Определение № 4227 от 25.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3108/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от К. А. Л., представляван от адвокат Г., против решение № 11 от 21.01.2025 г., постановено по в.гр.д. № 469/2024 г. по описа на Окръжен съд- Добрич, с което след отмяна на решение № 67 от 20.05.2024 г. по гр.д. №541/ 2022 г. на РС-Каварна е постановено ново, с което е отхвърлен предявеният от К. А. Л. срещу Д. Н. Т. иск по чл.108 от ЗС за защита правото на собственост, придобито от ищеца въз основа на договор за покупко продажба от 16.12.2021 г., сключен с нот. акт №187, д. № 742 на нотариус с рег.№ 036, върху реална част с площ 826 кв.м. от имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], общ.Ш., целият с площ от 2929кв.м., която реална част представлява четириъгълник, граничещ от юг с имот с кадастрален идентификатор [№], от изток с имот с кадастрален идентификатор [№], от север и от запад с останалата част от имот с кадастрален идентификатор [№], повдигната със сив цвят в извадка от одобрената кадастрална карта, приложение към исковата молба /л.8 от делото/ и е признато за установено, на основание чл.124 ГПК във вр.чл.79, ал.1 ЗС, по отношение на К. А. Л., че Д. Н. Т. и Т. И. Т., на основание давностно владение, осъществено в периода 13.10.1997 г.-13.10.2007 г., са собственици на описаната реална част, графично обозначена със жълт цвят на комбинирана скица-графика 5, приложение №13 към СТЕ на в.л.арх.А.В./л.73 от делото/, която скица, приподписана от съда, е неразделна част от решението.

В касационната жалба са изложени оплаквания, че решението е неправилно поради неправилно приложение на материалния и процесуалния закон. Касаторът оспорва изводите на съда, че ответникът е владял спорната част от имот, като възразява, че това владение е било само върху част от имота и не може да доведе до придобиване на цялата част в собственост по давност. Поддържа още, че неправилно са ценени част от свидетелските показания, събрани по делото.

В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателят формулира въпроси с твърдението, че съдът в решението си се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, основание за допускане на решението до касация по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, а именно:

1. Налице ли е владение, когато и друго, трето лице (включително и собственикът й), освен владелеца, упражнява фактическа власт върху вещта? По този въпрос поддържа противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр.д. № 603/2012 г. на ВКС, I г.о., решение № 453 от 29.04.2013 г. по гр.д. № 1248/2011 г. на ВКС, I г.о., решение № 10 от 2010 г. по гр.д. № 2760/2008 г. на ВКС, II г.о., решение № 503 от 02.05.2012 г. по гр.д. № 83/2011г. на ВКС, I г.о. Според посочената практика действията на владелеца трябва да са от такъв характер, че да не оставят съмнение, че владелецът счита себе си за собственик и отрича правата на други лица върху същата вещ, докато по делото се установява, че собствениците/ищеца/ са ползвали процесната част от имот.

2. Следва ли когато ищецът по ревандикационен или установителен иск за собственост на една вещ се легитимира като собственик само на част от нея съдът да му признае само това право? По този въпрос поддържа противоречие с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 215 от 04.11.2016 г. по гр.д. № 1543/2014 г., ВКС, I г.о., решение № 185 от 01.03.2010 г. по гр.д. № 280 от 2009 г. на ВКС, I г.о., решение № 58 от 14.03.12 г. по гр.д. № 678/2011 г. на ВКС, II г.о.

3. Налице ли е владение, ако фактическата власт на едно лице върху вещта е основана на някакви договорни отношения със собственика й и може ли да доведе тя до придобиване по давност? Когато фактическата власт се упражнява на правно основание, тя характер на владение ли има или на държане? По този въпрос поддържа противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 50012 от 21.03.2023 г. по гр.д. № 1394/2022 г. на ВКС, I г.о., решение № 60162 от 05.04.2022 г. по гр.д. № 822/2021 г. на ВКС, I г.о. и решение № 159 от 14.06.2013 г. по гр.д. № 1492/201З г. на ВКС, II г.о. Поддържа, че по делото е установена такава договорка за ползването на имота, между праводателите на ищеца и ответника, което не е съобразено при постановяване на решението.

4. Следва ли при оценка на свидетелските показания същите да бъдат съпоставени и с данните за релевантните факти, съдържащи се в останалите събрани по делото доказателства - доколко те са подкрепени или отречени от останалите събрани по делото доказателства? Поддържа се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 98 от 04.07.2017 г. по гр.д. № 3546 от 2016 г. на ВКС, I г.о., решение № 297 от 22.12.2014 г. по гр.д. № 4004/ 2014 г. на ВКС, I г.о., решение № 183 от 30.06.2017 г. по гр.д. № 4028/2016 г. на ВКС, IV г.о., решение № 247 от 21.12.2023 г. по гр.д. № 4508 / 2022г. на ВКС, II г.о.

В писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация Д. и Т. Т., представлявани от адвокат К., молят да не се допуска до касация обжалваното решение, тъй като поставените въпроси не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Възразяват, че жалбоподателят превратно тълкува събраните по делото доказателства. По същество поддържат, че решението е правилно.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – страна по спор за собственост, с правен интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да се произнесе по спора, с който е сезиран, въззивният Окръжен съд- Добрич е приел за установено от фактическа страна, че страните са собственици на два съседни имота. Установил е, че на 16.12.2021 г. ищецът К. А. Л. е закупил от Ж. Г. А. ПИ с идентификатор [№] по КККР на [населено място], общ. Ш., обл. Д., с площ 2920 кв.м., с номер по предходен план: 000046. Праводателката на ищеца се легитимирала като собственик на имота по реституция и въз основа на издаден констативен нотариален акт за собственост. Съседен на закупения от К. Л. ПИ с идентификатор [№] е ПИ с идентификатор [№], с номер по предходен план парцел VІІ- 10, кв.2 и собственик - Д. Н. Т.. Съдът е установил от НА № 195, дело №365 от 23.08.1982 г. на БРС, че през 1982 г., Д. Н. Т. е закупил от Я. С. Р. недвижим имот- едноетажна жилищна сграда, находяща се в [населено място], застроена на 40кв.м., състояща се от две стаи, и прилежащи стопански сгради, заедно с цялото дворно място, върху което е построена с площ от 1460кв.м., съставляващо парцел VІІ-10 от кв.2 по плана на [населено място]. Въз основа на обстоятелствена проверка, на 06.12.2022 г. Д. Н. Т. и съпругата му Т. И. Т. са се снабдили с констативен нотариален акт № 12, н.д. № 555/ 2022 г. на Нотариус рег. № 035 по регистър на НК, за право на собственост по давност върху 353кв.м. в идеална част от ПИ с идентификатор 27108.501.45 по КККР на [населено място], общ.Ш., с площ от 1813кв.м., с номер по предходен план парцел VІІ-10, кв.2. От изслушаните две СТЕ съдът е установил, че първият РП за [населено място] е от 1950 г., действащият РП е от 1984 г. За територията е изработен КП от 1999 г. по програма ФАР, КККР - одобрена със Заповед № РД-18-21/30.03.2006 г. на ИД на АГКК, както и че [община] има приет ОУП, одобрен със Заповед № РД-02 15-95 от 04.07.2023 г. Съдът е възприел установеното от вещите лица, че ПИ с идентификатор [№] бил образуван от имот с пл.№10 по плана от 1950 г., а съседен на него бил имот с пл. №9. За имот пл.№10 по плана от 1950 г. с площ от 2641кв.м. бил отреден парцел VІІ-10 в кв.2 с площ от 1631кв.м. Частта от имот с пл.№10 от 980кв.м. оставала извън строителните граници. В разписният лист към плана от 1950 г. за собственик на имот с пл.№10 бил вписан С. Г.А.. Договорът за покупко-продажба от 1982 г., с предмет парцел VІІ-10 в кв.2, бил сключен при действието на плана от 1950 г. и в него било вписано, че продавачката Я. С. Р. била единствен законен наследник на С. Г. А.. Съседният на имот с пл.№10 по плана от 1950 г. имот с пл.№9 бил с площ от 2364кв.м. и е изцяло извън строителните граници. По последващия РП от 1984 г. имот с пл.№10 имал нов пл.№45 и за него бил отреден парцел ХХІІ- 45 в кв.1 с площ от 1686кв.м., като частта от имот с пл.№45 от 808кв.м. била извън строителните граници, а имотът с пл.№9 по плана от 1950 г. по този план имал пл.№46, площта му била 2980кв.м. и отново бил извън регулация. След закупуването на имота през 2021 г. от Л., същият възложил изработването на ПУП-ПРЗ. Проектът предвиждал заличаване на източната и южната отсечка от полския път и образуване на нов УПИ ХХVІІ-115 в кв.1. Две от регулационните линии на УПИ /източна и южна/ съвпадали с досегашните строителни граници, а другите две /северна и западна/ били успоредни на досегашните кадастрални граници. Вещите лица установили, че новият УПИ [№], еднакъв по форма, размери и площ с ПИ [№], е изместен на югоизток, непосредствено до строителните граници на селото. Според експертното проучване спорната сега площ била част от кадастралната основа на имот с пл.№10 по плана от 1950 г., същият с пл.№45 по плана от 1984 г., останала извън регулация още към 1950 г., попадала в границите на ПИ [№], който по форма размери и площ бил идентичен на възстановения имот №000046 по КВС, но с различно местоположението - имотът бил отразен в кадастралната карта с южна граница, лежаща на строителната граница, граничещ с имот [№], при което като част от него е заснета и спорната площ. Съдът е обсъдил картния материал, проучен от вещото лице в.л.арх.А.В. и е възприел, че първата налична ясна сателитна снимка е от м.05.2003 г. и по нея е видно, че по три от кадастралните граници на бившия имот с пл.№9/с пл. №46 по плана от 1984г./ -на север, запад и юг, имало средновисока растителност. Имот с пл.45 е съседен на имот с пл.№46 от юг. Тази „растителна граница“ между двата имота/южна граница за имот пл.№46, северна за имот с пл.№45/ била видна и от последващите сателитните снимки. На същите били видни и сградите и съоръженията в имот с пл.№45, вкл. изградените съоръжения-басейн пред къщата и басейн зад къщата, т.е.в северната част от имота. При съпоставка на местоположението на последния спрямо строителните граници на населеното място било видно, че значителна част от съоръжението басейн/рибарник/ била извън строителната граница на селото, на която лежала северната граница на урегулираната част от имот с пл.№45, закупена от Д. Т. през 1982г.

Въз основа на така установеното от вещите лица съдът е приел, че правото на собственост на Т. върху ПИ [№] не било спорно, както и че понастоящем са във владение на спорната част, заснета като част от ПИ [№]. Съдът е направил извод, че правният спор се съсредоточава върху това дали се е осъществил придобивният способ давностно владение в тяхна полза върху спорната част от имот с пл.№45 по плана от 1984 г., останала извън урегулираната територия на селото или не. Съдът е приел за безпротиворечиво установено, че в договорът за покупко-продажба от 1982 г., с купувач Д. Т., била формирана воля за прехвърляне на собствеността само върху отредения за имот с пл.10 по плана от 1950 г. парцел, частта извън регулация не била в предмета му. Нея купувачът на урегулираната част твърдял да е придобил по давност.

За установяване дали е реализирано придобивното основание, твърдяно от ищците по насрещния иск съдът е обсъдил изслушаните по делото заключения на СТЕ и събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелите Г. Д. Ц., Г. Х. А., Р. С. Ж., С. Д. В., Г. С. Б. и С. Т. А..

Съдът е приел, че не се установява по делото пречка за придобиване по давност на процесната реална част от имот. От съвкупната преценка на свидетелските показания и експертните заключения съдът е приел извод, че ищците по насрещния иск са доказали, че от 1997 г. са владяли и съответно след изтичане на 10-годишния период по чл. 79 ЗС, са придобили право на собственост върху спорната реална част от имот. За да достигне до този извод, съдът е съобразил установеното от вещите лице- от картния и снимков материал, че Д. Т. е изградил басейн, навлизащ в спорната територия. В този смисъл е кредитирал и показанията на свидетеля Г. С. Б., че басейнът бил изграден от Д. Т. през 1995г., на 4-5метра от северния край на имота, където имало стари дървета, които били кажи-речи ограда с имота на дядо Г., че Д. Т. изкоренил лозето между рибарника и пътя и увеличил градинарството си. Посочил е, че няма доказателства, опровергаващи така установеното. Свидетелят Р. С. Ж. установявал в северната част на имота на Д. Т. да е имало стари дървета, Д. Т. да е копал басейна зад оранжерията преди повече от 20 години. Свидетелят Г. Д. Ц. знаел Д. Т. да е живял в имота, да е продавал риби и раци, свидетелят Г. А. установявал да е взимал вода от басейна да си полива пипера. Според свидетеля С. В. в имота на Д. Т. на север от басейна имало диви орехи, стари дървета, в мястото на Д. Т. сеел чушки и домати, мястото на Г. започвало след басейна на север. Според свидетеля С. Т. А. в ляво от рибарника гледал чушки, пиперки, домати, имал оранжерия.

Съдът е обобощил установените факти с извода, че събраните по делото доказателства сочат на упражнявано владение от страна на Д. Т. и съпругата му, с начало най- късно от 1995 г., когато изградил басейн/рибарник/ в неурегулираната част от имот с пл. №45, обработвал терена между рибарника и пътя. Декларирането на имота и заплащането на данъците за целия имот съставлявало също обективиране на намерението да се свои имота за себе си. В резултат на давностно владение за периода най-късно от 13.10.1997г., когато е влязло в сила реституционното решение, до 13.10.2007г., т.е. с изтичане на 10- годишния срок по чл.79, ал.1 ЗС, Д. Т. и съпругата му се легитимирали като собственици на оригинерно/първично/основание –придобивна давност за спорната реална част, заснета като част от ПИ с идентификатор [№]. Следователно към момента на сключване на договора от 16.12.2021 г., с който К. Л. е закупил ПИ с идентификатор [№], част от който била заснета по КККР придобитата по давност от Д. Т. и съпругата му част от пл.45, праводателката му не била собственик на тази част, а никой не можел да прехвърли право, което няма.

При тези изводи съдът е приел, че предявеният иск по чл.108 от ЗС следва да бъде отхвърлен, тъй като първоначалният ищец не е придобил право на собственост върху процесната реална част от имота, а следва да бъде уважен насрещният иск за установяване на право на собственост, придобито по давност.

Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват.

Касационно обжалване на въззивен съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК се допуска при кумулативното наличие на две предпоставки: обща- произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е обусловил решаващия му извод, и специална - наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 от ГПК. Касационното обжалване се допуска и при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 2 от ГПК.

При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Решението е постановено от компетентен съд, заседаващ в надлежен състав, същото е изготвено в писмен вид, подписано е, изразява волята на съда ясно и непротиворечиво. Не са налице и процесуални пречки за разглеждането на предявения иск.

Първите три поставени въпроса от касатора в изложението към касационната жалба не са обсъждани от въззивния състав в мотивите на обжалваното решение. Съдът не е констатирал спорната реална част от имот с идентификатор [№] да е владяна или върху нея да е упражнявана фактическа власт и от друго лице, освен от ответниците. Обратно- приел е за установено, че ищците по насрещния иск са завладяли и са ползвали като своя процесната реална част от имот, като са изградили в тази част съоръжения- басейн и са ползвали частта за отглеждане на селскостопанска продукция. Обратно на твърдението, съдържащо се във втория въпрос, съдът не е констатирал ищците по насрещния иск да са владяли само част от процесната реална част от имот с идентификатор [№]. Напротив, съдът е приел въз основа на изслушаните СТЕ и събраните гласни доказателства, че ищците по насрещния иск са владяли цялата спорна реална част, така както е била отграничена с растителна граница, като са разчистили терена от съществувалите преди това насаждения и са изградили ползваните от тях басейн и зеленчукови градини. Третият поставен в изложението към касационната жалба въпрос също не е обсъждан от въззивният състав. Съдът, в своите мотиви, не е приел за установено от фактическа страна и не е разсъждавал относно съществуващи договорни отношения, със страна – ищците по насрещния иск и с предмет- процесната земя. Съдът е приел, че от влизане в сила на реституционното решение по ЗСПЗЗ в полза на праводателката на ищеца Л. – 13.10.1997 г. до 13.10.2007 г. ищците по насрещния иск Т. са владяли- държали са и са ползвали като своя- процесната реална част от имот с идентификатор [№]. Така поставените три въпроса не са обуславящи решението на въззивния съд. Въпросите са поставени при предпоставки, неустановени от решаващия състав и не представляват правни въпроси по смисъла на Тълкувателно решение №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По тези въпроси не е налице общата предпоставка за допускане на въззивното решение до касация.

Последният, четвърти въпрос е процесуалноправен по характер и обуславящ решението на Окръжен съд- Добрич, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Безпротиворечиво се приема в съдебната практика, включително и решенията, цитирани от касатора, че въззивният съд е длъжен, в рамките на въззивното сезиране, съгласно чл. 269 ГПК, да обсъди всички релевантни доводи и надлежно въведени възражения на страните, както и реално да прецени относимите и допустими доказателствата заедно и поотделно, без да ги преиначава или да обсъжда избирателно само някои от тях, съдът трябва да изгради фактически изводи, като съобрази последиците от разпределението на тежестта на доказване в гражданския процес. При преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди същите като съобрази дали свидетелите установяват свои лични, непосредствени наблюдения, да посочи установява ли се противоречие между показанията на различните свидетели, както и между показанията и другите доказателства по делото, да посочи казаното от кои свидетели да се приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите доказателства факти и обстоятелства. При извършването на тази преценка съдът следва да изложи съображения налице ли са основания да не бъде дадена вяра на показанията на част от свидетелите и защо. Въз основа на установените по делото факти съдът трябва да изведе правни съображения, като приложи относимите правни разпоредби към спора и съобрази практиката по тяхното тълкуване.

Напълно в синхрон с възприетото от съдебната практика е процедирал въззивният състав. Съдът е изложил в мотивите си събраните по делото доказателства, анализирал ги е поотделно и в съвкупност и е извел своите изводи, като е съобразил приложимото към спора право. От мотивите на решението е видно, че за да обоснове своите решаващи изводи, съдът е ценил както събраните по делото гласни доказателства, така и заключенията на изслушаните по делото експерти, събраният картен и сателитен материал. Съдът е посочил, че кредитира тези свидетелски показания, които се подкрепят от заключенията на вещите лица и останалите доказателства по делото и които не се опровергават от други доказателства. От изложеното се установява, че въззивният съд изцяло е съобразил практиката на ВКС създадена във връзка с обсъждането на събраните по делото доказателства, в това число обсъждането на свидетелските показания. Поради липса на противоречие с практиката на ВКС липсва основание по този въпрос да се допусне обжалваното решение до касация.

Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.

На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78, ал. 3 от ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответниците по жалбата направените от тях разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 2 500 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 09.08.2025 г., в който е удостоверено заплащането на сумата от Д. и Т. Т. на адвокат К..

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на I г.о.