Определение № 233 от 03.04.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3501/2017 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №3188 от 10.05.2017г. по в. гр.дело № 6806/2016г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решението от 28.10.2015г по гр.д. 8643/2015г на Софийски районен съд, по уважения до размера на сумата 5 000 лева иск на С. Я. Д. на основание чл. 50 от ЗЗД за обезщетение на неимуществени вреди от увреждане на 26.02.2012г, от вещ на ответника, със законните последици.

В изложението по допускане на касационно обжалване се изтъква основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК по три формулирани процесуалноправни въпроса, за служебните задължения на въззивния съд:

• Следва ли въззивният съд при извършено препращане към мотивите на първоинстанционното решение 1) да изложи собствени аргументи ,поради които споделя мотивите и 2) следва ли да обсъди и изложи мотиви в отговор на всички направени от въззивника възражения.

Изтъква се противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013г по т.д № 1 / 2013г ОСГТК и практиката на ВКС в реш. № 283/2014г І. г.о, реш. № 126/2014гІ. Г.о, реш № 373/2014г ІV г.о ,реш. № 123/2014г І г.о ,реш. № 44/2014г ІІІ г.о ,реш. № 212 /2012г ІІ т.о, ТК, според която практика съдът има това задължение

• Следва ли въззивният съд при ангажирани възражения за нарушение на съдопроизвосдствени правила във връзка с доклада по чл. 146 ГПК да измени доклада по делото и да даде указания на страните относно възможността да предприемат процесуалните действия, които не са били допуснати.

Изтъква се противоречие с т.2 от ТР № 1 от 09.12.2013г по т.д № 1 / 2013г ОСГТК, съдът дължи указания относно възможността по посочване на относими доказателства,, пропуснати в първа инстанция порди непълнота на доклада.

• Следва ли въззивният съд при ангажирани възражения за нарушение на съдопроизвосдствени правила във връзка с допускане и събиране на доказателства ,да допусне събиране на доказателства, които не са допуснати от първоинстанционния съд.

Изтъква се противоречие с т.3 от ТР № 1 от 09.12.2013г по т.д № 1 / 2013г ОСГТК, по делото се касае за искане да се допусне експертиза, което не е била допусната от първоинстанционния съд, поискана е с въззивната жалба и въззивния съд не е допуснал нейното назначаване

Формулиран е и материалноправен въпрос ( т. ІV от изложението ):

• Следва ли вредата да е настъпила пряко от веща (вътрешни качества,свойства характеристики или недостатъци на веща ) за да се ангажира отговорността по чл. 50 ЗЗД.

Сочат се основания по чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.Според защитата, по въпроса има решаващо произнасяне, тъй като липсват мотиви по отношение наличието на причинна връзка между вещта, като свойства и характеристики на самата вещ и настъпилата вреда. Ищецът е следвало да докаже автономно действие на вещта за да се приеме ,че вредата е от вещ и пряко проявление на вътрешни качества за да се приеме ,че има причинна връзка. Мотиви за това липсват поради това решението противоречи на реш. №77/2013г по гр.д № 968/2012г ІІІ г.о ,реш. №355/2011г ІV го. реш. № 367/2010г ІІІ г.о реш. № 99/2009г ІІІ г.о ,реш. № 330/2008 І. г.о, освен това е налице и противоречие с т.2 от ТР № 19.02.2010г по т.д № 1 / 2009г и ППВС № 7/1059г.

Основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК се изтъква, тъй като предвиденото в нормата на чл. 50 ЗЗД ,че вредите следва да са „произлезли” от каквито и да е вещи е неясен: дали визира конкретни характеристики които съдебната практика въвежда,или съприкосновението,без значение дали вредата е настъпила от автономните качества.

Постъпил е отговор от ищцата С. Я. Д., чрез пълномощник адв Ц. М. Изтъква се ,че касационно обжалване не следва да се допусне по процесуалните въпроси, тъй като по същество са налице неоснователни оплаквания за процесуални нарушения. Въззивният съд е изложил мотиви при съвпадащи фактически и правни констатации с тези по първоинстанционното решение, упражнил е правомощията си по чл.269 като инстанция по същество и тези по чл. 272 ГПК. Излагат се и съображения по основателността на иска ,по доказателствата и по защитните тези на ответника. Претендира разноски.

След преценка, Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не налице основание за допускане на касационно обжалване.

Общи са процесуалноправните въпроси в изложението по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК за необходимостта от собствени мотиви във връзка с обстоятелствата и доводите на страните ,за необходимост от указания на въззивния съд относно възможностите при наличие на неправилен доклад съгласно т.2 от ТР от 09.12.2013г по т.д.№1/2013г ОСГТК и във връзка с допускането на несъбрани доказателства пред въззивния съд, включително съгласно т.3 от ТР от 09.12.2013г по т.д.№1/2013г ОСГТК ако се касае за допускане на съдебни експертизи.

Първият формулиран въпрос се обосновава с липсата на собствени мотиви, което не кореспондира със съдържанието на обжалваното решение, поради това не е налице и обосновка по критерия на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК въпреки обилно цитираната съдебна практика. Възприетото от фактическа страна въззивният съд е изложил подробно на стр. 2-6 от решението, там е обсъдил и доказателствата, както и причинната връзка. Препращането съгласно чл. 272 ГПК е към съображенията на първоинстанционния съд от правна страна, включително обсъдените доводи на страните, като собствени съображения от въззивния съд са изтъкнати по оплакването за неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон. Прието е за ирелевантно дали ищцата се е спънала в табуретка, или в надуваема възглавница. Собственият извод на въззивния съд е ,че вещта е била табуретка.На довода на въззивиня жалбоподател какво според защитата е необходимо да се установи при иска по чл. 50 ЗЗД, а именно че е било необходимо вредата на е настъпила от вътрешно свойство и като пряко проявление на вътрешни качества, недостатъции пр. на вещта, каквито една надуваема възглавница не можела да прояви увреждащо, въззивният съд е отговорил като е посочил за решаващо проявлението на вещта ,съответно като е приел за изключено това проявление да се дължи на волево поведение от естество да изключи отговорността на собственика по чл. 50 ЗЗД. По чл. 272 ГПК е препрател и към мотива, че при увреждане от вещ не е необходимо тя да е с недостатъци, да представлява опасност или да крие в себе си някакъв динамизъм, на който да се дължи вредата.Изложени са мотиви по възражението на ответника, че вредите са настъпили по изключителна вина на ищцата. Тази вина според касатора се е изразявала в това, че пострадалата като посетител на търговския обект не е видяла вещта и затова се е спънала в нея, а тази вещ няма как да не бъде видяна от човек с нормално зрение.Мотивите по това възражение се изразяват в неговото отхвърляне предвид възприетата последователност и връзката межда установените и обсъдени факти ,като случилото се само по себе си не свидетелства за вина на ищцата. Не се е спорело,че на 26.02.2012г. ищцата е посетила собствения на ответника магазин „И.”, в който движейки се по пътека за преминаване и достъп на клиентите в магазина, се е спънала в изложена вещ и е паднала.Тези мотиви са в насока, указана в т.10 от ППВС № 7/1959г, те са изложени във връзка с възражението за изключителна вина на пострадалата и като е препаратил към тях без да ги повтаря, въззивният съд не дал разрешение в противоречие по поставения правен въпрос.

По останалите два формулирани въпроса по прилагането на процесуалния закон противоречие на въззивното решение с указанията по т.2 и т.3 от ТР от 09.12.2013г по т.д.№1/2013г ОСГТК също не е налице. Доказателственото искане на въззивния жалбоподател, конкретизиращо въпросите на касатора, е било за допускане на съдебно- медицинска експертиза (СМЕ),на която ищцата да се подложи за проверка за зрението си, макар да е установено и безспорно, че към момента на злополуката ищцата се придвижвала сама, като е разглеждала магазина. Това искане въззивният съд на свой ред повторно е оставил без уважение.То е било мотивирано от жалбоподателя с чл. 266, ал.3 ГПК, обвързано с непълнота в доклада по чл. 146 ГПК предвид липсата на изрично указание до ответника че носи тежестта да докаже изключителна вина на пострадалата, заедно с оплакването за съществено процесуално нарушение поради това, че така поисканата СМЕ не е била допусната и от първоинстанционния съд, а в решението е било изтъкнато недоказана изключителна вина.

Съображенията на въззивния съд по определението от 14.06.2016гда не допусне исканата експертиза (изложени в съдебно заседание на 17.02.2017г)са, че посканите доказателства не биха допринесли за изясняване на правнорелевантни факти по предмета на спора,т.е обстоятелствата,които ще се доказват,са неотносими. Защо едно заключение на вещо лице с подобна задача по делото е неотносимо към изключващите отговорността на ответника предпоставки е понятно, а съображенията за обратното липсват в обосновката на въпроса .Указанията в ТР от 09.12.2013г по т.д.№1/2013г ОСГТК и цитираната от защитата съдебна практика на ВКС се отнасят до относимите доказателства и не изключват задължението на въззивния съд да преценява относимостта на поидканите доказателства на свой ред. Поради това не е налице и основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК.

По формулирания в изложението материалноправен въпрос касационно обжалване също не следва да се допуска Не са налице основанията на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, нито основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК,по следните съображения

Причинната връзка между свойствата на вещта и вредата не е въпрос, разрешен от въззивния съд в противоречие с изтъкнатата практика на ВКС.Изтъкнатата обемна съдебна практика се цитира неотносимо от касатора, с нея се дават отговори на въпроси по отграничаване отговорността в чл. 50 ЗЗД спрямо други основания за обективна отговорност, когато са нарушени правила и норми за безопасност и е проявено виновно въздействие върху вредоносните особености на вещта (реш. №367/2010г по гр.д №1140/2009 ІІІ г.о, реш. № 99/2009г по гр.д № 4659/2007 ІІІ г.о, реш. № 330/2008г по гр.д № 1493/2007г ІVг.о ,реш. №205/1974г І г.о ),като именно в тази връзка по-старата съдебна практика разяснява и необходимостта да се установи ,че вредата е настъпила от самата вещ ,а не от поведението на пострадалия, който си е служил с нея. (реш. №1986/1967г І г.о ,реш. № 1980/1967г І г.о).

При процесната вещ се касае за аранжиране на стоки и подредбата им в търговска площ с достъп на клиенти на [фирма], с цел експониране (като мостра)или продажба(като стока), като от местоположението на тази вещ, оказала се на пътека за преминаване и нейните свойства (т.е от естество човек да се препъне в нея, ако не я види),се претендира вреда, тъй като ищцата се е спънала във вещта и е паднала ,от което са произтекли установените при нея травматични увреждания Вредата ,произтекла от съприкосновение на увредения с вещта при горните обстоятелства не е извън обхвата на посоченото в нормата на чл. 50 ЗЗД условие самата вредата да е „произлязла” от вещ, макар че установяването на друга причина за вредата при служене с вещта може да изключи това правно основание и да обоснове друго.

Както критерият за обективната отговорност по чл. 50 ЗЗД така предпоставките по чл.49 ЗЗД сочат касатора като пасивно легитимирано лице, носещо обективна отговорност за обезщетяване на вредите - при сходство, но и при разлика в някои от основанията за освобождаване от отговорност в двата случая, но разграничителният критерии за двата вида отговорност е различен и по-обхватен от постулирания във въпроса на касатора.Според ППВС №7/1959 г., т.2 от ППВС №17/1963 г. и т.3 от ППВС №4/1975г. когато при ползване на дадена вещ са допуснати нарушения на предписани правила,отговорността за поправяне на вредите е по чл.45 ЗЗД или чл.49 ЗЗД. Когато вредите са резултат от виновното поведение и са настъпили при и по повод изпълнение на възложена работа, отговорността пред увредения за действията или бездействията е на възложителя по чл.49 ЗЗД, а когато такива нарушения не са допуснати и са произлезли вреди от вещта, отговорността е по чл.50 ЗЗД. Ако вредите са резултат на вещ, с която си служи деецът, без за тяхното настъпване да е допринесъл самият той, тогава отговорността за този, който е възложил работата, е по чл.50 ЗЗД.Това е основанието на отговорността и когато не е технически възможно да се постигне пълно обезопасяване на риска.

Според установената съдебна практика,няма пречка нормата на чл.50 от ЗЗД да намери приложение в отношенията между пострадалата като клиент на магазина и ответника- търговец като собственик на вещта, която вещ е и под негов под негов надзор. За разграничението на отговорността за непозволено увреждане по чл.49 ЗЗД и чл.50 ЗЗД в случаите, при които са причинени вреди от поставянето на определена вещ, по определен начин от собственика или упражняващия надзор, като например поставени изкуствено неравности на място за преминаване (пътища), отговорността е по чл.50 ЗЗД както е прието в реш.370/2015 гр. дело № 2310/2015 г ІV г.о.по реда на чл. 290 ГПК.Случаят по това решение идва да посочи, че не само вътрешните свойства на вещта (както многократно е изтъквано) може да са причина да произтекат вреди при състава на чл. 50 ЗЗД, а и свойства с оглед местоположението, отличимо от нарушение на правилата за служене с вещта. От значение за критерия са особеностите на вещта - решение №592/2008г по т.д.№ 306 по описа за 2008г І т.о ВКС по реда на чл. 290 ГПК включително предназначението и естеството на риска от него. Наличието на риск се създава при движението на хора в търговските обекти и досега им с вещите в него, а поемането на този риск спрямо посетителите може да доведе и до безвиновна отговорност на собственика или лицето, под чиито надзор се намират стоките или оборудването, когато вредата не е настъпила като резултат от непреодолима сила,изключителна вина на пострадалия, или вина на трето лице. В случая, при аранжиране на вещи и подредбата им в търговска площ с достъп на клиенти с цел експониране или продажба ,процесната вещ е имала особеност на стока-експонат и с оглед приетото от фактическа страна, се е оказала на пътека за преминаване. Сливайки се наглед с пода поради цвета и формата си, както са приели съдилищата, не е била забелязана от ищцата, която се е спънала в нея и е пострадала.

Съображенията на касатора да изтъква противоречие по правен въпрос ,който е решаващ за изхода на делото ,са останали без обосновка в изложението. Липсва обосновка и на тезата ,че е налице основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК по поставения материалноправен пъпрос поради употребени в чл.50 ЗЗД неясни понятия.

Касаторът дължи на ответницата по жалбата 1100 лева разноски за защита в настоящето производство

Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.