Определение № 1285 от 16.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 1947/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „М. А.“ ЕООД, чрез процесуален представител, против Решение № 128 от 17.08.2023 г. по в. т. д. № 90/2023 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с която е обезсилено Решение № 260000 от 10.01.2023г. по т.д. № 50/2018г. на Окръжен съд – Ловеч, с което е отхвърлен предявеният от „М. А.“ ЕООД против „Месокомбинат-Ловеч“ АД иск с правно основание чл.74 ТЗ за отмяна на решенията на проведеното на 29.06.2018г. Общо събрание на „Месокомбинат-Ловеч“ АД, предявеният иск е оставен без разглеждане и е прекратено производството по делото. В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно и необосновано, поради което се претендира неговата отмяна. Касаторът изразява несъгласие с извода на съда, че няма правен интерес, съответно активна легитимация за водене на искове с правно основание чл.74 ТЗ, доколкото е платил цената по валиден договор за продажба на акции, легитимиращ го като собственик на същите. Допускането на касационното обжалване е основано на наличието на предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдението, че правните изводи, до които е достигнал въззивният съд противоречат на Решение № 220 от 14.02.2012 г. по т. д. № 839/2010 г. на ВКС, II т. о. Ответникът – „Бони месокомбинат Ловеч“ АД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Производството е образувано по подадена от „М.А.“ЕООД срещу „Месокомбинат - Ловеч” АД искова молба за отмяна по реда на чл.74 ТЗ на решения на Общото събрание на ответното дружество, проведено на 29.06.2018г. За да отхвърли предявения иск първоинстанционният съд е приел, че ищецът не е активно легитимиран, тъй като договорът за продажба на наследство от 04.01.2018г., с който последният обосновава качеството си на акционер в ответното дружество, с влязло в сила решение е прогласен за нищожен като прикриващ договор за продажба на акции. За да обезсили постановеното от първата инстанция решение, Апелативен съд – Велико Търново е изходил от принципните съображения, че с разпоредбата на чл.74 ТЗ е предоставено потестативното право за отмяна решенията на Общото събрание единствено на съдружник или акционер в дружеството с цел защита на членствените му права и/или контрол за законосъобразност на решенията на Общото събрание, поради което активната легитимация на ищеца - качеството му на съдружник или акционер в дружеството към датата на провеждане на Общото събрание, е абсолютна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск и като такава подлежи на служебна проверка от съда. В случая, според решаващия съд, ищцовото дружество „М. А.” ЕООД не е притежавало качеството акционер в „Месокомбинат - Ловеч” АД, тъй като договорът, въз основа на който е твърдяло, че е придобило акциите, е бил прогласен за нищожен с влязло в сила съдебно решение, която нищожност е абсолютна, изначална, действа по отношение на всички и следва да бъда зачетена. За неоснователни са счетени доводите на жалбоподателя, че независимо от прогласената нищожност, в случая на основание чл.17, ал.1 ЗЗД е следвало да бъдат приложени правилата на прикритата сделка, а именно - договор за продажба на акции, чрез който дружеството е станало акционер и като такъв е притежавало право на иск по чл. 74 ТЗ. Като аргумент в тази насока, въззивният съд се е позовал на практика на ВКС / Решение № 60281/ 21.04.2022г. по гр.д. № 3512/2020г., ІV г.о./, според която исковете по чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД и по чл.17, ал.1 ЗЗД имат различен предмет, като първият - за установяване нищожността на сделката поради нейната привидност, а вторият – за разкриване на прикритата сделка и нейната обвързваща сила, понеже същата трябва да е действителна. С решението по т. д. № 176/2018 г. Софийският градски съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД и уважавайки го, е прогласил договора за продажба на наследство за нищожен поради неговата привидност, като обективните предели на силата на пресъдено нещо са се разпростряли върху това спорно материално право, но не и по отношение на прикритата сделка. Съдът е пояснил, че посочването й в диспозитива на съдебното решение обозначава и уточнява симулативността на сделката, но не разкрива прикритата сделка, защото съдът не е бил сезиран с такова искане, затова и в съдебния акт няма произнасяне по действителността на прикрития договор и по неговата обвързваща страните сила. Отделно от това, според въззивната инстанция, в случая не може да се направи извод за действителност на прикритото съглашение, разглеждано като договор за продажба на акции, доколкото не са събрани доказателства, че е спазена предвидената с чл.185, ал.2 ТЗ форма за прехвърлянето им с джиро. Като несъстоятелни са преценени от въззивния съд доводите на жалбоподателя, че в случая е налице прехвърляне на членствени права по наследените акции, които няма как да бъдат прехвърлени с джиро съгласно чл.185, ал.2 ТЗ. В тази връзка е акцентирано на обстоятелството, че акцията се явява ценна книга, част от капитала на дружеството, и материализира правата, които акционерът има като член на акционерното дружество - имуществени и неимуществени. След като самата ценна книга материализира членствените права, прехвърлянето на тези права не може да се извърши отделно и независимо от самата ценна книга. По тези съображения Апелативен съд – Велико Търново е обезсилил първоинстанционното решение като постановено по недопустим иск - предявен от лице, което няма качеството на акционер с право на иск по чл.74 ТЗ. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационен контрол предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е формулирал изричен правен въпрос, разрешен от въззивния съд и обусловил изхода на спора по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, по който касационният съд да се произнесе. Изложението на основанията за допускане на касационно обжалване съдържа само оплаквания за неправилност на извода, че ищецът няма правен интерес от предявения иск по чл.74 ТЗ поради несъобразяване с обстоятелството, че правата му на акционер са отречени от ответното дружество извънсъдебно и в съдебния процес. Тези доводи обаче представляват основания за неправилност на атакуваното решение съгласно чл. 281, т. 3 ГПК, относими към разглеждането на жалбата по същество, а не такива, относими към фазата по селекция на касационните жалби. Съгласно указанията на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, липсата на формулиран правен въпрос е достатъчна причина за недопускане на касационното обжалване, като ВКС няма правомощия да извлича въпроса по чл. 280, ал. 1 ГПК от съдържанието на жалбата и/или изложението, а касаторът сам следва да съобрази нормативно установеното различие между основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК и чл. 281, т. 3 ГПК. За изчерпателност на изложеното, следва да се отбележи, че въззивното решение не противоречи на посоченото в изложението решение на ВКС, тъй като е постановено при различни от настоящия случай факти и претендирани права. При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на 1200 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение с ДДС. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК