Определение № 3424 от 03.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4730/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С въззивно решение № 1024 от 24.07.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 3302/2022 г. по описа на Апелативен съд – София, е: 1/ отменено решение № 263027 от 27.09.2022 г., постановено по гр. д. № 3810/2020 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която предявеният иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен до размера от 30 000 лева, вместо което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на основание чл. 2б ЗОДОВ на И. М. С. сумата от 30 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от нарушение на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в сл. дело № 780-Н/1998 г. по описа на ВОП – София, понастоящем ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП – София, ведно със законната лихва върху сумата от 07.05.2020 г. до окончателното ѝ плащане, като на ищеца са присъдени и разноски за двете инстанции; 2/ потвърдено първоинстанционното решение в останалата обжалвана част, с която предявеният от И. М. С. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над уважения размер от 30 000 лева до пълния предявен размер от 120 000 лева. Срещу въззивното решение в неговата осъдителна част, е подадена касационна жалба с вх. № 18450/10.08.2023 г. от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Б. С. от Апелативна прокуратура – София. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалвания акт – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и намаляване на размера на присъденото обезщетение в съответствие с действително претърпените от ищеца неимуществени вреди. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните правни въпроси: 1/ „въпросът за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД“ – сочи се противоречие с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; 2/ „Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД?“ – твърди се, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, във връзка с чл. 52 ЗЗД, постановена по реда на чл. 290 ГПК – решение № 50066 от 16.05.2023 г. по гр. д. № 2088/2022 г. на III г.о., решение № 50038 от 01.03.2023 г. по гр. д. № 2093/2022 г. на IV г.о., решение № 50060 от 31.03.2023 г. по гр. д. № 2528/2022 г. на IV г.о. и решение № 50062 от 03.05.2023 г. по гр. д. № 2077/2022 г. на III г.о. Ответникът по жалбата И. М. С., в писмен отговор, подаден чрез адв. Е. Ф., счита, че не следва да се допуска касационното обжалване като взема становище и за неоснователност на жалбата. Срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение решение № 263027 от 27.09.2022 г., постановено по гр. д. № 3810/2020 г. по описа на Софийски градски съд и исковата претенция е отхвърлена за разликата над уважения размер от 30 000 лева до пълния предявен размер от 120 000 лева е подадена касационна жалба с вх. № 20598/18.09.2023 г. от И. М. С., чрез адв. Е. Ф.. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново, с което исковата претенция да бъде уважена до пълния предявен размер, ведно със законната лихва. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следните правни въпроси: 1/ „За задължението на съда при определяне размер на обезщетението за неимуществени вреди от нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, да съобрази всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства от значение за критерия „справедливост“?“; 2/ „Кои критерии, конкретни факти и обстоятелства следва да вземе предвид и отчете съдът при определяне на справедливия размер на обезщетението по иск по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ за неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС и какво е значението им за размера на обезщетението и спадат ли към тези критерии стандартите, заложени в практиката на ЕСПЧ по въпроса за определяне на неимуществените вреди от нарушаване на това право?“; 3/ „Кои правила (критерии) следва да приложи съдът за да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ, причинени с нарушаване правото по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, дали националните такива или стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ по прилагане на чл. 6, § 1 от Конвенцията в аспекта на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок?“ – по първите три въпроса се твърди противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 4/1968 г., решение № 320 от 27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г. на IV г.о., решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV г.о., решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV г.о., решение № 320 от 27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г. на IV г.о. и решение № 30 от 07.05.2019 г. по гр. д. № 2125/2018 г. на III г.о.; 4/ „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си своевременно въведените от страните доводи и възражения, относими към предмета на спора, фактите, на които се основават мотивите му, както и да направи съвкупна преценка по доказателствата?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, изведена в решение № 43 от 04.03.2022 г. по гр. д. № 2597/2021 г. на IV г.о., решение № 60268 от 25.03.2022 г. по гр. д. № 391/2021 г. на III г.о., Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/200 г. на ОСГК, решение № 211 от 21.01.2021 г. по гр. д. № 64/2020 г. на IV г.о., решение № 21 от 26.02.2021 г. по гр. д. № 2029/2020 г. на I г.о., решение № 194 от 11.01.2021 г. по гр. д. № 4488/2019 г. на IV г.о., решение № 65 от 30.07.2019 г. по т. д. № 183/2018 г. на II т.о. и решение № 72 от 25.06.2018 г. по гр. д. № 1934/2017 г. на IV г.о.; 5/ „Какво е значението на продължителността на забавеното дело по иск по чл. 2б ЗОДОВ за определяне на размера и паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществените вреди от нарушението на чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС (разумен срок)? В частност как се отчита продължителността на забавеното дело при определяне на паричния израз/еквивалент на обезщетението?“ – касаторът се позовава на приетото в решение № 62 от 29.06.2023 г. по гр. д. № 4227/2022 г. на III г.о., решение № 222 от 15.03.2021 г. по гр. д. № 120/2020 г. на IV г.о., решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV г.о., решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV г.о., решение № 60242 от 13.01.2022 г. по гр. д. № 339/2021 г. на III г.о., решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV г.о. и решение № 60242 от 13.01.2022 г. по гр. д. № 339/2021 г. на III г.о.; 6/ „Какво е значението на самото осъждане на прокуратурата да заплати обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и дали то има основен репариращ ефект и в кои случаи?“ – твърди се противоречие с решение № 60242 от 13.01.2022 г. по гр. д. № 339/2021 г. на III г.о.; 7/ „От коя дата се дължи законната лихва за забава за вземането за обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2б от ЗОДОВ във връзка с чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС – дали от датата на увреждането или от датата на подаване на исковата молба?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 107 от 29.07.2021 г. по гр. д. № 5914/2015 г. на IV г.о., определение № 122 от 14.02.2020 г. по гр. д. № 3564/2019 г. на III г.о., решение № 65 от 30.07.2019 г. по т. д. № 183/2018 г. на II т.о., решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на I т.о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на II т.о., решение № 263 от 24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на I т.о. и решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на II т.о. Ответната страна Прокуратурата на Република България не взема становище по касационната жалба. Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Въззивният съд е установил, че е предявен иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ срещу Прокуратурата на Република България, с който ищецът И. М. С. претендира заплащане на обезщетение за неимуществени вреди като пострадал от престъпленията, които се разследват 30 години по сл. дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. д. № 780/1998 г. по описа на ВОП – София, а накрая в ДП № 11-048/1999 г. по описа на ВОП – София, известно в публичното пространство като делото за т. нар. „възродителен процес“, разследването по което още не е приключило. Като безспорно между страните по делото е установено, че с постановление от 31.01.1991 г. на прокурор при Прокуратурата на въоръжените сили е образувано сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в сл. дело № 780-ІІ от 1998 г. на Военно – окръжна прокуратура – София, преобразувано като досъдебно производство (ДП) № ІІ-048 от 1999 г. на ВОП – София, за разследване на извършени през време на т. нар. „възродителен процес“ престъпления. Изтъкнато е, че разследването по него първоначално се е водило срещу петима обвиняеми по повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 162, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 НК, затова, че през периода от 1984 г. до 1989 г. при условията на продължавано престъпление всеки от обвиняемите в съучастие с други лица проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза, а впоследствие по обвинение срещу три лица (длъжностно лице – Д. С. и граждански лица – Т. Ж. и Г. А.) за извършено престъпление по чл. 387, ал. 2 във вр. с ал. 1 и чл. 20, ал. 2 и 3 НК – затова, че в рамките на периода от 1984 г. до 1988 г. при условията на продължавано престъпление са извършили злоупотреба и превишаване на власт. На два пъти съдебното производство е било прекратявано – НОХД № 1/1994 г. и НОХД № 1/1998 г. – и връщано на ПРБ за доразследване поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Въззивният състав е отбелязал като безспорно също така, че ищецът е поискал по реда на чл. 368 НПК, вр. с чл. 369 НПК от СГС да определи мерки за ускоряване на наказателното производство поради забавяне на разследването и да определи срок, в който досъдебната фаза да приключи, по което искане е образувано НЧД № 4716 по описа за 2018 г. на СГС, НО, 13 състав. Констатирано е още, че с постановление от 04.10.2018 г. ДП № II – 048/1999 г. по описа на ВОП, вече водено само срещу Г. А., е било спряно по повод молба за международна правна помощ до Република Турция за установяване и разпит на 35 лица, намиращи се на нейна територия, а като формален повод за постановяване на спирането е цитирано определение на СГС, постановено по реда на чл. 369, ал. 3 НПК на пострадало лице за ускоряване на процеса. Изложени са съображения, че ищецът е подал молба вх. № 3/2021 г. от 16.02.2021 г., с която е заявил желание да участва като пострадал в ДП № II – 048/1999 г. по описа на ВОП. Това искане ищецът е потвърдил заедно с още 47 лица, с молба вх. № 03/2001 от 13.12.2021 г. по описа на ВОП – София. Въззивният съд е установил, че на 31.03.2022 г. е починал единственият останал жив обвиняем по процесното наказателно производство – Г. А.. Посочил е, че наказателното производство продължава да е висящо понастоящем – от приложените към въззивната жалба и представени в съдебно заседание постановление от 31.05.2022 г. на прокурор при ВОП – София, с което наказателното производството е прекратено поради смъртта на обвиняемия и определение № 1223 от 22.12.2022 г. по ВЧНД № 821/2022 г. на САС, НО, 6 състав, е установено, че това постановлението е било отменено. В обжалваното решение е установено, че сред реабилитираните граждани, чиито имена са били насилствено променени, е и лицето Д. Д. Т. – ищецът. Посочва се, че видно от решение № 67 от 13.08.2019 г. на [община], [област], е допусната промяна на имената на Д. Д. Т. по негово заявление с вх. № 94-002489/13.08.2019 г., като са му възстановени имената И. М. С. по реда на чл. 19а Закона за гражданската регистрация. От заповеди за прилагане на превантивна административна мярка по чл. 39, ал. 1, т. 1 от Закона за народната милиция, е установено, че Д. Д. Т., [дата на раждане] в [населено място], [окръг], е принудително установен последователно в ТВО – Белене за 2 години със заповед № I – 705/24.04.1985 г. на МВР, съгласувана с главния прокурор на НРБ, впоследствие за 3 години е презаселен в [населено място], В. окръг – със заповед № I – 147/19.03.1986 г. на МВР, също съгласувана с главния прокурор на НРБ, поради това, че провежда националистическа дейност по време на възродителния процес и през време на въдворяването му в Белене е показал, че продължава да стои на вражески националистически позиции. Въдворяването на ищеца по политически причини в ТВО – Белене за времето от 09.04.1985 г. до 17.04.1986 г. е признато и в удостоверение, издадено от МВР. Установено е, че превантивната мярка по чл. 39, ал. 1, т. 1 ЗНМ е прекратена на 08.12.1988 г. – със заповед № Iв – 803/08.12.1988 г. на МВР, поради това, че ищецът е декларирал, че в бъдеще няма да създава затруднения на властта и провежданите мероприятия, въпреки че все още не бил преодолял националистическите си предразсъдъци. Съгласно заключението на изслушаната във въззивното производство съдебно – психологическа експертиза, по делото е установено, че при ареста при ищеца се констатират негативни емоционални състояния на възмущение, обида, нараняване на достойнството, а след това (по време на престоя в лагера Белене) продължителни преживявания на фрустрация, тревожност, безсилие, напрегнатост, гняв. По време на лагера и заселването във врачанско село се чувствал онеправдан, възмутен. Като остатъчни последици и понастоящем са налице отрицателни преживявания при мислено връщане към ситуацията. При тези данни въззивният съд е посочил от правна страна, че съгласно чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията (ЕКЗПЧОС). Приел е, че в настоящия случай ищецът се отнася към категорията лица, търсещи определяне на граждански права. Установил е, че качеството „пострадал“ ищецът има от момента на образуване на наказателното производство и това е датата, от която следва да се изчислява продължителността на периода, за който ще се решава дали срокът на воденото производство е разумен. Съобразена е съдебната практика, съгласно която пострадали от т. нар. „възродителен процес“, който е в основата на разследването на обсъжданото наказателно производство, са материалноправно легитимирани да претендират обезщетение за вреди от бавно правосъдие по сл. д. № 1/1991 г., впоследствие преобразувано, по реда на чл. 2б ЗОДОВ. Като безспорно в случая е посочено, че ищецът е измежду лицата, чието право да се развива в съответствие с етническата си принадлежност, чието право на име, на свободно придвижване и избор на местожителство, на труд, са били засегнати от действията, заради извършването на които е било образувано наказателното производство, и несъмнено той има интерес от разглеждането и решаването му в разумен срок. Изтъкнато е също, че на 16.05.2019 г. ищецът е бил разпитан като свидетел в Република Турция – именно, видно и от съдържанието на показанията, в качеството му на пострадало лице от престъпленията, за които се води разследване по процесното досъдебно наказателно производство. Въззивният състав е приел, че образуваното наказателно производство за престъплението представлява дело по „определяне на гражданските права“ на ищеца по смисъла на § 6, ал. 1 ЕКЗПЧОС, в който смисъл е посочено решение № 69/29.04.2020 г. по гр. д. № 3169/2019 г. на IV г.о. на ВКС. Посочил е също, че предметът на правно регулиране на ЗПГРРЛ, в чийто обхват са и случаите на въдворявани в ТВО, лагери и други подобни места, както и принудително трудово мобилизирани, и репресирани във връзка с насилствената промяна на имената, както и предвидената в този закон възможност за получаване на обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди, няма отношение към търсеното в настоящото производство обезщетение за вреди от бавно правосъдие и е без значение дали ищецът се е възползвал от уредени в този закон права. Във въззивното решение е споделено становището, че обща продължителност на ДП повече от 30 години, безспорно превишава разумния срок за разглеждане и решаване на делото, независимо от неговата фактическа и правна сложност и необходимостта да бъдат разпитани множество пострадали лица, живеещи и извън страната и с неизвестни адреси. Обобщено е, че тази продължителност излиза извън рамките на всякакъв разумен срок и не може да се приеме, че разследването се провежда „с дължимата грижа“, за което отговорност носят разследващите органи и ответната ПРБ, осъществяваща контрол за законност върху техните действия. При разрешаване на спора въззивният съд е изхождал от установената в практиката на ЕСПЧ оборима презумпция, че всяка неразумна продължителност на производството води до причиняване на неимуществени вреди, поради което поначало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността поради забавянето на делото и пр. Установил е, че при определяне на размера на обезщетението за вреди, в предмета на делото, съдът отчита, според практиката на ЕСПЧ, и значението на делото за ищеца, чието разглеждане е продължило прекомерно. Приел е, че в случая посочената презумпция за настъпване на вреди не е оборена, а предявеният иск, с оглед всичко прието, е установен по основание. Изтъкнато е като особено в случая, че вредите се търпят в един изключително дълъг период, като през 1991 г. ищецът е бил на 46 г., а към датата на исковата молба на 75 г., което засилва чувството му за липса на справедливост, разочарованието, на неоправданите очаквания за получаване на възмездие, засилва загуба на доверие в институциите и чувството за безсилие при това бездействие. Отчетени са в конкретния казус и интензитета на упражнената репресия спрямо ищеца в контекста на обусловения от нея висок залог за него от забавеното дело, както и че ищецът по никакъв начин не е допринесъл с поведението си за забавяне на производството, въпреки че е установен да живее извън страната. Съобразено е също, че мерките за ускоряване на наказателното производство са довели на практика до обратен резултат същото е спряно, а поради невръчване на постановлението за спиране на всички пострадали в продължение на изключително дълъг период от време, не са разгледани и жалби на пострадали срещу това постановление. Въззивният съд е отчел обаче, че т. нар. „възродителен процес“ и последиците от него са получили негативната оценка на българската държава, израз на която е официалната реабилитация от Комисия на Народното събрание, както и Декларацията на 41 НС от 11.01.2012 г., с която се осъжда категорично асимилационната политика на тоталитарния комунистически режим спрямо мюсюлманското малцинство в България. Съобразено е още, че самото осъждане на държавата чрез процесуалния ѝ субституент има репариращо действие за процесните неимуществени вреди. В тази връзка не е споделена поддържаната от ищеца теза, че обезщетението за вреди следва да се съизмерява с базова сума, съответно с минималната работна заплата за страната, макар че съдът при определяне на обезщетението действително се ръководи от общите критерии, които ЕСПЧ, доколкото предпоставя автоматичен подход, несъобразяване с приложението на чл. 52 ЗЗД и в частност с конкретиката на всеки случай. Въззивният състав е взел предвид и обстоятелството, че съгласно заключението на изслушаната по делото СПсЕ свързаните с продължителността и неприключването на сл. дело № 1/1991 г. преживявания, не представляват стресогенен фактор за ищеца, въпреки негативните емоционални състояния, в които е бил по време на ареста си, в лагера в Белене и при принудителното заселване, и отрицателните преживявания при мислено връщане към ситуацията, които не подлежат на обезщетяване в настоящия процес. Така мотивиран, след отчитане на настъпилите типични вреди от забавяне разглеждането и решаването на сл. дело № 1/1991 г. и посочените специфични фактори за определяне на по-голямо обезщетение, въззивната инстанция е намерила, че дължимото обезщетение в случая възлиза на 30 000 лв., който е посочен като справедлив по смисъла на чл. 52 ЗЗД размер на обезщетението за нарушено правото на ищеца за разглеждане и решаване на наказателното производство, засягащо неговата правна сфера, в разумен срок. Прието е, че върху сумата следва да се присъди и законна лихва от датата на подаване на исковата молба, към който момент се твърди, че е налице забава в разглеждането на делото и към който момент съдът определя обезщетението. При тези съображения въззивният съд е счел, че обжалваното решение е частично неправилно – в частта, в която искът е отхвърлен до размера от 30 000 лв. ведно със законната лихва от 07.05.2020 г., поради което подлежи на частична отмяна. Посочил е, че в останалата обжалвана част решението, предмет на инстанционен контрол, е правилно като резултат и подлежи на потвърждаване. По касационната жалба на Прокуратурата на Република България и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК: Поставеният в изложението първи въпрос, „за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл. 52 ЗЗД”, е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. II е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., в които касационният съд сочи съответно, че „отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно – следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и ,че „в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв, доколкото в процесния случай се претендира присъждане на обезщетение за нарушаване на правото на ищеца на разглеждане на наказателното производство в разумен срок. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г. Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга - кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва – налице ли е причинно-следствена връзка между отчетените от съда обстоятелства и причинените вреди; неимуществените вреди не са доказани по съответния ред. Последните твърдения очевидно следва да се определят като такива по съществото на спора и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол. Не е налице и противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която „мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т. 19 на това ТР, следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба. В случая въззивното решение е мотивирано като съдът в съответствие с правомощията си е извършил анализ на доказателствата, формирал е свои фактически и правни изводи по спора и поради това не е налице правно разрешение, което да е в противоречие със задължителната съдебна практика. Въз връзка с втория поставен в изложението въпрос следва да се посочи, че не е налице противоречие и с трайно установената практика на ВКС относно приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Относно критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е имал случаи да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Предвид изложеното, не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. По касационната жалба на И. М. С. и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК: Формулираните от касатора в изложението първи, пети и шести въпрос на практика са свързани с определяне на размера на дължимото обезщетение, което следва да се извърши по справедливост. Чрез поставянето им жалбоподателят на практика се домогва да докаже, че въззивният съд не е съобразил всички обективно съществуващи обстоятелства от значение за критерия за справедливост при определяне на обезщетението по иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, поради което е присъдил занижен размер на обезщетението за неимуществени вреди. По така поставените въпроси е налице съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд. Съобразно трайно установеното в практиката разбиране, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да са единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, не е налице противоречие в практиката, доколкото размерът на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Следва да се посочи, че в процесния случай въззивният съд е обсъдил конкретните обстоятелства при установеното нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС относно правото на ищеца на разглеждане и приключване на наказателното дело в разумен срок. С оглед на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ и посочените критерии, въззивният състав е взел предвид общата продължителност на производството повече от 30 години и неговия предмет, поведението на страните и в частност на самия ищец, който не е допринесъл за забавяне на производството, значението на делото за ищеца с оглед интензитета на упражнената репресия спрямо него в контекста на обусловения от нея висок залог от забавеното дело, обстоятелството, че вредите се търпят в един изключително дълъг период и напредналата му възраст, което засилва чувството му за липса на справедливост, разочарованието, неоправдани очаквания за получаване на възмездие, засилва загуба на доверие в институциите и чувството за безсилие. В мотивите на въззивното решение е изложен обоснован отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване в делото, необходимите фактически и правни съображения, също са изложени коректно и пълно. За да достигне до извода за справедливия размер на дължимото обезщетение за нарушеното право на ищеца за разглеждане и решаване на наказателното производство, въззивният съд в мотивите си е посочил както кои са конкретно установените претърпени вреди, които обосновават определения от него размер на обезщетението, така и значението им за този размер. Отчетени са всички релевантни според съда обстоятелства, установени по делото и е обоснован извод, че наличието им е обективно основание за присъдения размер на дължимото обезщетение. В тази насока въззивният съд е съобразил практиката на ВКС при разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение по иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, който безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на нарушаване правото за разглеждане и решаване на наказателното производство в разумен срок. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. Нарушение в тази насока не се констатира, доколкото определеният размер на обезщетението съответства на създадения в съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи. Съобразно горните изводи, не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставените въпроси. Поставените в изложението втори и трети въпрос, обобщено са свързани с критериите, фактите и обстоятелства, които се вземат предвид при определяне на справедливия размер на обезщетението при иск по чл. 2б ЗОДОВ и значението им; дали към тези критерии спадат стандартите, заложени в практиката на ЕСПЧ, както и кои правила следва да приложи, съдът, за да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди – дали националните такива или стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ по прилагане на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС. По тези въпроси е налице трайна и последователна практика, съгласно която при извършено нарушение на правото на ищеца за разглеждане и решаване на съответното дело в разумен срок, следва да се вземат предвид примерно изброените от законодателя критерии, които съвпадат с тези, установени в практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧ, а именно: общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи. Разяснено е също така, че следва да се вземат предвид и всички други обстоятелства от значение за спора: конкретните болки и страдания, тяхната продължителност и интензитет, личността на увредения, начина му на живот и обичайната среда, интереси и ценностна система, трудовата биография, отражението върху личния, обществения и професионалния живот, стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването. От значение за определяне на размера на обезщетението са и обществено-икономическите условия в страната. Следва да се отбележи още, че според установената съдебната практика, неразумната продължителност на производството причинява неимуществени вреди, поради което поначало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността поради забавяне на делото. В този смисъл са решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г., решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. и решение № 272/27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г., и трите на IV г. о. на ВКС. Във връзка с така поставените втори и трети въпрос е и приетото в решение № 50280/11.09.2023 г. по гр. дело № 4210/2021 г. IV г. о. на ВКС (на което се позовава и самият касатор), съгласно което по отношение на нарушението на чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС, вътрешноправно средство за защита е именно чл. 2б от ЗОДОВ. Разяснено е, че в самата разпоредба е посочено какви обстоятелства следва да бъдат взети предвид от съда при определяне на това дали е налице нарушение на правото по чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС и дали се дължи обезщетение за неимуществени вреди от това нарушение. Тези обстоятелства са извлечени от практиката на ЕСПЧ, като не изключват преценката и на други обстоятелства, които са от значение с оглед на особеностите на конкретния случай, стига те да не противоречат, да изключват или да ограничават установените в практиката на ЕСПЧ критерии. Изтъква се още, че при определяне на размера на обезщетението съдът ще следва да се съобрази с установените от националното си право правила за това, ако такива са изрично уредени в закона, като в конкретния случай това е направено с чл. 52 от ЗЗД. Съдът ще трябва да определи обезщетението като вземе предвид всички обстоятелства, които са от значение за определяне на размера на обезщетението в конкретния случай, включително и тези установени с практиката на ЕСПЧ, а също така и да съобрази конкретното икономическо състояние и стандарта на живот в страната. Изложените съображения се споделят и от настоящия състав, а същите са съобразени и от въззивния съд, поради което не е налице релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За пълнота на мотивите следва да се посочи, че в процесния случай въззивният състав е установил критериите въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, като е посочил, че тези критерии са изведени примерно в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, но са приложими и стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. При определяне на размера на дължимото обезщетение въззивната инстанция изрично е подчертала, че се ръководи от общите критерии, които ЕСПЧ е въвел, поради което така поставените от жалбоподателя въпроси нямат претендираното от него значение за изхода на спора. Четвъртият въпрос от изложението, с който се обосновава наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е привързан към доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Така поставен, въпросът по естеството си не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, а касационно оплакване по чл. 281 ГПК, което подлежи на преценка във втората фаза на производството, ако касационното обжалване бъде допуснато. Спрямо повдигнатия от касатора последен – седми въпрос, също не е налице основание за достъп до касационно обжалване. Според чл. 6, § 1 КЗПЧОС всяко лице „при определянето на неговите граждански права и задължения“, има право на справедливо и публично гледане на делото, в разумен срок и нарушението на това субективно материално право поражда отговорност за обезщетение на базата на деликта, т. е. отговорността на държавата се подчинява на правилата на непозволено увреждане, вкл. и по отношение на дължимата законна лихва върху присъденото обезщетение. В този смисъл са решение № 916/02.05.2023 г. по гр. д. № 4593/2022 г. на IV г.о. и цитираните в него решение № 73/2.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на III г. о., решение № 140/29.06.2022 г. по гр. д. № 3356/2021 г., на III г. о. и решение № 50240/16.12.2022 г. по гр. д. № 4654/2021 г. на IV г. о. В тази връзка поставеният от жалбоподателя въпрос за началната дата, от която се дължи законна лихва за забава за вземането за обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ, не обуславя допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като в обжалваното решение въззивният съд приема, че претенцията за обезщетение от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок е основателна с оглед неговата продължителност от 30 г. до предявяване на иска, т. е. върху присъденото обезщетение по реда на чл. 52 ЗЗД се дължи законна лихва от увреждането, настъпило поради неразумното забавяне на наказателното производство в периода до подаване на исковата молба в съда. В този смисъл, формираният от въззивния състав извод, че върху сумата се присъжда и законна лихва от датата на подаване на исковата молба, към който момент се твърди, че е налице забава в разглеждането на делото и към който момент съдът определя обезщетението (за чиято забава в плащането няма как да се присъди лихва за забава от предходен момент), не е в противоречие с практиката на ВКС. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че по отношение на формулираните въпроси не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следва да се има предвид, че това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В процесния случай не са налице съображения в тази насока, а твърдението на касатора за необходимостта от тълкуване на чл. 2б ЗОДОВ не може да се обоснове извод, че поддържаното основание е налице, предвид наличието на пълна и ясна правна уредба. Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка и по касационната жалба на И. М. С.. Предвид изхода всяка от страните следва да понесе разноските така, както ги е сторила в настоящото производство. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,