бил изключен като съдружник на основание чл. 126, ал. 3, т. 1 и т. 3 ТЗ и освободен като управител; В резултат на така взетите решения, които не били оспорени по реда на чл. 74 ТЗ, и на по-късно взето решение от 30.09.2021 г. за поемане на дяловете на изключения съдружник ищецът станал едноличен собственик на капитала на ответното дружество и подал заявление за вписване на настъпилите промени, в т. ч. заличаване на Б. Б. като съдружник и управител и вписване на самия него като управител и едноличен собственик на капитала, но по заявлението бил постановен отказ от длъжностното лице по регистрация; Въпреки взетите решения, Б. Б. продължил да действа като управител и да оспорва членствените права на ищеца в дружеството, свикал и провел общо събрание на 16.11.2017 г., на което били взети решения за изключване на ищеца като съдружник, за поемане на дружествените му дялове от Б. и за промяна на правната форма на дружеството в ЕООД (оспорени по съдебен ред), направил опити да публикува по партидата на дружеството ГФО за времето от 2017 г. до 2019 г. Поради действията на Б. Б. след освобождаването му като управител и с оглед на факта, че същият не е заличен от търговския регистър като управител на дружеството, ищецът е заявил, че има правен интерес от предявените с исковата молба искове, чиято цел е чрез задължителната сила на окончателно съдебно решение по обвързващ дружеството начин да бъде определен кръгът от лица, които имат членствени права в дружеството и могат да участват в дружествените дела, да искат и да получават информация, да искат свикване на общи събрания, да участват и да вземат валидни решения при провеждане на следващи общи събрания и да бъдат надлежно вписани в ТРРЮЛНЦ, а също и да се определи кои лица са управители на дружеството. В изпълнение на дадени указания по чл. 129, ал. 1 ГПК ищецът е пояснил, че има правен интерес от предявяване на установителен иск, при уважаване на който ще е налице правна възможност за отразяване на спорните факти и обстоятелства в Търговския регистър по партидата на дружеството, доколкото Агенция по вписванията ще бъде обвързана от силата на пресъдено нещо по отношение на положителния факт, че той е едноличен собственик на капитала на ответното дружество, а също и че при евентуално уважаване на исковете за него ще е налице основание да впише обстоятелството, че дружеството е с организационна форма ЕООД, респ. че той е едноличен собственик на капитала. Първоинстанционният съд е върнал исковата молба и е прекратил производството в частта относно иска за признаване за установено, че ищецът е едноличен собственик на капитала на „АЙ ПИ АКТ“ ООД, респ. че правноорганизационната форма на дружеството е ЕООД, след като е преценил, че искът е недопустим поради липса на правен интерес от търсената с него съдебна защита. Сезиран с частна жалба от ищеца, Апелативен съд - София е постановил обжалваното с частната касационна жалба определение, с което е потвърдил определението на Софийски градски съд, споделяйки извода за недопустимост на иска поради липса на правен интерес. За да отрече наличието на правен интерес, въззивният съд е изходил от разбирането, че с предявяване на положителен установителен иск, че е едноличен собственик на капитала на ответното дружество, ищецът не може да постигне целения според твърденията в исковата молба правен резултат, тъй като евентуалното решение за уважаване на иска не е сред изрично посочените в ЗТРРЮЛНЦ и в Наредба № 1/14.02.2007 г. документи, които подлежат на служебно вписване, не попада в хипотезата на чл. 14 ЗТРРЮЛНЦ и не може да замести изискуемите от нормативните актове документи, въз основа на които могат да се извършват вписвания по партидата на ответното дружество. Съобразявайки твърденията в исковата молба, въззивният съд се е произнесъл, че установяването на подлежащи на вписване обстоятелства чрез предявяване на положителен установителен иск би довело до заобикаляне на създадения специален ред за вписване в търговския регистър, а предявяването на иск за наличие на членствено правоотношение няма да ползва ищеца, тъй като чрез решението по такъв иск правата ще бъдат признати към момента на приключване на устните състезания и няма да отпадне необходимостта от предявяване на нови искове за защита срещу последващи решения, взети по инициатива на вписания управител Б. Б.. Предвид естеството на възникналия правен спор въззивният съд се е произнесъл, че защитата на правата на ищеца като съдружник би следвало да се осъществи чрез предявяване на конститутивен иск за отмяна на взетите от Б. решения или чрез предявяване на искове по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ, уважаването на които би могло да доведе до заличаване на вписани в Търговския регистър по партидата на „АЙ ПИ АКТ“ ООД обстоятелства, нарушаващи членствените права на ищеца - чл. 30 ЗТРРЮЛНЦ. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставки по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София определение. Първите три въпроса от изложението, с които частният касатор е обосновал приложното поле на касационното обжалване, не са от значение за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията, дадени от ОСГТК на ВКС с Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. - т. 1. По начина, по който са зададени, въпросите предполагат проверка на правилността на решаващия правен извод на въззивния съд, че предявеният иск за установяване, че ищецът - частен касатор е едноличен собственик на капитала на ответното дружество, респ. че дружеството е с правноорганизационна форма ЕООД, е недопустим поради липса на правен интерес. Въззивният съд не е отрекъл принципно правния интерес на ищеца да защити по исков ред правата си на съдружник (въпрос № 1), а е приел, че в конкретния случай, с оглед твърденията в исковата молба, защитата на членствените права не може да бъде постигната с предявения положителен установителен иск. Като аргумент за недопустимост на иска въззивният съд е изтъкнал съществуването на уреден в закона специален ред за вписване на обстоятелства в Търговския регистър, сред които и тези, чието установяване по съдебен ред е поискано с предявения иск - принадлежност на капитала на търговското дружество - ответник и правноорганизационна форма на дружеството. Правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд след извършената преценка за наличие на правен интерес от предявения установителен иск, не подлежи на проверка в стадия за селекция на частната касационна жалба, поради което поставените въпроси не могат да послужат като общо основание за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Формулираните в т. 4 - т. 7 въпроси също не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК - да са от значение за изхода на делото. Въпросите кореспондират с поддържаните в частната касационна жалба доводи, че предявеният положителен установителен иск е единственият способ за защита срещу действията на освободения управител, който не е заличен по партидата на дружеството в Търговския регистър. В мотивите към обжалваното определение въззивният съд не се е произнасял по поставените въпроси и не е формирал във връзка с тях правни изводи от решаващо значение за постановения с определението правен резултат. Въззивният съд е посочил, че при твърдените в исковата молба обстоятелства защитата на ищеца - частен касатор може да се осъществи по друг ред - чрез предявяване на конститутивен иск по чл. 74 ТЗ или на искове по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ, без да изразява становище за материална незаконосъобразност на решенията на общото събрание на съдружниците в ответното дружество, от които ищецът черпи права и с оглед на които поддържа, че е едноличен собственик на капитала на дружеството. При формиране на решаващия си извод за липса на правен интерес въззивният съд не е преценявал материалната законосъобразност и стабилитета на решения, взети от общото събрание на съдружниците в ответното дружество, а е съобразил невъзможността чрез предявения иск ищецът да постигне целения правен резултат - след установяване по съдебен ред на подлежащи на вписване обстоятелства (че е едноличен собственик на капитала на ответното дружество и че дружеството е с правноорганизационна форма ЕООД) да се извърши вписване на обстоятелствата в Търговския регистър. Несъответствието на въпросите, с които е обосновано приложното поле на касационното обжалване, с общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание въззивното определение да не бъде допуснато до касационно обжалване - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Поради отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК не следва да се обсъждат твърденията на касатора за постановяване на определението в противоречие с практиката на ВКС - задължителна и казуална, както и бланкетно заявеното твърдение, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният касатор се е позовал и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поддържайки, че при постановяване на обжалваното определение е допуснато видимо тежко нарушение на закона и че законът е приложен в неговия противоположен смисъл като е отречен правният интерес от предявения установителен иск. Въз основа на мотивите към определението настоящият състав на Върховен касационен съд не констатира въззивният съд да е приложил закона в неговия противоположен смисъл или да е допуснал тежко нарушение на закона, релевантно за квалифицираната форма на неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Поради това няма основание определението да се допуска до касационно обжалване като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София определение № 79 от 30.01.2026 г. по в. ч. т. д. № 906/2025 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,