Определение № 23 от 19.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3594/2016 г.

Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК. Образувано е по касационни жалби, подадени от [фирма] [населено място] и от Д. М. В.-К. и Н. Г. И. срещу въззивното решение № І-19 от 22.03.2016 г. по в. гр. д. № 1460/2015 г. на Бургаския окръжен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл.280, ал.1, т.т.1 и 2 ГПК. Ответникът по касация [фирма] [населено място] счита, че липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване. К. М. В. - С. не е подала писмен отговор. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира, че жалбите са подадени в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, отговарят на изискванията на чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК и към тях са приложени изложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което са допустими. С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 1023/15.06.2015 г. по гр. д. № 5959/2013 г. на Бургаския районен съд и е отхвърлен иск с правно основание чл. 109, ал. 1 ЗС, предявен от касаторите и от К. Я. В., заместена от процесуалните си правоприемници Д. М. В. - К. и К. М. В. - С., за осъждане на ответника [фирма] да преустанови неоснователното си поведение, с което пречи на ищците да упражняват пълноценно правото си на собственост върху част от съсобствения между страните недвижим имот с идентификатор 07079.610.117 и адрес: [населено място], [улица], като премахне незаконна полумасивна постройка с площ от 55 кв. м., включваща дюнерджийница от 50 кв. м., състояща се от едно голямо помещение, санитарен възел и ниша-гардероб, и магазин за пакетирани стоки от 5 кв. м., която представлява самостоятелен обект в сграда с идентификатор 07079.610.117.3.1. Въззивният съд приел, че по иска с правно основание чл. 109 ЗС на установяване подлежи не само неоснователното действие на ответника, изразяващо се в извършване на законно или незаконно строителство, а дали то обективно създава пречки за нормалното ползване на имота, собственост на ищците. По довода на ищците, че ответникът има надлежна легитимация само за 26 кв. м. ид. ч. от имота съгласно нотариален акт за продажба № 63/1993 г., а построеният от него обект се разпростира на 55 кв. м. съгласно представения констативен нотариален акт № 60/2013 г., посочил, че построяването на законна или незаконна сграда или пристройка в съсобствен имот само по себе си не представлява неоснователно действие по смисъла на чл. 109 ЗС, тъй като всяко лице, което притежава право на собственост върху едно дворно място разполага с правомощието и да го застроява. При липса на съгласие за учредяване от съсобствениците на право на строеж, респективно - надхвърляне със строителството от ответника на собственическите му права от терена, следва правилото на чл. 92 ЗС и построеното, ако представлява самостоятелен обект, принадлежи на всички съсобственици на мястото, но сам по себе си този довод не е основание за уважаване на иск по чл. 109 ЗС. Само ако построеното/законно или незаконно/ пречи на останалите съсобственици да упражняват правата си в съсобствеността, последните могат да искат премахване на постройката. В случая ищците, носещи тежестта на доказване, не са установили извършеното от ответното дружество застрояване на имота да представлява пречка за упражняване в пълен обем на собственическите права на останалите съсобственици. Според одобрена през 1999 г. квартално-застроителна разработка, за процесния парцел не се предвижда празно дворно място - факт, относим към твърденията на ищците, че съществуването на магазина изключва достъпа им до незастроената част; не е доказано в каква насока застрояването на част от имота от ответника пречи на зареждането на обектите на останалите съсобственици със стока, при положение, че автомобилният достъп до всички обекти /и на ищците, и на ответника/ е ограничен и затова зареждането със стока се извършва от отворената за автомобили част на [улица]и [улица]. В изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационните жалби, които са идентични, касаторите поставят следните въпроси: 1. „следва ли при незаконно строителство в съсобствен имот ищецът да доказва как и с какво строителството ограничава правото му на собственост в производството по чл. 109 ЗС и следва ли съдът при формиране на решението си да прецени според характера на постройката /по отношение нейната търпимост, нейния временен статут, съответствието й с предвижданията на ПУП - ПЗР и разпределеното между страните ползване на поземления имот/ дали тя сама по себе си не ограничава правото на собственост на останалите съсобственици да се упражнява в притежавания от тях обем”; 2. „следва ли да се доказва съвкупност от действия и бездействия наред с установеното незаконно строителство, за да бъде уважен иск по чл. 109 ЗС; следва ли да се доказва точно и конкретно с какво незаконният строеж пречи на засегнатия собственик да ползва имота си по предназначение или само с факта на неговото извършване в съсобствения имот това действие вече представлява нарушение правото на собственост на засегнатите съсобственици, което право може и следва да бъде защитено с иск по чл. 109 ЗС”; 3. „по прилагането на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК /чл. 188 ГПК - отм./ и чл. 236 ал. 2 ГПК, а именно: длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства и доводи на страните, като конкретно и ясно изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата от него фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои - не, кои възприема и кои - не”. Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Обуславящите изхода на делото въпроси са разрешени в съответствие с установената задължителна практика на ВКС, включително с приетото ТР № 4/2015 г. от 06.11.2017 г. по тълкувателно дело № 4/2015 г. на ВКС, ОСГК, според което двете задължителни условия за уважаването на иска са: неоснователността на действията на ответника по негаторния иск и създаването на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем. Ако действията на ответника са основателни, няма да е налице хипотезата на чл.109 ЗС. Същото ще бъде, ако действията са неоснователни, но не създават пречки за собственика. За уважаването на иска е необходимо във всички случаи да се докаже, че върху собствения на ищеца имот е осъществено неоснователно въздействие, но и че същото създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените /чл.50 ЗС/. Преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело. В случая приетата от въззивния съд фактическа обстановка е обусловила извод за липсата на такива пречки. Даденото разрешение на поставените материалноправни въпроси, посочени като първи и втори в изложението, изцяло съответства на приетото в цитирания тълкувателен акт, както и на установената съдебна практика /решение № 151/25.05.2011 г. по гр. д. № 634/2010 г. на ВКС на РБ, ІІ-ро г. о./, в която се приема, че не всяко въздействие върху имот може да обоснове основателност на предявен по реда на чл.109 ЗС иск, а само онова въздействие, което засяга неоснователно обекта, принадлежащ на предявилото иска лице, и посредством което се създават пречки за установения правен режим на ползуване на имота и по този начин се накърняват правата на собственика и се създават пречки правото на собственост да бъде упражнявано в пълен обем. Действията, които нямат подобни последици, не биха могли да обосноват приложимостта на разпоредбата на чл.109 ЗС. В решение № 299/15.06.2010 г. по гр. д. № 500/2009 г. на ВКС на РБ, ІІ-ро г. о. и решение № 51/07.05.2013 г. по гр. д. № 764/2012 г. на ВКС на РБ, ІІ-ро г. о., постановени в производства по чл.290 ГПК, също е прието, че съсобственикът има правото да ползува съответната част от дворното място в рамките на притежавания дял от съсобствеността, както и че построяването на сграда в съсобствен имот само по себе си не представлява неоснователно действие по смисъла на чл.109 ЗС, тъй като всяко лице, което притежава право на собственост върху едно дворно място, разполага с правомощието и да го застроява, още повече, че по правилото на чл.92 ЗС построеното принадлежи на всички лица, които притежават право на собственост върху дворното място. Само ако построеното пречи на останалите съсобственици да упражняват правата си в съсобствеността, последните могат да искат премахване на постройката. Горното разрешение е възприето и в представеното от касаторите решение № 125/06.06.2013 г. по гр. д. № 939/2012 г. на ВКС, първо г. о. В същото е посочено, че преценката дали застрояването или пристрояването пречи на другите съсобственици на дворното място да упражняват правото си на собственост е винаги конкретна, с оглед събраните в случая доказателства за характера и площта на строителството и за установения преди него начин на ползване на съсобствения имот. Не е налице противоречие между приетото в обжалваното въззивно решение и представеното от касаторите решение № 74/13.06.2011 г. по гр. д. № 237/2010 г. на ВКС, първо г. о., в което също е посочено, че когато незаконното преустрояване на съществувала сграда е извършено без съгласието на останалите съсобственици, за да се уважи иска за премахване разширението на сградата е необходимо да се установи, че то създава пречки и неудобства за ползването на съсобствения имот. Решаващите изводи на съда са изградени именно въз основа на приетото за установено съобразно заключенията на съдебно-техническите експертизи, че липсват такива пречки и неудобства, с оглед установения начин на ползване – не се предвижда празно дворно място; никога не е имало достъп до вътрешното дворно пространство; достъпът за зареждане се е осъществявал откъм пешеходната зона. Поисканата защита на собствеността по този ред следва и да съответства на нарушението и да се ограничава с искане за преустановяване само на онези действия или състояния, в които се състои неправомерното въздействие върху правото на собственост, без да ги надхвърля, както е в настоящата хипотеза. Направеното искане е за премахване на целия търговски обект на ответника, а не само на направеното разширение /независимо че неговото извършване не се установява по безспорен начин/, което не съответства на нарушението. Следва да се има предвид и че в сградата с идентификатор 07079.610.117.3 са разположени и други търговски обекти, собственост на ищците. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставения като трети в изложението процесуалноправен въпрос. В съответствие с разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК съдът е обсъдил всички допустими и относими доказателства в тяхната съвкупност, като е посочил кои факти намира за установени и кои намира за недоказани, преценил е исканията и възражения на страните, както и доводите им, които са имали значение за решаване на спора по същество. Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не са представени доказателства за влизането в сила на представените въззивни решения на ОС – Стара Загора и ОС – Пазарджик, поради което същите не могат да обосноват наличието на касационно основание съобразно цитираната разпоредба. В обобщение следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касация не е направил искане за присъждане на разноски, поради което такива не следва да се присъждат. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение