Определение № 1205 от 19.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1199/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Постъпила е частна касационна жалба, подадена от С. Р. К. против определение № 1290/31.01.2023 г. по ч.гр.д.№ 93/2023 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 31.08.2022 г. по гр.д.№ 4050/2019 г. на Софийски районен съд, в частта с характер на определение, с която е прекратено поради липса на правен интерес производството по предявения от нея иск да се признае за установено по отношение на ответника П. Г. К., че тя е собственик на основание наследство на 1/2 ид.ч. от имот с идентификатор ***в сграда с идентификатор ***, построена в поземлен имот с идентификатор ***в [населено място], район Нови Искър, [улица], етаж трети /последен/. В частната касационната жалба се прави оплакване за неправилност на определението, тъй като въззивният съд не е разгледал въпроса за наличието на правен интерес по същество, съобразявайки всички доказателства по делото, а е обсъдил само правилността на обжалваното определение. По същество счита, че влошените отношения и общо споровете между страните, включително и относно това чии вещи могат да се съхраняват в процесния трети етаж обосновават правният интерес на жабоподателката от разглеждане на спора за този обект на собственост, както и формирането на сила на пресъдено нещо по него. В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1 и 2 ГПК се твърди противоречие със съдебната практика на ВКС по въпроса дали и във въззивното производство по обжалване на определения, въззивният съд действа като ограничен въззив или е длъжен служебно да разгледа правилността на определенията, разглеждайки спорния въпрос, предмет на обжалваното определение по същество. Твърди се противоречие с определение № 309/24.04.2014 г. по гр.д.№ 1596/2014 г. на ВКС, ІV гр.о., определение № 627/13.08.2014 г. по ч.гр.д.№ 3124/2014 г. на ІV гр.о. и определение № 584 от 12.10.2017 г. ч.т.з.№ 2246/2017 г. на ІІ т.о. Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Частната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна и е постъпила в срок. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК, поради което я преценява като допустима. По делото е установено следното: Частната жалбоподателка е предявила положителен установителен иск за собственост на 1/2 ид.ч. от имот с идентификатор *** в сграда с идентификатор ***, построена в поземлен имот с идентификатор ***в [населено място]. Твърди, че е собственик на основание наследяване. Установено е, че дворното место е придобито с н.а. № *** г. и н.а. № *** г. от Г. П. К. – съпруг на ищцата. В имота са построени различни сгради, между които и триетажната сграда към улицата, третия /тавански етаж/ от която е предмет на спора. След смъртта на Г. К. на 06.08.1988 г. неговите наследници – ищцата С. К., ответникът П. Г. К. и Р. Г. К. са поделили дворното место и обекти в него с договор за доброволна делба, нотариално заверен на 16.03.1994 г. По силата на този договор Р. Г. е получил 1/2 ид.ч. от местото, целия първи етаж от триетажната жилищна сграда и 1/2 от таванския трети етаж. Ответникът П. К. е получил 1/2 ид.ч. от дворното место и 1/2 ид.ч. от таванския етаж. По делото има доказателства за втория етаж да му е учредено право на строеж. Преживялата съпруга С. К. е придобила само право на ползване върху 1/3 ид.ч. от дворното место и от целия първи етаж и таванския етаж. С н.а. № *** г. на нотариус И. Н. ответникът П. К. е признат за собственик по документи на основание чл. 587, ал.1 ГПК на 1/2 ид.ч. от дворното место, 1/2 ид.ч. от обекта с идентификатор *** /трети тавански етаж/ и 1/2 ид.ч. от друга сграда в имота. Изрично в нот. акт е посочено, че ищецът е признат за собственик на 1/2 ид.ч. от обект с идентификатор *** на основание наследяване и доброволна делба. В отговора на исковата молба, ответникът П. К. е оспорил правният интерес на ищцата от предявяване на иск за 1/2 ид.ч. от този имот с идентификатор ***, тъй като той не оспорва, че тя е собственик на тази част по наследство от сина си Р. Г. К., починал на 06.05.2002 г. като неженен и без деца. За 1/2 ид.ч. от същия трети етаж от триетажната сграда, с подадената обща искова молба от частната жалбоподателка и Р. Н. П., в която последният е твърдял, че го е придобил по давност и претендира това да бъде установено по отношение на ответника П. Г. К.. РС е приел въз основа на изложеното в отговора на исковата молба, че ответникът признава правото на собственост на ищцата по наследство от сина й върху 1/2 ид.ч. от третия /тавански етаж/, а и извън съдебно не оспорва правата й, защото издаденият нот. акт за собственост не засяга придобитите от нея права – основава се само на придобитите от П. К. права на основание наследство и договора за доброволна делба. Въззивната инстанция е приела въз основа на същите доказателства, че не е налице правен спор за третия етаж, предмет на иска за собственост, предявен от С. К., защото ответника признава правата и, придобити по наследство от сина й върху 1/2 ид.ч. от този етаж, а нот. акт, с който ответникът е признат за собственик на другата 1/2 ид.ч. е издаден на основание договорът за добровоблна делба от 1994 г. и той не засяга правата на ищцата. Въззивната инстанция е посочила, че от исковата молба може да се направи извод за спор с втория ищец Р. Н. П., който твърди, че е придобил по давност 1/2 ид.ч. от третия тавански етаж на основание придобивна давност. По спора между ищеца Р. Н. П. и ответника П. К., съдът се е произнесъл по същество, като е отхвърли този иск. Въззивната инстанция е разгледала и твърденията на частната жалбоподателка, че ответникът е изхвърлил намиращи се в третия етаж вещи на ищеца П., като е приел, че това е отричане от ответника на твърдените от него права за придобиване по давност, а не на правата на С. К. от ответника. Посочил е, че подобни действия могат да се възприемат като спор за правото на ползване, но липсват твърдения за отнемане на владението върху идеалната част на ищцата от ответника или ограничаване на правата й да ползва идеалната си част. Затова въззивната инстанция е споделила извода на първата инстанция, че ищцата няма правен интерес да предяви установителен иск за собственост на основание наследяване от сина й на 1/2 ид.ч. от третия етаж. Формулираният въпрос е относим към мотивите на обжалваното въззивно определение. Относно обхвата на въззивният контрол в производството по обжалване на определения и при действието на ГПК от 2008 г., задължителната съдебна практика – ТР № 6 от 15.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 6/2017 г., ОСГТК приема, че ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. При обжалване на определенията, въззивната инстанция не действа като ограничен въззив. Това се извежда от нормата на чл. 278, ал.2 ГПК, която допуска събирането на нови доказателства и изисква и разрешаване на въпроса, предмет на спора по частната жалба пред нея по същество. Тази решаваща дейност изисква въззивната инстанция самостоятелно да установи фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да определи предмета на производството и да се произнесе по същество по него, като в тази дейност не е обвързана от изложените оплаквания в частната жалба. При решаване на спора по частната жалба съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява събраните доказателства, като формира свои фактически и правни изводи от тях и така обезпечава правилното прилагане на процесуалния закон. Въззивната инстанция се е съобразила с тази съдебна практика. От изложеното за мотивите на въззивната инстанция е видно, че въззивният съд е съобразил становищата на страните – твърденията в исковата молба и в отговора на исковата молба и доказателствата по спора /договор за доброволна делба, нот. акт, издаден по документи на основание чл. 587, ал.1 ГПК, фактическите твърдения на страните/ и въз основа на тях е формирал собствени изводи за липсата на правен интерес за ищцата от предявяване на иск за 1/2 ид.ч. от третия етаж на сграда № 1 в дворното место. Разгледала е и доводът за лошите отношения между страните и споровете между втория ищец и ответника относно съхраняването на багаж в спорния обект. От правна страна, въззивната инстанция е съобразила, че правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на установителен иск за собственост, т.е. за допустимостта на такъв иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Липсата на правен интерес, породена от липсата на правен спор сочи на недопустимост на предявения иск и налага прекратяване на производството по него. Поради това, че въззивното определение е съобразено със съдебната практика, включително и задължителната такава, не се допуска касационно обжалване на посоченото от частната жалбоподателка основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение