Определение № 1980 от 17.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 808/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Н. К., действащ чрез процесуалния си представител адвокат С. Ц., срещу въззивно решение № 16242 от 17.10.2025 г., постановено по в. гр. д. № 7177/2025 г. по описа на Софийски градски съд, в частта му, в която след отмяна на решение № 5139 от 24.03.2025 г. по гр. д. № 64656/2023 г. по описа на Софийски районен съд в съответната част на определения режим на лични отношения на бащата С. Н. К. с детето С. С. К., въззивният съд е определил режим на лични отношения на бащата с детето С., както следва:

1. Бащата С. Н. К. има право да вижда и взима детето С. С. К. всеки първи и трети петък от месеца за времето от 18:30 часа (а ако детето е на училище и учебните занимания приключват след този час - след края на учебните занимания) до 20:00 часа и всяка четвърта сряда от месеца за времето от 07:40 часа до 08:40 часа със задължение на бащата да осигури присъствието на детето за началото на учебните занимания, за общо дванадесет пъти (срещи);

2. След провеждане на горепосочените дванадесет срещи по т. 1 С. Н. К. има право да вижда и взима детето С. С. К. всеки първи и трети петък от месеца за времето от 18:30 часа (а ако детето е на училище и учебните занимания приключват след този час - след края на учебните занимания) до 21:00 часа и всяка първа събота от месеца за времето от 10:30 часа до 18:00 часа, за общо петнадесет пъти (срещи);

3. След провеждане на горепосочените петнадесет срещи по т. 2 бащата С. Н. К. има право да вижда и взима детето С. С. К. всеки първи петък от месеца за времето от 18:30 часа (а ако детето е на училище и учебните занимания приключват след този час - след края на учебните занимания) до 21:00 часа и всеки трети петък и събота от месеца за времето от 18:30 часа в петък (а ако детето е на училище и учебните занимания приключват след този час - след края на учебните занимания) до 10:30 часа в събота с преспиване, за общо осемнадесет пъти (срещи);

4. След провеждане на горепосочените осемнадесет срещи по т. 3 бащата С. Н. К. има право да вижда и взима детето С. С. К. всеки първи и трети петък и събота от месеца за времето от 18:30 часа (а ако детето е на училище и учебните занимания приключват след този час - след края на учебните занимания) до 10:30 часа в събота с преспиване, за общо осемнадесет пъти (срещи);

5. След провеждане на горепосочените осемнадесет срещи по т. 4 бащата С. Н. К. има право да вижда и взима детето С. С. К. всяка първа и трета събота и неделя на месеца от 10:00 часа в събота до 18:00 часа в неделя; петнадесет дни през лятото по време, несъвпадащо с платения годишен отпуск на майката А. Д. П.; всяка година от 18:00 часа на трети април до 19.00 часа на четвърти април; всяка нечетна година на шести март от 10:00 часа (или след приключване на учебните занятия на детето, ако денят е учебен) до 20:00 часа; всяка нечетна година от 10:00 часа на двадесет и четвърти декември до 18:00 часа на двадесет и седми декември; от 10:00 часа на тридесети декември на всяка четна година до 18:00 часа на първи януари на следващата нечетна година и всяка четна година от 10:00 часа на Разпети петък до 18:00 часа на Светлия понеделник.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон, и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила; че в противоречие с практиката на ВКС и без да вземе предвид най-добрия интерес на детето съгласно легалната дефиниция в § 1, т. 5 от ДР на Закона за закрила на детето, въззивният съд е определил строго ограничен режим на лични отношения между бащата и детето. По подробно изложени съображения се моли за неговата отмяна, за разглеждане на спора по същество и за определяне на нов режим на лични отношения на бащата с детето, какъвто е определил първоинстанционният съд.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като поставя следните въпроси:

1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства и обстоятелства, които имат значение за интереса на детето при определяне на режима на лични отношения?

2. При определяне на режима на лични контакти с родителя, на когото не са предоставени родителските права и при установено по делото наличие на конфликт на лоялност у детето към този родител, както и при установен по делото риск за детето за развитие на пасивно отчуждаване от родителя, на когото не са предоставени родителските права, длъжен ли е съдът да определи мерки за преодоляването им, както и да съобрази режима на лични отношения с тази цел?

Касаторът твърди, че така посочения въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, и конкретно - в противоречие с решение № 30 от 27.01.2025 г., постановено по гр. дело № 5157/2023 г., III г.о. на ВКС; решение № 142 от 06.10.2020 г., постановено по гр. дело № 193/2020 г. на III г.о. на ВКС; решение № 22 от 06.07.2022 г., постановено по гр. дело № 1241 /2021 г. на IV г.о. на ВКС; решение № 29 от 04.04.2019 г., постановено по гр. дело № 3138/2018 г. на IV г.о. на ВКС; решение № 102 от 27.07.2019 г.. постановено по гр. дело № 4210/2018 г.

3. Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани?

Касаторът твърди, че така посоченият процесуалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК: решение № 344/21.09.2012 г. по гр. дело № 862/2011 г. на IV гр. отд. на ВКС, решение № 127/05.04.2011 г. по гр. дело № 1321/2009 г. на IV гр. отд. на ВКС, решение № 554/08.02.2012 г. по гр. дело № 1163/2010 г. на IV гр. отд. на ВКС, решение № 194/18.06.2013 г. по гр. дело № 1100/2012 г. на IV гр. отд. на ВКС. решение № 324/22.04.2010 год. по гр.дело № 1413/2009 год. на ВКС, ГК IV г.о.

По така депозираната касационна жалба е постъпил отговор от А. Д. П., действаща чрез адвокат В. И. В.. Касационната жалба се оспорва с подробно изложени в отговора съображения.

При преценка на допустимостта на касационната жалба, настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед предмета на делото. Приложено е изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с което са изпълнени формалните изисквания на закона.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:

За да постанови обжалвания в настоящото производство резултат, въззивният съд е приел за установено, че страните са родители на С. С. К., [дата на раждане] Съдът е отразил дадените от страните обяснения по реда на чл. 59, ал. 6 СК, а именно: майката А. Д. П. посочва, че понастоящем дъщеря й С. отказва да прекарва дълго време с баща си; намира предложения от назначеното от въззивния съд вещо лице примерен режим на лични отношения на бащата с детето за адекватен на нуждите на малолетната, тъй като ще способства С. да допусне и този родител до сърцето си и помежду им да бъде изградена по-добра връзка; бащата С. Н. К. посочва, че работното му време е в интервала 10:00 часа - 18:30 часа всеки делничен ден; намира предложения от вещото лице примерен режим за подходящ за начало на контактите с дъщеря му С. и категорично заявява желанието си да участва в нейния живот, включително като се включва в делничния й график със завеждането й до училище.

Въззивният съд е коментирал проведеното на основание чл. 21, т. 15 вр. чл. 15, ал. 6 ЗЗДет за нуждите на въззивното производство социално проучване от АСП, Д „СП“ - К. село, от което е установено, че основните грижи за детето С. се полагат от неговата майка, която адекватно задоволява неговите здравни, образователни и емоционални нужди; разчита на подкрепата на своя партньор, с когото подрастващата има добра връзка; бащата се среща с детето предимно в петък; майката споделя впечатления, че детето желае да прекарва време с баща си, но не иска да нощува в дома му поради изискващото поведение на този родител и липсата на разбиращ подход към нуждите на малолетната; детето С. е социализирана, има изграден приятелски кръг, старателна и активна е в учебния процес; бащата споделя, че след раздялата му с майката последната не позволявала на детето да остава с него, но в хода на първоинстанционното производство контактът с дъщеря му бил възстановен; заявява желание и готовност да полага грижи за дъщеря си и счита, че тя следва да остава в дома му с преспиване.

Въззивният съд е посочил, че от изготвената за нуждите на въззивното производство съдебна психологична експертиза (СПЕ) се установява, че майката демонстрира висок родителски капацитет, стабилност, ангажираност, емпатия, способност да структурира ежедневието и адекватност на грижите; тя е основана фигура на сигурност, доверие и авторитет за С.; бащата има ресурс за позитивен контакт, но към момента липсва устойчив, предвидим модел на участие; за детето бащината фигура заема периферно място, отчетено е наличие на ресурс за връзка, но и на липса на последователност и стабилно изграден модел на участие.

Съдът е отбелязал, че експертното изследване е направило извод, че и двамата родители притежават необходимите качества и ресурс за предоставяне на базисни, своевременни и адекватни родителски грижи на малолетната; като рискови фактори са отчетени конфликта на лоялност при детето, засилената зависимост от майката като доминираща фигура на привързаност и периферното преживяване на бащата с редуцирано присъствие на същия, засилено от участието в живота на подрастващата на новия партньор на майката; при малолетната е наблюдаван интерес от структурирани, кратки и предвидими взаимодействия с бащата и е детерминиран риск за покачване на емоционалното напрежение при нея от насилствено разширяване на режима на лични контакти с бащата с включване на преспиване; отправени са препоръки за въвеждане на постепенен режим на контакт с по-чести и по-кратки срещи при уважаване на границите на детето, вместо насилствено въвеждане на преспивания; поддържаната от С. категорична съпротива към преспиване не е израз на липса на връзка помежду им, а представлява защитен механизъм, целящ запазване на сигурността.

Съдът е отбелязал извода на вещото лице за наличие на привързаност на детето към бащата, но и развити при малолетната ясни защитни механизми, изразяващи се в предпочитано ограничаване на взаимодействията с неотглеждащия родител до по-неутрални теми и игри, структуриране на контакта и поставяне на условия при взаимодействието – това е разчетено като разкриващо вътрешен конфликт на лоялност, тъй като момичето иска да общува и с двамата родители, но се стреми да запази стабилността на връзката с майката като основна фигура; поставянето на граници относно телесността и близостта на контакта с бащата са разбрани като естествен етап в развитието на автономност при детето, засилено от поставянето му в ситуация на междуродителски конфликт; С. проявява емоционална чувствителност, нужда от предвидимост, правила и ясни граници.

Съдът е посочил, че според експертизата причината за отказа на детето да приспива в дома на бащата психологът открива в съчетанието между високата зависимост и сигурност в майчиното ядро, непоследователното участие на бащата и отсъствие на предсказуем модел, проявената чувствителност към телесни граници и регламенти на близост, конфликта на лоялност, в което е поставено и ескалация на темата за преспиването като стресор; отчетен е риск за детето за развитие на пасивно отчуждаване от бащата при липсата на устойчив бащин модел и конкурираща се друга мъжка фигура в дома на майката; избягване на развитието на това отчуждение е открито във въвеждане на ясен, предвидим, често повтарящ се контакт, без натиск за преспиване в начален етап с постепенното му разширяване.

Въззивният съд е коментирал практиката на ВКС, в която последователно се застъпва становището, че най-добрият интерес на детето се определя в съответствие с легалната дефиниция по § 1, т. 5 от ДР на Закона за закрила на детето, която отразява подлежащите на преценка елементи за определянето на най-добрите интереси на детето, посочени от Комитета за правата на детето в Общ коментар № 14 (2013 г.) към Конвенцията за правата на детето, а именно: възгледите на детето, идентичността на детето, запазване на семейната среда и поддържане на взаимоотношенията, грижа за детето и неговата закрила и безопасност, уязвимо положение, право на детето на здравеопазване, право на детето на образование; най-добрият интерес на детето е приоритетен при преценката какъв да бъде режимът на лични отношения между детето и родителите му.

С оглед установените по делото факти и съобразявайки критериите, залегнали в разпоредбата на чл. 59, ал. 4 СК, въззивният съд е приел, че липсват преки или косвени фактори при бащата, които да поставят в риск детето и да застрашават неговото благополучие; такива не са констатирани от вещите лица по приети на двете съдебни инстанции психологични експертизи по делото; не се доказват изказаните опасения от страна на майката относно интереса на бащата към детето; не се установява детето да е било жертва на насилие, като опасенията на отглеждащия родител съдът отдава на интуитивно възприети от детето преживяване на майката на причината за раздялата на родителската двойка.

Съдът е приел, че несъмнено бащата изразява желание и готовност да участва пълноценно в живота на малолетната си дъщеря С.; че същият притежава подходящи жилищни условия за престой на детето в дома му и разполага с регулярни доходи, които му позволяват без затруднения да покрие собствените си и на детето С. материални нужди; че подрастващата харесва общуването с другите две деца на бащата.

Заключението на неоспорената от страните, приета във въззивното производство СПЕ, и социалните проучвания дават основание въззивната инстанция да направи извод, че бащата притежава необходимите качества, включително възпитателски, и ресурс за предоставяне на базисни, своевременни и адекватни родителски грижи на подрастващата С.; помежду им е налице привързаност, детето проявява интерес, удоволствие и желание да общува с него.

Същевременно съдът е отбелязал, че не се спори, че бащата не е полагал самостоятелни грижи за детето след раздяла на родителската двойка и присъствието му в живота на С. е било неустойчиво и при липса на системност, което е допринесло за интегриране от детето на бащиния образ като периферен. Това, наред с конфликта на лоялност при малолетната, желанието й да остане предана на майката като основна фигура на привързаност, нуждата от предвидимост, яснота и спазване на граници, според въззивния съд предполага въвеждане на адаптационен, преходен период в режима на лични контакти на бащата с детето съгласно диспозитива на съдебното решение.

Съдът е посочил, че през първия етап срещите на бащата с детето следва да се осъществяват в петък в посочения времеви интервал или след края на учебните занимания на детето, когато в този ден е на училище, съобразно работния график на бащата и предвид обстоятелството, че в този ден вече са реализирани срещи помежду им, което би осигурило нужната на малолетната предвидимост; по този начин не би се засегнала подготовката на подрастващата за учебни занятия или възможността й за почивка и възстановяване, какъвто риск крие седмичната среща след учебни занятия.

Съдът е съобразил споделените от бащата затруднения за вечерни седмични срещи, доколкото невъзможността на този родител да ги осъществява би нарушило ритмичността и предсказуемостта в контакта, поради което е приел, че. делничната среща следва да се осъществи преди учебните занимания на детето при задължение на бащата да осигури явяването на С. за началото на тези занимания с оглед изразената готовност на същия и за осигуряване на възможността му за по-пълноценно участие в делничния график на малолетната. Следващите етапи от адаптационния период, според съда, ще осигурят доверие между бащата и дъщеря му и стабилно присъствие на този родител в живота на малолетната.

Въззивният съд е приел, че определянето на конкретен брой срещи през всеки от етапите на преходния период ще гарантира постигане на търсената адаптация, доколкото преминаването към следващия етап е обвързано с реалното провеждане на срещите между бащата и детето. Достигнал е до извода, че този режим следва да способства за утвърждаване на устойчиво присъствие на бащата в живота на малолетната, изграждане на дълбочина и детайлност в родителските умения на същия, включително относно желанието на детето за спазване на граници и автономност и задълбочаване и уплътняване на връзката помежду им чрез постепенно въвеждане на регулярни срещи и преминаване към траен и пълноценен контакт помежду им.

Съдът се е мотивирал, че в преобладаващата част от преходния период режимът не трябва да включва преспиване на С. в дома на бащата, предвид категоричното нежелание на детето понастоящем (желанията следва да се отчетат в контекста на възгледите му при преценка на най - добрия интерес на детето по § 1, т. 5 от ДР на Закона за закрила на детето) и изяснените от експертизата рискове за психо-емоционалното състояние на същото при налагане против волята му на задължение да преспива в бащиния дом.

Доколкото въведеният с първоинстанционното решение режим на лични отношения на бащата с детето не държи сметка за желанието на последното и констатираната от СПЕ потребност за плавно въвеждане на трайното присъствие на бащата в живота на дъщеря му С., то въззивният съд е достигнал до крайния си извод, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено в посочената част и да бъде разписан режим на лични контакти с неотглеждащия родител, който отчита тези критерии.

Съдът е приел за неоснователни направените възражения във въззивната жалба за произнасяне от районния съд в посочената част свръх петитум, като се е мотивирал, че съдът следва да постанови режим на лични отношения, водейки се единствено от най-добрия интерес на малолетното дете на страните, без да е обвързан от тяхното искане.

При така установените данни касационната инстанция намира следното:

За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК.

В настоящото производство от значение са само основанията за допускане до касационно обжалване. Касационните отменителни основания не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК. Основанията за допускане до касационно обжалване са изчерпателно изброени в чл. 280, ал. 1 ГПК и те са две – едно общо основание, представляващо конкретно поставен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, и специални основания, които са посочени в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

Всички поставени от касатора въпроси са относими към предмета на разглеждане и са обусловили крайния извод на съда, касаещ режима на лични отношения на детето С. с баща му, поради което е налице общото основание за допускане на решението на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Що се отнася до наличието на специалните критерии, визирани в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационната инстанция приема следното:

С постановление № 1 от 12.11.1974 г. на Пленума на ВС е обобщена съдебната практика по предоставяне упражняването на родителските права и определяне личните отношения между децата и родителите. Според посочената съдебна практика, като се изхожда от обстоятелствата на конкретния случай, мерките за лични отношения между родителите и децата трябва да бъдат така определени, че да се създава нормална обстановка за поддържане на тези отношения, без да се кумулира допълнителен източник за недоразумения и спорове между родителите. Определените мерки относно личните отношения между родителите и децата имат правно действие главно по отношение на родителя, на когото не са предоставени за упражняване родителските права. Последният запазва правата си на родител, но само не ги упражнява. За да участва в изграждане личността на детето и да упражнява правото си на контрол, на този родител следва да му се предостави възможност да поддържа лични отношения с децата, тъй като предоставянето на децата за отглеждане и възпитание на другия родител, които упражнява родителските права, предполага неограничен контакт на децата с него и съвместно местоживеене. Контактите и тяхната продължителност следва да бъдат определени като се изхожда от особеностите на конкретния случай.

Съдът, при вземане на решение за режима на лични отношения на детето с родителя, комуто не е предоставено упражняването на родителските права, преценява най-добрия интерес на детето според критериите по чл. 59, ал. 4 СК и § 1, т. 5 от ДР на Закона за закрила на детето, както и разясненията в Постановление № 1/1974 г. на Пленума на ВС, които са актуални и при действието на СК от 2009 г., доразвити и в многобройната практика на ВС и ВКС. Тези обстоятелства са: желанията и чувствата на детето, преценени в контекста на неговата възраст и конкретно развитие; неговите физически, психически и емоционални потребности; възрастта, пола, миналото и други характеристики на детето; възпитателските качества на родителя, за когото се предписват мерките на лични контакти; полаганите до момента от него грижи и отношението му към детето; желанието му и способността му да се грижи за детето; умението му да поддържа връзка с детето, да го зачита като личност и да се съобразява с възрастовите и здравословни особености, познаване на неговите интереси, амбиции и нужди; личният пример и умение на родителя да подкрепя и помага; социалното обкръжение на родителя; привързаността на детето към родителя; поведението и на двамата родители по време на съвместното им съжителство и след раздялата – помежду им, във връзка с детето, както и спрямо детето; умението да водят диалог в името на детето, да не го въвличат в конфликти, да зачитат и съхраняват авторитета на другия родител, да не настройват детето срещу другия родител; опасността или вредата, която евентуално е причинена на детето или има вероятност да му бъде причинена; последиците, които ще настъпят за детето във връзка с режима на личните отношения. Няма приоритетно значение на едни обстоятелства спрямо други, а те се преценяват в съвкупност по всеки конкретен случай, с оглед неговите специфики.

В решението си съдът следва да определи мерките за лични отношения точно и ясно, без да се утежнява предаването на детето и да се създават излишни усложнения в отношенията между родителите и децата. Режимът на лични отношения трябва да е така предписан и до такава степен подробен, предвид конкретните обстоятелства, че да се избягват възможни конфликти при осъществяването му. Режимът на личните отношения трябва да бъде така определен от съда, с оглед особеностите на всеки случай, че да се осигури в максимална степен възможност децата да растат и се развиват под грижата и с подкрепата и на двамата родители; да предоставя оптимално възможност за общуване и осъществяване на пълноценни отношения между детето и родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права; да стимулира комуникацията между родителите, когато трябва да вземат общо решение за детето, включително да подпомагат взаимоотношенията на детето с другия родител, роднините и приятелския кръг на майката и бащата. Той, също така, трябва да преценява наличие на обстоятелства, застрашаващи здравословно, физически и емоционално детето.

Измежду обстоятелствата, които трябва да отчита съда при определяне режимът на лични отношения, са физическите, психически и емоционалните характеристики на родителите и съответните потребности на детето; възрастта, пола, миналото и други характеристики на детето и на родителя; социалното обкръжение на родителя; привързаността на детето към родителя, пола и възрастта му; възможността за помощ на родителя от трети лица; поведението и на двамата родители по време на съвместното им съжителство и след раздялата – помежду им, във връзка с детето, както и спрямо детето; последиците, които ще настъпят за детето във връзка с режима на лични отношения.

Режимът на лични отношения трябва да е така предписан, предвид конкретните обстоятелства, че да се избягват възможни конфликти при осъществяването му, а при необходимост да се предвиди преходен период или професионална помощ от експерт за осъществяването му, вкл. и предписание на други подходящи защитни мерки, някои от които са посочени в чл. 59, ал. 8 СК (не лимитивно и изчерпателно), когато това е необходимо. Осъществяването на лични контакти на детето с родителя, при когото не живее, никога не е в негова вреда, стига поведението на родителя да не е рисково. Казаното се отнася и в пълна степен за случаите, когато между родителя и детето е налице отчуждаване в по-малка или по-голяма степен, като тогава задължително в интерес на детето е предприемане на действия по възстановяване на връзката с родителя, но без принуда за децата и при установяване на причината за прекъсване на връзката, както и съобразяване на евентуални рискове от осъществяването на лични контакти.

В този смисъл е и постановената по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика, служебно известна на настоящия състав - решение № 217 от 27.05.2015 г. по гр. д. № 6851/2014 г. на ІV г.о. и решение № 36 от 20.03.2015 г. по гр.д. № 4794/2014 г. на ІІІ г.о., решения по гр.д. № 85/2021 г., по гр. д. № 1395/2020 г., по гр. д. № 3794/2021 г., по гр. д. № 4594/2024 г - всички на ІV г.о на ВКС.

Посочената от касатора по този въпрос казуална съдебна практика на ВКС не е в противоречие с възприетото разрешение от въззивния съд по отношение на определяне на режима на лични отношения на бащата с детето. Всеки случай е различен и разрешаването му от съда е на база на установените конкретни обстоятелства по делото. Не може да има идентичност при такъв род дела, където на преценка са редица фактори, посочени по-горе. Въззивният съд е съобразил същите при постановяване на крайното си решение като е отчел, че С. проявява емоционална чувствителност, нужда от предвидимост, правила и ясни граници; бащата не е полагал самостоятелни грижи за детето след раздяла на родителската двойка и присъствието му в живота на С. е било неустойчиво и при липса на системност.

В посоченото от касатора решение № 30 от 27.01.2025 г., постановено по гр. дело № 5157/2023 г., III г.о. на ВКС е прието, че при родителско отчуждаване съставите на ВКС по реда на чл. 290 ГПК предвиждат преходен период; че и в разглеждания случай е нужен преходен период, в който да се възстановят връзките на бащата и децата, доверието в общуването, което да ограничи стреса относно „принудата” да осъществяват лични контакти с бащата. ВКС е определил режим на лични отношения, който първоначално включва кратки срещи между бащата и децата с постепенно нарастващи честота и продължителност, без преспиване на децата при бащата, след което се преминава към разширен режим, предвиждащ период и дни, в които родителят може да вижда и взема децата, включително и през лятото и официалните празници, с преспиване на децата при бащата. В настоящия случай въззивният съд СГС се е произнесъл изцяло в съответствие с посоченото решение на ВКС.

В другите, посочени от касатора, решения на ВКС също се коментира необходимостта от преходен период за лични контакти на детето с неотглеждащия родител, поради което не е налице твърдяното от касатора противоречие на въззивното съдебно решение с практиката на ВКС по обсъждания въпрос.

Третият въпрос на касатора е поставен в контекста на задълженията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото и същият се явява обуславящ за решаващия правен извод в атакуваното решение и е от значение за крайния изход на конкретния правен спор, т. е. осъществява изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за наличие на общо основание за допускане на касационно обжалване.

Що се отнася до посочения от касатора специален критерий за допускане на решението на касационен контрол, настоящата инстанция съобрази следното:

Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото подробно са разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. По въпроса е налице трайно установена практика на ВКС, част от която са решение № 91/05.11.2020 г. по гр. д.№ 1040/2019 г. на ІІ т.о.; решение №102/20.01.2021 г. по гр. д. № 4451/2019 г. І г.о.; решение № 35/13.07.2021 г. по гр. д.№ 1783/2020 г., І г.о.; решение №50194/21.11.2022 г. по гр. д. № 4738/2021 г. на ІІІ г.о.; решение №145/05.08.2021 г. по гр. д. №1178/2020 г. на ІV г.о.; решение № 139/11.03.2025 г. по гр. д. № 1137/2024 г. на ІІІ г.о. и др.

В същата е прието, че съгласно задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, запазили своето значение при действието на новия Граждански процесуален кодекс (2007 г.) и доразвити в приетото след влизането му в сила Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд, при самостоятелна преценка на събрания пред него и първата инстанция доказателствен материал, следва да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като съд по съществото на спора.

Разяснено е още, че уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, свързано с обвързаността на съда от доводите във въззивната жалба, при проверка правилността на обжалваното решение и ограничаването на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Съдът е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и да разгледа в мотивите си всички своевременно заявени доводи и възражения на страните и да даде отговор на наведените в жалбата оплаквания, отчитайки и обективните ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства). Наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение.

В случая въззивният съд е предприел редица действия за изясняване на основните спорни въпроси в производството като е изискал социални доклади, назначил е нова съдебно-психологична експертиза и лично е изслушал родителите като по този начин самостоятелно е установил фактите по спора и е извършил цялостна преценка на събрания в хода на производството доказателствен материал, който е обсъдил подробно в своето решение.

Обсъждайки спорните въпроси в производството, въззивният съд категорично е изтъкнал собствените си съображения относно дадените факти, поради което е спазил задължението си да изрази мотиви, обсъждайки всички възражения и правни доводи на страните. Въззивният съд ясно е изложил различен довод от този на първоинстанционния съд. Подробно са обсъдени и въпросите, касаещи най-добрия интерес на детето. Обжалваното въззивно решение е мотивирано и съобразено с отговора на въпроса за задълженията на въззивната инстанция като съд по съществото на спора да формира и мотивира свой самостоятелен правен извод, поради което не се обосновава наличието на специалния критерий за допускане на решението на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този въпрос.

Предвид изложеното не са налице съответните предпоставки за допускане на обжалваното въззивно решение на касационно обжалване.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение