Определение № 1700 от 20.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 278/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ищеца по делото „Виваком България“ ЕАД (с предишно наименование „Българска телекомуникационна компания“ ЕАД) против решение № 372/06.11.2023г. по т.д.№ 382/2023г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 8/17.02.2023г. по т.д. № 22/2022г. на Окръжен съд - Смолян в частта, с която е отхвърлен искът на „Българска телекомуникационна компания“ ЕАД против община Чепеларе за осъждане на ответника да заплати на ищеца остатъка от цената по договора за неизпълнената част от същия /частично за периода 02.07.2020г. - 07.07.2020г. и още 46 месеца от 08.07.2020г. до 08.05.2024г./ в размер общо на 132 960 лева, претендиран на основание чл. 8.1.4 от договор от 16.12.2018г. за изграждане на система за електронно наблюдение на територията на община Чепеларе. Касаторът поддържа, че неправилно, поради иска отмяната му. Претендира и направените пред въззивна инстанция разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в минимален размер. Прави възражение за прекомерност на претендирано адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция над минималните размери от ответната страна. Ответникът по жалбата и по делото, община Чепеларе, в писмен отговор изразява становище, че липсват поставени правни въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, което не може да обоснове приложно поле на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не са налице формулирани касационни въпроси по обуславящите изхода на спора мотиви на въззивната инстанция и същите не са подкрепени с посочване на съдебна практика, на която обжалваното решение да противоречи, поради което не е налице основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Претендира направените по делото разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Апелативният състав е определил, че според изложеното в обстоятелствената част от исковата молба се претендира вземане за обезщетение за претърпени от ищеца вреди от развалянето поради неизпълнение на сключения между него и ответника договор от 16.12.2018г. за изграждане на система за електронно наблюдение на територията на община Чепеларе. Размерът на търсеното обезщетение е определен на 132 960 лева, представляващи пропуснати ползи от невъзможността ищецът да получава дължимото се месечно възнаграждение за целия срок на договора, т.е. за времето от развалянето му на 02.07.2020г. до 08.05.2024г. Съответно е посочено, че договореност за плащане на тази сума е постигната и в разпоредбата на чл. 8.1.4 от договора. Съдът е счел, че ищецът като изправна страна по договора се е възползвал от възможността да развали договора, както и да претендира обезщетение за евентуалните вреди от неосъщественото реално изпълнение. Прието е, че с чл.1.1 от договора ответникът е възложил на ищеца изграждане на система за електронно наблюдение. Същата според чл.1.2 е следвало да бъде въведена в експлоатация в срока по чл.2.2 от договора и поддържана от изпълнителя за срок от 60 месеца, считано от датата на приемането й. По отношение на поддръжката в договора е подчертано, че включва ремонт и/или замяна на дефектирали камери и техническите средства, посочени в Приложение № 1 от договор в срок от 7 дни от получаване на сигнала за техническия проблем, което е за сметка на изпълнителя. В чл.2.2. страните са се договорили, че договорът влиза в сила от подписването му, както и че срокът за предоставяне на услугите по същия е 60 месеца от подписване на приемо - предавателния протокол за приемане на системата от възложителя. В чл. 2.3 пък е посочено, че срокът за изграждане на системата е 60 работни дни от подписване на договора. Цената и начина на плащане са определени от страните в раздел III на договора. В чл. 3.1 се говори за общата стойност за изпълнение на договор от 144 000 лв. без ДДС /172 000 лв. с ДДС/. В т.3.2. е конкретизиран начина на образуване на тази цена, като е посочено, че цената на еднократната такса за активиране на електронната система за наблюдение е 0 лв., а цената на месечната абонамента такса за поддържане на същата е 2 400 лв. на месец без ДДС или 2880 лв. с ДДС. Посочено е още, че цените на стоките и услугите са определени на база ценовото предложение, неразделна част от договора, а плащането на цената е договорено ежемесечно след приключване на отчетния период в 15 дн. срок от издаване на фактурата. В ценовото си предложение ищецът е посочил, че предметът на обществената поръка, по която кандидатства е „изграждане на система за електронно наблюдение на територията на община Чепеларе“. Предложил е да изпълни предмета на обществената поръчка за цена в общ размер от 144 000 лв. без ДДС, като е направил и спомената разбивка от 0 лв. такса за активиране и 2 400 лв. без ДДС на месец такса за поддържане. Тази месечна такса умножена с посочения срок на договора от 60 месеца сочи, че общо дължимите месечни такси се равняват на договорената обща цена на предмета на обществената поръчка, т.е. на договора. След анализ на споменатите тестове от закона и във връзка с чл.1.1 и 1.2 от договора и ценовото предложение за цена на предмета на обществената поръчка от 144 000 лв. без ДДС, съдът е достигнал до извода, че същата касае именно действията по изграждане на системата, а уговорките за месечно плащане независимо от начина, по който са охарактеризирани от страните, реално са такива за разсрочване възнаграждението за свършената работа, т.е. с тях е уговорено то да стане факт не при приемане на работата, а на равни месечни вноски в срока на договора. С процесния договор изпълнителят е поел задължение по отношение на възложителя да извърши определени физически действия за изработване и поддържане на система за електронно наблюдение, поради което по отношение на него са счетени за приложими правилата на чл. 258 и сл. от ЗЗД. Задължението за изработка на системата е такова, което не може да се охарактеризира като такова за периодично или продължително изпълнение. Същевременно съдът е определил, че не така стоят нещата по отношение на задължението за поддържане на същата за период от 60 месеца. В тази връзка е съобразил влезлите в сила решения по гр. дело № 38/2021 на Районен съд - Чепеларе и това по т. дело № 22/ 2022 г. на Окръжен съд - Смолян, с които е присъдено заплащане на дължимото от ответника възнаграждение по процесния договор за периода до 02.07.2020г., когато договорът бил развален от страна на изпълнителя поради виновното неизпълнение на задължението за плащане на договорените месечни вноски от страна на възложителя, поради което с оглед формираната села на пресъдено нещо не може да се говори за обратно действие на развалянето. В тази връзка апелативният състав е приел, че с разпоредбата на чл. 8.1.4 от договора в действитеност страните са се разбрали, че при преустановяване действието на договора на някое от посочените по-горе основания за ответника възниква задължение да заплати сума равняваща се на неплатената част от разсрочената цена за изработване на системата за електронно наблюдение. Счел е тази разпоредба за съобразена с чл.266, ал.1, изр.1 ЗЗД и с чл.267, ал.1 ЗЗД, който намира приложение и при развалянето на договор за изработка в момент, при която част от възложените работи са приети от възложителя. Предвид изложеното решаващият състав е заключил, че това изключва възможността да се говори за нищожност на тази уговорка, поради противоречие с добрите нрави. Посочено е, че в този случай изработеното следва да остане в собственост на ответника. Същевременно съдът е констатирал, че по конкретния казус от приложения (на стр. 126 от делото) протокол се установява, че изградената система е демонтирана и предадена на изпълнителя. Въз основа на това съдът е достигнал до извода, че между страните по този договор е постигнато допълнително споразумение след сключването му, че след неговото разваляне ответникът не ще заплаща остатъка от дължимото възнаграждение, а ще върне системата на изпълнителя, поради което искът е счетен за неоснователен. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа допустимост на касационно обжалване на атакуваното решение с твърдения за неправилно приложение на чл.268 ЗЗД и тълкуване волята на страните по спорен въпрос, не на база на изрично изразената тяхна воля, обективирана в сключения договор, а на база предполагаемо допълнително споразумение с неясно съдържание. Същевременно касаторът се позовава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, предл. последно ГПК, като цитира следната съдебна практика: решение № 147/08.12.2009г. по ч.т.д. № 283/2009г. на I т.о. на ВКС, решение № 84/19.07.2011г. по т.д.№ 494/2010г. на II т.о. на ВКС, решение № 50083/06.10.2023г. по т.д. № 1565/2022г. на I т.о. на ВКС, решение № 156/15.11.2019г. по т.д. № 2875/2018г. на II т.о. на ВКС, решение № 942/10.12.2009г. по гр.д. № 4228/2008г. на V г.о. на ВКС, решение № 157/04.06.2013г. по гр.д. № 1013/2012г. на IV г.о. на ВКС. Касаторът обосновава твърдяната очевидна неправилност с това, че при изрично потвърдено разваляне на договор, поради виновно неизпълнение на ответника, съдът приема че не се дължи обезщетение на изправната страна по договора нито на законово, нито на договорно основание. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Липсва формулиран от касатора правен въпрос, поради което не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. Въпросът не може да бъде служебно извеждан от ВКС въз основа на оплакванията за неправилност на акта, с оглед диспозитивното начало на гражданския процес – Тълкувателно решение № 1/2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. С оглед липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, безпредметно е обсъждането на наведените допълнителни селективни критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. На последно място, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая, въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. С оглед изхода на делото, в полза на ответника по касацията следва да се присъдят направените от него разноски в размер на 4500 лева – заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно представени договор за правна защита и съдействия и платежно нареждане. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд