Определение № 2832 от 28.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2476/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от СД „МАРКОВ-УХА И СИЕ“, гр. Видин, представлявано от адв. К. Г., срещу въззивно решение № 344/25.03.2025 г. по в. гр. д. № 2083/2024 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 29/29.02.2024 г., постановено по гр. д. № 78/2023 г. по описа на Видински окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на Л. А. Н., че е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], с площ от 31 985 кв. м., незастроен, производствен, складов обект, с номер по предходен план **, при описани съседи. В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „При наличие на нотариален акт за покупко-продажба и констативен нотариален акт по давност, кой от двата акта легитимира притежателя му като собственик?“; 2. „Може ли да се придобие по давност имот, за който друго лице притежава документ за собственост“; 3. „Може ли да се докаже давностно владение върху чужд имот, за който друго лице притежава документ за собственост, без владелецът да е упражнявал непрекъснато фактическа власт върху имота“; 4. „Следва ли нотариусът на основание чл. 536, ал. 1 ГПК да спре нотариалното производство по съставяне на констативен нотариален акт, ако молителят в охранителното производство е страна в исково производство със същия предмет?“. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК - очевидна неправилност. В законоустановения срок е постъпил отговор от насрещната страна по касационната жалба, в който е застъпено становище за липса на основанията за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на подадената касационна жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и е насочена срещу акт, подлежащ на касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Ищцовото дружество се е легитимирало като собственик с договор за покупко-продажба от 20.10.1998 г., с който СД „Дочев и сие“ е закупило ферма „Септември“. Ответницата е възразила, че е придобила правото на собственост на основание придобивна давност, като правото й е удостоверено с издаден на 21.01.2023 г. констативен нотариален акт. Осъществявала е владение върху процесния имот от 1998 г. въз основа на предварителен договор за покупко-продажба на същия. По делото е установено, че на 21.12.1998 г. между СД „Дочев и сие“, като продавач, и Л. А. Н., е сключен предварителен договор за покупко-продажба на ферма „Септември“, състояща се от описани селскостопански постройки, ведно с прилежащият терен от 35 983 дка. Обявен е за ненуждаещ се от доказване факта, че имотът, описан в нотариалния акт от 1998 г., е идентичен с имота по нотариален акт от 2023 г., както и че не съществуват описаните в първия нотариален акт сгради. Въззивният съд е приел, че предварителният договор за продажба на недвижим имот няма вещно-прехвърлително действие, но по аргумент от чл. 70, ал. 3 ЗС фактическата власт, упражнявана въз основа на такъв договор, съставлява владение и за нея е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС. Лицето, осъществяващо фактическата власт, държи имота за себе си, тъй като има увереността, следваща от целта на договора, че ще придобие собствеността върху имота. В този случай не е необходимо да се доказва демонстриране на намерение за своене, а е достатъчно да се установи само продължителността на владението, което следва да е непрекъснато, явно и спокойно. При обсъждане оплакванията на жалбоподателя е посочено, че придобивната давност се прекъсва само от действия на собственика (но не и от такива на самия владелец) и то само с изрично посочените в закона действия - чл. 116, б. ”б” ЗЗД връзка чл. 84 ЗС. Давността не е била прекъсната с предявяване на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД /в случая такава искова молба е била предявена от Н. на 24.11.2022 г. и оттеглена от същата, в резултат на което производството е прекратено/. Направен е решаващ извод, че придобивната давност в полза на ответницата е изтекла през 2008 г. Този извод е обоснован след подробно обсъждане на свидетелските показания. От показанията на свидетеля Дочев, който през 1998 г. е представлявал събирателното дружество, се установява, че владението е било предадено на ответницата при сключване на предварителния договор. Същата е започнала да отдава под наем тогава съществуващите сгради /свинарници/, а впоследствие е предприела разрушаването им и насаждането на овощни дървета. Тези факти са възпроизведени и в показанията на свидетелите З., Т., Б. и С.. От показанията на ангажираните от ищеца свидетели /Х. и Х./ не се установяват конкретни факти, които да опровергават тези, за които свидетелстват посочените от ответницата свидетели. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не може да обуслови достъп до касационен контрол първият поставен в изложението въпрос. Обуславящите изводи в обжалвания акт са направени въз основа на приетото за установено, че притежаваното от дружеството право на собственост /възникнало на основание договор за покупко-продажба от 1998 г./ е било изгубено с придобиването му от ответницата. В мотивите на тълкувателно решение № 11/21.03.2013 г. по т. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС изрично е прието, че когато и двете страни се легитимират с нотариални актове за правото на собственост, то разпределението на доказателствената тежест при оспорване се извършва по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка страна следва да докаже фактическия състав на удостовереното съответно придобивно основание. Обобщени, въпроси втори и трети, са свързани с възможността за изгубване на правото на собственост и възможността за придобиването му от друг правен субект, както и за това дали давността е изтекла, когато е било налице основание за нейното прекъсване. Вторият въпрос е относим към изгубването на правото на собственост от ищцовото дружество поради придобиването му от ответницата, което съдът е приел за доказано въз основа на въведеното придобивно основание. Отговор на този въпрос се съдържа в нормата на чл. 99 ЗС. Третият въпрос е обусловен от тезата на касатора, че давността е била прекъсната. Според чл. 116, б. ”б” ЗЗД връзка чл. 84 ЗС придобивната давност се прекъсва с предявяване на иск или възражение. В практиката на ВКС – например решение № 170/11.04.2012 г. по гр. д. № 961/2011 г., решение № 705/29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г., и решение № 401/12.01.2012 г. по гр. д. № 895/2010 г. на първо г. о. – се приема, че давностният срок на владение се прекъсва с установителен или осъдителен иск за собственост на спорния имот, предявен от собственика срещу владелеца на имота, тъй като последиците на погасителната давност са свързани с бездействие на носителя на правото. Прекъсването на давността в хипотезата на чл. 116, б. ”б” ЗЗД се свързва винаги с действия на носителя на спорното материално право, насочени срещу лицето, което би могло да се позове на погасителна или придобивна давност. В случая такова действие не е било предприето от дружеството /ипотекирането на имота не може да се разглежда като такова действие, каквито са твърденията на касатора/. В хипотеза на иск, предявен от владелеца, правилото на чл. 84 ЗС във връзка с чл. 116 ЗЗД не намира приложение, тъй като ищецът не може сам да прекъсне собствената си придобивна давност. Именно в този смисъл са и изложените от въззивния съд съображения във връзка с предявената искова молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Така поставените въпроси всъщност са свързани с възприемането на фактическата обстановка от съда, както и с обсъждането на събраните по делото доказателства, поради което не могат да обусловят допускане на касационно обжалване. Четвъртият въпрос не е обуславящ за изхода на делото, поради което не може да обоснове достъп до касационен контрол. Същият и не кореспондира с данните по делото, тъй като ответницата се е снабдила с констативен нотариален акт преди предявяване на настоящата искова молба. Не е налице наведеното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като съществува трайна съдебна практика на ВКС по поставените въпроси, с която въззивното решение не влиза в противоречие, а жалбоподателят не излага съображения, които да налагат същата да бъде изоставена или променена, поради което касационно обжалване не следва да се допуска. Поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК - очевидна неправилност е обосновано с изводите на въззивния съд относно владението на имота /касаторът твърди, че не са ангажирани доказателства за упражнявана от ответницата фактическа власт в периода 2008 г.-2023 г./ и необсъждане на доводите, че имотът е бил ипотекиран от него през 2002 г. Явна необоснованост като порок не се разкрива директно от мотивите на обжалвания съдебен акт. Освен това, въпросът дали правото на собственост е принадлежало на лицето, в чиято тежест е учредена договорната ипотека, респ. чийто дълг се обезпечава с нея, е относим единствено към нейната действителност. С оглед изхода на делото касаторът дължи на ответницата по жалба направените разноски за касационното производство в размер на сумата 409,03 евро /за адвокатско възнаграждение/, представляваща равностойност на заплатените 800 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.