Определение № 2478 от 18.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 984/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 452/24.01.2023 година, подадена по пощата на 23.01.2023 година, от Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущества [населено място] (КПКОНПИ [населено място]), против решение № 1/04.01.2023 година на Окръжен съд Ловеч, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 474/2022 година с което е потвърдено първоинстанционното решение № 260 020/18.08.2022 година на Районен съд Ловеч, пети граждански състав, постановено по гр. д. № 718/2020 година в частта му, с която КПКОНПИ [населено място], на основание чл. 2а от ЗОДОВ, е осъдена да заплати на Г. Д. С. сумата от 7000.00 лева, представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди от неоснователно наложена възбрана върху апартамент №, ет. в бл. „.“, [населено място], [улица], от неоснователно предявеното мотивирано искане срещу него, депозирано от КПКОНПИ [населено място] през септември 2010 година и от неоснователно воденото производство по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.) по образуваното гр. д. № 353/2010 година по описа на Окръжен съд Ловеч, приключило с влязло в сила на 30.04.2015 година решение № 84/03.04.2015 година, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.04.2015 година до окончателното й плащане. В подадената от КПКОНПИ [населено място] касационна жалба се твърди, че решението на Окръжен съд Ловеч е недопустимо, а ако това не бъде прието се твърди, че същото е постановено при допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Направено е искане на основание чл. 293, ал. 4, във връзка с чл. 270, ал. 3 от ГПК обжалваното решение да бъде обезсилено като недопустимо и производството по делото да бъде прекратено. В случай, че това не бъде възприето се иска обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявения от Г. Д С. срещу КПКОНПИ [населено място] иск да бъде отхвърлен или евентуално присъденото обезщетение за неимуществени вреди да бъде намалено. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, КПКОНПИ [населено място] твърди, че са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Ответникът по тази касационната жалба Г. Д. С. е подал отговор на същата с вх. № 1301/01.03.2023 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 1/04.01.2023 година на Окръжен съд Ловеч, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 474/2022 година и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна и се иска оставянето и без уважение, като въззивното решение бъде потвърдено. КПКОНПИ [населено място] е била уведомен за обжалваното решение на 18.01.2023 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 452/24.01.2023 година, като е подадена по пощата на 23.01.2022 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Окръжен съд Ловеч е приел, че по делото било установено, че на 05.06.1991 година бил сключен договор, обективиран в нотариален акт №, том, дело № / година на Нотариуса при Районен съд Ловеч, с който дядото и бабата Г. Т. Х. и Т. М. Х. на Г. Д. С. продали на дъщеря си В. Г. Т.-К., апартамент, намиращ се в [населено място], [улица], бл. ., ет., ап.. Страните били уговорили, че В. Г. Т.-К. купува описания имот в полза на сина си- Г. Д. С., заедно със съответните идеални части от общите части та сграда и правото на ползване от дворното място, където сградата била построена върху държавен недвижим имот срещу задължението В. Г. Т.-К. да гледа и издържа родителите си Г. Т. Х. и Т. М. Х.. Въззивният съд напълно кредитирал представения нотариален акт и зачитал неговата формална и материална доказателствена сила. От него можело да се направи доказателствен извод, че майката на Г. Д. С., а именно В. Г. Т.-К. се била задължила да гледа и издържа родители си Г. Т. Х. и Т. М. Х., за в бъдещ период, като за насрещна престация, родителите прехвърлили собствеността върху апартамента, чиято собственост преминала не в патримониума на В. Г. Т.-К., в патримониума на Г. Д. С.. Като правен извод, можело да изведе, че бил налице двустранен, възмезден, формален, консенсуален, алеаторен, каузален и главен договор в полза на трето лице, съгласно чл. 22 от ЗЗД. Според този договор Г. Д. С. бил придобил правото на собственост върху посочения апартамент по един двустранен, възмезден, алеаторен договор (за гледане и издръжка), като длъжник на престацията за гледане и издръжка била майка му В. Г. Т.-К.. Г. Д. С. бил [дата на раждане], което означавало, че към момента на придобиване на правото на собственост върху процесния апартамент, а именно 05.06.1991 година, бил на 16 годишна възраст, непълнолетен, на основание чл. 4 от ЗЛС. Затова с оглед императивната разпоредба на чл. 73 от СК (1985 година), действала тогава, С. бил придобил правото на собственост върху имота въз основа на транслативна сукцесия, а задълженията по двустранния договор били останали в тежест на неговия родител В. Г. Т.-К.. Следователно като непълнолетно дете С. бил придобил имот без задължените на насрещна престация-пари, задължение за гледане и издръжка. Спрямо него липсвал правопораждащия юридически факт за разместване на материални блага, поради което същият бил придобил правото на собственост върху апартамента, като трето ползващо се лице по смисъла на чл. 22 от ЗЗД. Между страните не се спорело, а и от материалите по делото се установявало, че по реда на обезпечение на бъдещ иск по мотивирано искане на КПКОНПИ [населено място] била наложена възбрана върху апартамента собственост на Г. Д. С., за което е постановено определение № 779/26.11.2009 година и издадена обезпечителна заповед № 629/26.11.2009 година по ч. гр. д. № 629/2009 година по описа на Окръжен съд Ловеч. Определен бил едномесечен срок от датата на влизане в сила на осъдителната присъда по ДП № 176/2006 година за предявяване на мотивираното искане по чл. 28, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.). Затова била налице първата предпоставка за доказване на иска, а именно наложена възбрана. Между страните не се спорело, а и от материалите по делото се установи, че с присъда № 28/19.11.2009 година, постановена по н. о. х. д. № 410/2009 година по описа на Окръжен съд Ловеч бащата на Г. Д. С., а именно Д. К., бил осъден за престъпление по чл. 257, ал.1, пр. 1, във връзка с чл. 255, ал. 1, пр. 1 и чл. 2, ал. 2 НК, като присъдата била влязла в законна сила на 14.07.2010 година. На 28.07.2010 година КПКОНПИ [населено място] била внесла мотивирано искане с правна квалификация чл. 28, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.) срещу Г. Д. С. за отнемане на апартамента. Присъдата била влязла в законна сила на 14.07.2010 година, поради което едномесечния срок по чл. 390, ал. 3 от ГПК изтичал на 14.08.2010 година. Искането било внесено в съда на 28.07.2010 година, поради което било в преклузивния срок и било допустимо. Затова била налице и втората предпоставка за доказване на иска, а именно образувано е производство по реда на ЗОПДИППД (отм.) С решение № 84/03.04.2015 година, постановено по гр. д. № 353/2010 година по описа на Окръжен съд Ловеч било отхвърлено като неоснователно и недоказано искането на КПКОНПИ [населено място] против Г. Д. С. за отнемане на незаконно придобито имущество, а именно посочения апартамент с мотиви, че липсвал критерият имущество на значителна стойност, както и че Г. Д. С. не бил престирал реално никаква сума за придобиване на имота, тъй като го бил придобил въз основа на алеаторен договор за гледане и издръжка, по който майка му В. Г. Т.-К. се била задължила да издържа и гледа родителите си. Постановена била отмяна на възбраната на описания имот, наложена с определение № 779/26.11.2009 година и издадена обезпечителна заповед № 629/26.11.2009 година по ч. гр. д. № 629/2009 година по описа на Окръжен съд Ловеч. Решението било влязло в законна на сила на 30.04.2015г. От 28.07.2010 година до 30.04.2015 година, т. е. близо пет години било продължило производството по ЗОПДИППД (отм.). От фактите за отменяне на наложената възбрана, както и влизане в сила на решението, с което се отхвърляло мотивираното искане на КПКОНПИ [населено място], можело да се направи правен извод, че тези действия били незаконосъобразни. Това било така, тъй като със сила на присъдено нещо било установено, че Г. Д. С. нямал придобито имущество, в резултат на осъществената престъпна дейност или липсва на доходи. Затова образуваното, започнатото и водено от производството по чл. 28 от ЗОДПИППД (отм.) се явявало неоснователно и като такова е незаконосъобразно действие по смисъла на чл. 2а ЗОДОВ. Обстоятелството, че КПКОНПИ [населено място] действала в изпълнение на задълженията си в качеството на държавен орган, не я освобождавало от отговорност за настъпилите от това вредоносни последици, т. е. именно неправилната преценка, че в случая можело да се направи предположение, за придобито в резултат на престъпна дейност имущество или липса на доходи, подлежащо на отнемане, съставлявало незаконно действие, което прави незаконни и всички останали нейни актове и действия, съставляващи в своята съвкупност незаконни действия по смисъла на чл. 2а от ЗОДОВ. В този смисъл неоснователно било възражението за незаконосъобразно действие на КПКОНПИ [населено място], че същата била действала при условията на обвързана компетентност. Съгласно чл. 3 и чл. 27 от ЗОПДИППД (отм.), производството по закона започвало, когато може да се направи основателно предположение, че имуществото било придобито от престъпна дейност. Следователно според закона КПКОНПИ [населено място] била длъжна да проверява и удостоверява надлежно всички факти и обстоятелства, които били от значение за законосъобразното провеждане на държавната дейност. В този смисъл КПКОНПИ [населено място] имала законовото задължение да изследва, че процесният имот бил придобит от Г. Д. С., когато той бил на 16 годишна възраст като трето лице по смисъла на чл. 22 от ЗЗД, срещу задължението за гледане и издръжка, което майка му била поела спрямо бабата и дядото на С.. Ако КПКОНПИ [населено място] била положила достатъчно грижи да изследва и анализира фактите, същата следвало да достигне до извода, че искането за отнемане на процесния имот било неоснователно, поради което възбраната като обезпечение на бъдещ иск, така и мотивирането искане, били очевидно неоснователни от гледна точка на материалното право. Още в хода на проверката, преди исковото производство, КПКОНПИ [населено място] имала не само право, но и задължение на субсумира правилно фактите под хипотезата на правната норма и да не включи в искането си процесният апартамент и Г. Д. С., поради факта, че същият бил придобит, когато той бил на 16 годишна възраст по алеаторен договор за гледане и издръжка. В този смисъл всички извършени от КПКОНПИ [населено място] действия, след като тя не била изпълнила законовите си задължения да анализира доказателствата, се явявали незаконосъобразни. Посягането на собствеността, независимо от формите-застрашаване, друго засягане или отнемане, били винаги неправомерни действия, независимо кой бил автор на посегателството и във всички случаи то било незаконно, поради което субектът, който го бил извършил дължал обезщетение. Когато подобно засягане на собствеността било извършено от държавен орган, отговорността е обективна и се реализира по реда на специалния ЗОДОВ. С оглед принципа за пълна обезвреда, всички причинени на Г. Д. С. вреди, които били в резултат на наложените обезпечителни мерки по отношение на негово имущество подлежали на обезвреда. В този смисъл не било нужно да се доказва наличието на вина, за да се ангажира отговорността на КПКОНПИ [населено място] по чл. 2а от ЗОДОВ, тъй като отговорността била обективна, безвиновна. Затова била налице третата предпоставка за уважаване на иска, а именно действията на ответника да са незаконосъобразни. От свидетелските показания, заключенията на двете експертизи се установявало, наличието на болки и страдания у Г. Д. С. в периода от 2010 година до 2015 година, изразяващи се в безсъние, разтревоженост, срам, притеснение отчужденост, апатия, социална изолираност, депресия, влошени отношения с баща му, промяна на начина на живот, дискомфорт, отрицателни емоции, които след 2015 година започнали да отшумяват. Посочените физически симптоми можели да се квалифицират като неимуществени вреди. Затова била налице и четвъртата предпоставка за уважаване на иска, а именно наличие на неимуществена вреда. Налице била и петата предпоставка за уважаване на иска, а именно наличие на причинно-следствена връзка между вредите и незаконосъобразните действия на КПКОНПИ [населено място]. В този смисъл възражението за липса на причинно-следствена връзка било неоснователно. С оглед принципа за пълна обезвреда, всички причинени на Г. Д. С. вреди, които били в резултат на наложената обезпечителна мярка и неоснователно водене на производство по чл. 28, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.), подлежали на обезвреда. Затова въззивният съд приемал, че исковата претенция била доказана по основание Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определял по справедливост като се отчитали дадените указания в ППВС № 4/23.12.1968 година и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС. Обезщетението се определяло глобално, като се вземали се предвид всички релевантни обстоятелства. Затова при определяне на обезщетението, следвало да се вземат предвид всички обстоятелства, обосноваващи причинна връзка между воденото производство и причинените вреди, индивидуализират се конкретните вреди и се прецени тяхното отражение върху личността на пострадалия, изясни се стойността, която засегнатите неимуществени блага са имали за своя притежател, при съобразяване на обществения критерий за справедливост, определен по вътрешното убеждение на съда. Съобразявайки всички обективни обстоятелства, релевантни за справедливо определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществените вреди, въззивният съд вземал предвид: 1. естеството на неимуществените вреди (изживян стрес, депресивно състояние, отрицателни емоции-безсъние, социална апатия, влошена комуникация с баща му); 2. периодът на съдебното производство, образувано по искане на КПКОНПИ [населено място] за отнемане на процесния апартамент (28.07.2010 година-30.04.2015 година, т. е. близо 5 години), в който Г. Д. С. бил изживял неимуществените вреди; 3. размерът на претендираното за отнемане имущество 78 900.00 лева. Освен това, въззивният съд съобразявал и факта, че от свидетелските показания се установявало, че по време на този период Г. Д. С. започнал бизнес-отворил автомивка, пункт за годишни технически прегледи и внос на мотори от Я., което било доказателствен извод, че причинените вреди не били стопирали или му навредили по такъв начин, че да му попречат да участва в търговския и правния оборот. Същият имал източници на доходи и не бил лишен от възможността да се чувства като пълноправен член на обществото. В допълнение, както установявала свидетелката С., съпруга на Г. Д. С., която била юрисконсулт, семейството било имало предвидимост, че искането е неоснователно, тъй като апартаментът бил придобит без пари, а дарение от бабата и дядото (въпреки, че по правна характеристика бил договор за гледане и издръжка). Затова, през време на периода Г. Д. С. знаел, че искът е най-вероятно неоснователен, поради което едва ли ще породи неимуществени вреди. При отчитане на всички тези обстоятелства, въззивният съд приемал, че уважаването на иска до пълния претендиран размер от 10 000.00.00 лева ще наруши принципа за обезщетителния характер на чл.2а от ЗОДОВ и ще го превърне в правен инструмент за неоснователно обогатяване. На първо място исковото производство по мотивираното искане било продължило в рамките на пет години, поради което справедлив размер на обезщетение ще се явявал около 1000.00 лева на година, което се равнявало на 5000.00 лева. Второ, искът се основавал и на друго незаконосъобразно действие-неоснователно наложена възбрана. Същата била продължила от 26.11.2009 година до датата на предявяване на искането 28.07.2010 година. От момента на водене на производството по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.), Г. Д. С. бил имал възможност да поска от първостепенния окръжен съд отмяна на обезпечението, тъй като вписването на искането имало оповестително защитно действие, на основание чл. 114, б. „в“, във връзка с чл. 112, б. „з“ от ЗС. Затова от момента на предявяване на искането по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.) била съществувала правна възможност на Г. Д. С. да поиска отмяна на възбраната, тъй като същата била безпредметна, тъй като вписването на искането имало оповестително-защитно действие, на което КПКОНПИ [населено място] можела да се позове при евентуално уважаване на искането. В този смисъл за периода от 28.07.2010 година до отмяната на възбраната 30.04.2015 година, КПКОНПИ [населено място] не следвало да отговаря за своите действия, тъй като Г. Д. С. бездействал. Следователно за това незаконосъобразно действие-неоснователно наложена възбрана, КПКОНПИ [населено място] следвало да отговаря единствено и само за периода от 26.11.2009 година (налагането) до 28.07.2010 година (предявяване на искането). Затова най-справедливото обезщетение за този период щяло да бъде малко под средната стойност на 5000.00 лева-2000.00 лева, тъй като без това време Г. Д. С. също изпитвал страх и притеснения, с оглед невъзможността да рефинансира кредита си. Затова за двете незаконосъобразни действия (наложената възбрана и неоснователно предявеното мотивирано искане), справедливото обезщетение било в размер на 7000.00 лева Този размер бил съобразен с критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, който освен обективно установените по делото факти включвал и обществената оценка на засегнатите блага към конкретните икономически условия и съдебната практика в сходни хипотези. При определяне конкретния размер на обезщетението въззивният съд отчитал и че самото осъждане за заплащане на обезщетение съдържало в себе си признание за незаконността на вредоносните действия, което само по себе си било морално обезщетяване, наред с паричното, а освен това следвало да се има предвид и факта, че КПКОНПИ [населено място] била инициирала исково производство, въпреки знанието си, че придобитият имот бил получен без парична престация от страна на Г. Д. С.. По тези съображения въззивният съд приемал, че сумата от 7000.00 лева отговаряла в пълна степен на така посочените критерии за справедлива компенсация за претъпените от Г. Д. С. неимуществени вреди. В този смисъл неоснователно било възражението за размера на паричното обезщетение, направено от КПКОНПИ [населено място]. При определяне размера на неимуществените вреди въззивният съд не вземал предвид последиците от налагане на обезпечения върху имущества, принадлежащи на майката и бащата на ищцата, брата на ищеца, съпругата му и не вземал предвид техните негативни изживявания, тъй като тези вреди се проявявали в правната сфера на изброените субекти, а за Г. Д. С. те се явявали косвени, поради което за тях той не можел да претендира обезщетение. По тези съображения въззивният приемал иска за частично основателен, поради което в полза на Г. Д. С. следвало да се присъди обезщетение за неимуществени вреди в размер на 7000.00 лева, заедно със законната лихва от датата на увреждането-датата на влизане в сила на решението, с което била отменена възбраната и било отхвърлено като неоснователно искането на КПКОНПИ [населено място]-30.04.2015 година до окончателно изплащане на сумата. Твърдението на КПКОНПИ [населено място] за недопустимост на обжалваното решение на Окръжен съд Ловеч се основава на приетата от съда правна квалификация на предявения иск по чл. 2а от ЗОДОВ. Твърди се, че тази разпоредба, заедно с разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от ЗОДОВ били създадени с § 9 от ПЗРЗОПДНПИ (отм.), обнародван в ДВ бр. 38/18.05.2012 година, като законът не е придал обратно действие на тези разпоредби. С оглед на това отговорността на КПКОНПИ [населено място] по реда на ЗОДОВ можела да бъде ангажирана само за действия и актове на комисията от момента на влизането им в сила за в бъдеще време. Със ЗОПДНПИ (отм.) обаче е бил отменен ЗОПДИППД (отм.) в чиито чл. 32 е предвидено, че за вреди, причинени от незаконни действия или бездействия, извършени във връзка с този закон, държавата носи отговорност при условията и по реда на ЗОДОВ. Следователно и преди влизането в сила на чл. 2, ал. 2 и чл. 2а от ЗОДОВ, отговорността на КПКОНПИ [населено място] е могла да се реализира по реда на този закон, поради което сама по себе си възприетата от въззивния съд правна квалификация не прави решението на Окръжен съд Ловеч недопустимо. Същата евентуално може да доведе до неправилност на въззивното решене, като последната може да бъде релевирана по реда на чл. 280, ал. 1 от ГПК, но правен въпрос във връзка с това не е формулиран от КПКОНПИ [населено място] в изложението й по чл. 284, ал-. 3, т. 1 от ГПК. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК КПКОНПИ [населено място] е поискала обжалваното решение на Окръжен съд Ловеч да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това по какъв начин и според какви обективни критерии съдът следва да определи размера на полагащото се обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице по чл. 2а от ЗОДОВ и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД?; за това следва ли да бъде доказана категорично причинната връзка между действията на КПКОНПИ [населено място] и нейните органи и причинените неимуществени вреди или тя може само да се презюмира?; за това обвързано ли е понятието „справедливост“ с преценката на конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда, при определяне на размера на обезщетението? и за това качеството на лицето, срещу което е водено производството по ЗОПДИППД (отм.), т. е. дали лицето е ответник в производството, в качеството на „проверявано лице“ или в качеството на „свързано лице“, по смисъла на § 1, т. 9 от ДР на закона, от значение ли е за определяне на размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди?. Така поставените от КПКОНПИ [населено място] въпроси са намерили своето разрешение в т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година, като са доразвити в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС. Обжалваното въззивно решение неа Окръжен съд Ловеч е съобразено с тази практика, като са обсъдени всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и наличието на причинна връзка между тях и установените по делото неимуществени вреди. Въззивният съд не е приемал, че причинната връзка между действията на КПКОНПИ [населено място] и неимуществените вреди се презумира, а е изследвал дали същата е доказана от събраните по делото доказателства. С оглед на това първите три въпроса в изложението на КПКОНПИ [населено място] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не обосновават допускането на въззивното решение на Окръжен съд Ловеч до касационно обжалване. Такова допускане не се обуславя и от четвъртия от въпросите, тъй като той обхваща само едно от всички конкретни обстоятелства имащи значение за определяне на обезщетението за претърпени неимуществени вреди и въззивният съд не го е изключил изрично при преценката си за размера на обезщетението по конкретното дело. В случая така посочената практика на ВКС изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като няма доказателства същата да е неправилна и да трябва да бъде изоставена или пък да бъде осъвременена с оглед промяна в обществено икономическите или обществено социалните условия в страната. С оглед на горното не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускането на касационно обжалване на решение № 1/04.01.2023 година на Окръжен съд Ловеч, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 474/2022 година по подадената против него от КПКОНПИ [населено място] касационна жалба с вх. № 452/24.01.2023 година, поради което такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото КПКОНПИ [населено място] ще трябва да заплати на Г. Д. С. сумата от 1200.00 лева, представляваща направени от него разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение