Определение № 60645 от 16.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 469/2021 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца Д. А. Л. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Л. Г. срещу решение № 12368 от 20.11.2020 г. по в. гр. дело № 1859/2020 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 12 състав, с което е потвърдено решение № 809 от 30.01.2020 г. по гр. дело № 14317/2018 г. на Софийски градски съд, I гражданско отделение в частта, с която е отхвърлен предявения иск от Д. А. Л. срещу „ЗД Евроинс“ АД, [населено място] по чл. 432, ал. 1 КЗ за разликата над 25 000 лв. до пълния предявен размер 90 000 лв. и ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 325 лв. – разноски за първоинстанционното производство, и сумата 200 лв. – разноски за въззивното производство.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Следва ли съдът да изложи съображения защо приема принос от страна на пресичащ пешеходец, когато ударът е бил предотвратим за водача и той е имал обективна възможност да избегне ПТП чрез спиране или намаляване на скоростта си за движение от момента, в който е имал възможност да възприеме пешеходците?

2. Когато е установено, че водачът на МПС е ударил пресичащите пешеходци след завършване на пресичането им извън пътното платно, следва ли да се приеме принос от тяхна страна?

3. Длъжен ли е въззивният съд да излага правни съображения относно факта на всяко от констатираните увреждания?

4. Длъжен ли е въззивният съд да определя правната квалификация на всяко едно от уврежданията, за да даде оценка на реално търпимите болки и страдания съобразно тяхната тежест и последици?

5. Достатъчно ли е въззивният съд да приеме, че макар и комплексна, травмата не е тежка, т. е. когато приема съвкупност от травми, без да е дал правна квалификация на всяка една от тях, без да обсъди и оцени реалната тежест на всяка от тези травми поотделно и в съвкупност, съобразно техния брой, характер, вид и последици?

Касаторът поддържа, че решението е постановено в противоречие с Тълкувателно решение № 28/28.11.1984 г. по н. д. № 10/1984 г., т. 9 от ППВС № 17/1963 г. /по първите два въпроса/; т. 10 и т. 11 от ППВС № 4/1968 г., ППВС № 3/1979 г., решение № 100/20.06.2019 г. по т. д. № 2384/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о. и няколко решение на Софийски апелативен съд /по останалите три въпроса, свързани с приложение на чл. 52 ЗЗД/. По отношение на последните три въпроса касаторът сочи, че са от значение за точното прилагане на чл. 52 ЗЗД, както и за развитието на правото

Ответникът „Застрахователно дружество Евроинс“ АД, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт Б. Г. оспорва касационната жалба, поддържа становище за правилност на въззивното решение и прави възражение за липса на твърдяното основание за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт, тъй като първият въпрос не отговаря на установените селективни критерии, касаторът не сочи въпросът в противоречие с коя точно задължителна и незадължителна практика на ВКС и ВС е решен; вторият въпрос касае фактическите констатации на въззивната инстанция; по отношение на останалите три въпроса не са изложени аргументи по кой въпрос не съществува съдебна практика или има практика, която е неправилна и се налага преосмисляне на дадените с нея разрешения.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните за допускане на касационно обжалване, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Въззивният съд е приел, че необходимите предпоставки за ангажиране на отговорността на ответното застрахователно дружество са установени от събраните доказателства в първоинстанционното производство и не са спорни пред въззивната инстанция: материалноправна легитимация на ищеца като пострадал от ПТП на 15.10.2017 г. и на ответника като застраховател на гражданската отговорност на прекия причинител на врeдата – Р. Т. П.; противоправното поведение на делинквента; травматични увреждания на ищеца и причинно-следствена връзка между настъпилото ПТП и причинените на ищеца увреждания.

Съдебният състав е констатирал, че в резултат на процесното ПТП ищецът е получил контузия и разкъсно контузна рана на главата, травма на дебелото черво, контузия на гърдите, счупване на трето ребро вдясно, фрактура на дясната лакътна кост, неразместено счупване на дясната хълбочна кост и навяхване на дясна коленна става. Установил е, че ищецът е бил хоспитализиран, не е търпял хирургични интервенции; общият оздравителен период за всички увреждания, вкл. рехабилитацията е продължил четири месеца, като през първите два месеца болките са били интензивни, придвижването и обслужването са били затруднени; възстановяването на ищеца е пълно – костите са зараснали, движенията на крайниците възстановени, от черепно-мозъчната травма няма остатъчни неврологични прояви; възможните бъдещи негативни последици са спорадични болки при преумора и промяна на времето, които се повлияват от обезболяващи.

За да определи дължимото обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди в размер 50 000 лв., въззивната инстанция се е съобразила с броя, вида и тежестта на причинените на ищеца телесни увреждания, интензитета на търпените от него болки и страдания, комплексната травма, като нито едно от уврежданията не е тежко, консервативното лечение, пълното възстановяване, протекло без усложнения и остатъчни явления, възрастта на ищеца към настъпване на процесното ПТП – 60 години, наложената от произшествието, макар и непостоянна промяна в ритъма на живот и социално-икономическата обстановка в страната към 2017 г. Изложила е съображения, че вещото лице, изготвило заключението на съдебно-медицинската експертиза, не е установило връзка между накуцващата походка на ищеца при преумора и невъзможността за продължително стоене прав или седнал, за които свидетелства свидетелката Д. С. Л. – дъщеря на ищеца, и травматичните увреждания, причинени в резултат на настъпилото ПТП.

По отношение на релевираното от ответното застрахователно дружество възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца въззивният съд въз основа на заключението на съдебната автотехническа експертиза и показанията на свидетелката Р. Т. П. е приел, че ищецът заедно със съпругата си Д. Л. е пресичал извънградски път на прав и хоризонтален участък, при ясна видимост, отляво надясно спрямо посоката на движение на управлявания от П. автомобил. Посочил е, че ищецът, след като е пресякъл двете ленти на противоположното платно за движение на автомобила, се е спрял на разделителната линия, огледал се е надясно, видял е приближаващия отдясно автомобил, но е преценил, че може да пресече платното пред леката кола, след което със съпругата си се затичали да пресекат платното пред автомобила. Констатирал е, че ударът е настъпил изцяло в лентата за движение на автомобила и е бил предотвратим, ако ищецът беше изчакал неговото преминаване, каквото задължение има съгласно разпоредбата на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП. По отношение на начина на пресичане на пътното платно съдебният състав не е кредитирал показанията на свидетелката Л., че са се движели с нормален ход, а не са притичвали, като заинтересована от изхода на спора, предвид качеството й на съпруга на ищеца, тяхната изолираност, противоречието между показанията на тази свидетелка, дадени в настоящото исково производство, и показанията, дадени в досъдебното производство. Въззивният съд е приел, че поведението на ищеца като пешеходец е в пряко нарушение на правилата по чл. 113, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 1 ЗДвП и забраната по чл. 114, т. 1 ЗДвП, същото е в каузална връзка и в равна степен е допринесло за настъпване на вредоносния резултат, поради което е намалил определеното обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди с Ѕ и е направил извод, че дължимото обезщетение е в размер 25 000 лв., а искът за разликата над 25 000 лв. до пълния предявен размер 90 000 лв. е неоснователен.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият правен въпрос е свързан с приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и е релевантен, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивния съд. По отношение на този въпрос не е осъществена твърдяната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото е решен в съответствие с практиката на ВКС. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в решение № 117/08.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 153/31.10.2011 г. по т. д. № 971/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 33 от 04.04.2012 г. по т.д. № 172/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 96 от 15.10.2012 г. по т.д. № 936/2011 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 39 от 16.07.2010 г. по т.д. № 551/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 71/08.08.2016 г. по т. д. № 36/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 97/06.07.2009 г. по т. д. № 745/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 91/27.07.2017 г. по т. д. № 1099/2016 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 95/27.07.2017 г. по т. д. № 817/2016 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК, при определяне на наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на увреденото лице при ПТП е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача на увреждащото моторно-превозно средство, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния принос на всеки от участниците в конкретното ПТП. При преценка поведението на пострадалия решаващият съд следва да има предвид, както нарушенията на правилата за движение по пътищата, допуснати от водача на съответното МПС, така и задълженията на участниците в движението, включително на пострадалия. Съдът трябва да отчита също поведението на пострадалия, всички негови действия и допуснати от него нарушения на правилата за движение по пътищата, като съобрази и относимите правни норми, уреждащи задълженията на пешеходците като участници в движението по пътищата. След съпоставяне на поведението и действията на всички участници в съответното ПТП и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, съдът следва да определи конкретния принос за причиняване на съответното ПТП на всеки един от участниците и да разпредели отговорността на причиняването на деликта. В конкретния случай въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС въз основа на събраните доказателства е установил механизма на процесното ПТП, констатирал е наличието на съпричиняване на вредата от страна на ищеца и е извършил преценка за конкретния принос на всеки от участниците в съответното ПТП.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по втория правен въпрос е неоснователен, тъй като въпросът не отговаря на основния селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът не съответства на приетите за установени от въззивната инстанция факти относно механизма на процесното ПТП – съдебният състав не е приел, че водачът на МПС е ударил пресичащите пешеходци след завършване на пресичането им извън пътното платно, а въз основа на заключението на САВТЕ и свидетелските показания е установил, че ударът е настъпил изцяло в лентата за движение на автомобила и е бил предотвратим, ако ищецът беше изчакал неговото преминаване, като в този смисъл е нарушил разпоредбите на чл. 113, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 1 ЗДвП и чл. 114, т. 1 ЗДвП.

Последните три правни въпроса, формулирани от касатора, са свързани с определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди и критериите по чл. 52 ЗЗД, същите са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД с Постановление № 4 от 23.12.1968г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968г., ППВС 4/25.05.1961г., както и постановените множество съдебни решения на различни съдебни състави на ВКС по реда на чл. 290 ГПК понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените физически и морални страдания, техните степен и интензитет, прогнозите за в бъдеще и други. Съобразно практиката на ВКС, обективирана в множество решения по чл. 290 ГПК /решение № 177/27.10.2009г. по т. д. № 14/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 59/29.04.2011г. по т. д. № 635/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 242/12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други/, при определяне на размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчита икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Във връзка с лимитите на застраховане съобразно чл. 266 КЗ /отм./ и § 27 ПЗР на КЗ /отм./, аналогични на чл. 492 КЗ, и релевантността им към критериите по чл. 52 ЗЗД също е формирана константна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /решение № 233/20.12.2016г. по т. д. № 3586/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/28.10.2014г. по т. д. № 3040/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 124/14.07.2016г. по т. д. № 2056/2015г. на ВКС, ТК, І т. о. и други/. В практиката на ВКС е възприето становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” съгласно чл. 226 КЗ /отм./ във връзка с чл. 266 КЗ /отм/, респ. § 27 ПЗР КЗ /отм./. Дори и да нямат самостоятелно значение по отношение на принципа на справедливост, лимитите на застрахователни покрития по чл. 492 КЗ /преди чл. 266 от отменения КЗ/ следва да бъдат съобразени от съда заедно с всички установени по делото обстоятелства при постановяване на решението по предявения пряк иск срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.

В настоящия случай въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС е установил причинените на ищеца увреждания, характера, броя и вида на травмите, преценил е реално търпимите болки и страдания, тяхната сила и интензитет, начина и продължителността на проведеното лечение и възстановяване, отчел е прогнозите за в бъдеще, възрастта на пострадалия. Като е преценил, че процесното ПТП, в резултат на което Д. Л. е претърпял неимуществени вреди, е настъпило на 15.10.2017 г., отчел е установените по дeлото факти и обстоятелства и е определил обезщетение в размер 50 000 лв., съдебният състав не се е отклонил от константната практика на ВКС. Различният размер на присъдените с отделни решения на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, причинени вследствие на настъпило ПТП, е в зависимост от конкретните доказателства по всяко отделно дело и различните факти, които са специфични за всеки отделен случай.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен, тъй като не е осъществен допълнителният селекционен критерий, предвид наличието на формирана практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По приложението на чл. 51, ал. 2 и чл. 52 ЗЗД е формирана константна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна, нито е направено изменение в закона, нито са променени обществените условия, което да налага тълкуване на нови законови разпоредби или изменение на формираната съдебна практика.

Останалите оплаквания в изложението по релевантните правни въпроси представляват основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер 200 лв.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение