Определение № 2843 от 04.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3521/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Д. И. срещу решение № 496/08.05.2024 г. по гр. д. № 456/2024 г. на Окръжен съд Варна, с което е обезсилено решение № 4194/22.12.2023 г., постановено по гр. д. № 5390/2022 г. по описа на Районен съд – Варна, с което е отхвърлен предявеният от Т. Д. И. срещу Църква при старинен храм „Св. Успение Богородично“ - Варна, част от Българската православна църква, иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за установено между страните, че ответникът не е собственик на 197 кв. м. идеални части от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], целият с площ по скица 830 кв. м., находящ се в [населено място], [улица], при описани граници, като е отхвърлено и искането за отмяна по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК на нотариален акт № 24, том 3, рег. № 6509, д. № 378/2001 г. на нотариус И. М., с рег. № * на НК и нотариален акт № 49, том 2, рег. № 10976, д. № 231/2009 г. на нотариус Р. К., с рег. № * на НК и е прекратено производството по делото. Решението е постановено при участието на община Варна като трето лице-помагач на страната на ищцата. В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „дължи ли съдът произнасяне с мотиви по всички аргументи на страната, като обсъди всеки от тях поотделно и заяви защо го приема за основателен; следва ли съдът при постановяване на решението си да обсъди всички относими към спора доказателства, доводи и възражения на страните, съгласно изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК, включително в тяхната съвкупност“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с ТР № 35/14.06.1971 г. на ОСГК на ВС; решение № 31 от 17.02.1999 г. по гр. д. №616/1998 г. на ВКС; решение № 43/05.042013 г. по гр. д. № 802/2012 г. на ВКС, второ г. о., решение № 112/02.05.2017 год. по гр. д. № 3356/2016 год. на ВКС, четвърто г. о., решение № 25/23.07.2019 год. на ВКС по гр. д. № 2299/2018 год. на ВКС; решение № 50/22.05.2019 год. по гр. д. № 1441/2018 год. на ВКС, първо г. о., решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. 1857/2010 г. на ВКС, четвърто г. о.; решение № 21/26.02.2021 год. по гр. д. № 2029/2020 год. на ВКС; решение № 256/07.01.2021 год. по гр. д. № 4293/2019 год.; решение № 60142/ 24.11.2021 г. по гр. д. № 566/2021 г. и други; 2. „Налице ли е правен интерес от отрицателен установителен иск срещу съсобственик с налични титули за собственост, по които правата са спорни, върху идеална част от парцел, в който съсобственик е и общината, с оглед на възможността за административен ред за прекратяване на съсобствеността?“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с ТР № 8/2013 год. по т. д. № 8/2012 год. на ОСГТК на ВКС. Във връзка с втория въпрос се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба – Църква при старинен храм „Св. Успение Богородично“ - Варна изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Третото лице – помагач община Варна не взема становище. Касационната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните: Производството по делото е образувано по предявен от Т. Д. И. срещу Църква при старинен храм „Св. Успение Богородично“ - Варна отрицателен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК. По делото е установено, че ищцата е собственик на 220,84 кв. м. ид. ч. от процесния поземлен имот, които е придобила по силата на два договора за покупко-продажба, сключени с Община Варна, притежаваща преди сделките 358/860 кв. м. ид. ч. от имота. Съдът констатирал, че правният си интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост срещу ответника - Църква при старинен храм „Св. Успение Богородично“ – Варна, ищцата е обосновала със следните твърдения: на първо място е посочила, че ответникът се легитимира като собственик на 197 кв. м. ид. ч. от процесния имот, като правото му е удостоверено с констативен нотариален акт от 1948 г. Посочила е, че оспорва правото му на собственост върху тези идеални части. На следващо място е въвела твърдението, че е подала заявление до Община Варна да закупи и останалите й до 358/860 кв. м. ид. ч. от имота, притежавани от общината, но е получила отговор, че към този имот „интерес проявява и ответника“. Правният интерес е обоснован именно с възможността да изкупи идеалните части на Община Варна. Съобразено е представеното по делото писмо от Община Варна от 07.05.2014 г., изпратено по повод искането на ищцата да бъде ликвидирана съсобствеността върху имота, в което е посочено, че тя се явява съсобственик с други физически лица: Господин С. Г., Е. А. М., М. Я. Н., П. П. С., Л. Г. Г., както и с Църковното настоятелство на храм „Св. Успение Богородично“. За да обоснове направеният извод за недопустимост на предявения иск, поради липса на правен интерес, съдът е съобразил дадените указания с Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г., съгласно които правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора. В конкретния случай е отчетено, че предмет на спора са идеалните части на ответника от имота и ищцата би имала правен интерес от иска, ако за нея съществува реална възможност да придобие именно идеалните части на ответника, а не такива на друг съсобственик. Констатирано е, че в исковата молба ищцата е заявила единствено желанието си да изкупи оставащите идеални части на Община Варна до първоначално притежаваните от нея 358/860 кв. м. ид. ч., а не и евентуално полагащите й се такива, за които ответникът се легитимира като собственик. Прието е още, че дори и принципно да се приеме за обоснован правният интерес от оспорване на собствеността на идеалните части на ответника за ищцата не е налице реална и сигурна възможност да придобие идеалните части на Община Варна в случай на отричане правата на ответника с влязло в сила съдебно решение. Преценката е извършена въз основа разясненията, дадени в ТР № 3/25.10.2022 г. по тълк. д. № 3/2021 г. на ОСГК на ВКС. В тази връзка е съобразено, че съгласно чл. 36, ал. 1 ЗОбС прекратяването на съсобственост върху имоти между общината, държавата, физически лица или юридически лица се извършва след решение на общинския съвет по ред, определен с наредбата по чл. 8, ал. 2, като съгласно чл. 27 от Наредба на ОбС Варна за реда за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество /НРПУРОИ/, прекратяването на съсобственост върху недвижими имоти, собственост на общината и трети лица, се извършва по предложение на съсобствениците до Кмета на Общината или по инициатива на Кмета на Общината след решение на общинския съвет, като един от предвидените начини е чрез продажба на частта на общината (т. 2). Прието е, че според граматическото тълкуване на текста на посочената разпоредба, в който е използвано множествено число, се налагал извода, че възможността за прекратяването на съсобствеността с общината не е предвидено по искане на един съсобственик, а на всички съсобственици /извън общината/. Констатирано е, че в конкретния случай по делото липсват данни за подписани такива декларации от страна на останалите съсобственици, а освен това е посочено, че за Община Варна не съществува задължение да прекрати съсобствеността по искания от ищцата начин, като до продажба в нейна полза би се стигнало едва след евентуално решение на Общинския съвет в тази насока. Въз основа на изложеното е направено заключението, че дори и в настоящото производство по иска на ищцата да бъдат отречени правата на ответника в процесния имот, за нея не съществувала сигурна възможност да придобие идеалните части на общината. С оглед това е прието, че за жалбоподателката липсвал правен интерес от предявения иск. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Първият поставен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивният съд да обсъди всички аргументи на страната, както и всички относими към спора доказателства, доводи и възражения на страните, е обуславящ за изхода на спора. Същият е свързан с наведени от касатора оплаквания, че при постановяване на обжалвания акт съдът не е съобразил обстоятелства, обосноваващи правния интерес на ищцата от предявения иск, като например: прекратяването на съсобствеността е възможно и по административен ред, освен по исков път, което не е ограничено във времето и което съществено зависи от правата на останалите съсобственици, както и интересът да е ясно кои са съсобствениците, с оглед на управлението на правото на ползване върху мястото, както и създадените титули за собственост от страна на ответника. Не се установява наличието на противоречие със сочената от касатора съдебна практика. Видно от мотивите на обжалвания акт, въззивният съд е обсъдил всички доводи и възражения на страните, като въз основа на тях е изложил своите правни изводи. Поставеният втори въпрос, отнасящ се до наличието на правен интерес от отрицателен установителен иск срещу съсобственик с налични титули за собственост, по които правата са спорни, е обуславящ за изхода на спора. Не се установява соченото от касатора противоречие с тълкувателно решение № 8/2013 година по тълк. дело 8/2013 год. на ОСГТК на ВКС. Според т. 1 от тълкувателния акт правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В производството по този иск ищецът доказва фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът – фактите, от които произтича правото му. При липса на правен интерес производството по делото се прекратява. В обжалваното въззивно решение е обоснован извод именно за липса на такъв интерес. Преценката на правния интерес е извършена съгласно разясненията, дадени в ТР № 3/25.10.2022 г. по тълк. д. № 3/2021 г. на ОСГК на ВКС въз основа на твърденията в исковата молба, правните последици на съдебното решение, противопоставимостта му на неучаствалите в процеса други съсобственици на имота. Тази преценка е винаги конкретна, основана на съдържащите се в исковата молба твърдения, като нейната цел е да се съобрази дали при уважаването на иска ще бъде дадена защита на субективното право, което ищецът твърди, че притежава. При това следва да бъде взето предвид доколко както съществуването, така и реализацията на притежаваното от ищеца право се засяга от правото на ответника. Преценката трябва да бъде направена с оглед отношенията между страните по спора, тъй като между тях ще се разпростре силата на пресъдено нещо. В този смисъл въз основа на съдържащите се в мотивите на тълкувателното решение съображения, в практиката си ВКС е достигнал до изводите, че за да прецени дали изложените в исковата молба твърдения обуславят правен интерес от отрицателен установителен иск, съдът следва да ги квалифицира и да прецени доколко решението по делото ще рефлектира върху правната сфера на ищеца и ще постигне целения от него резултат (решение № 165/13.11.2023 г. по гр. д. № 296/2023 г. на ВКС, първо г. о.). В случая такъв резултат не би се постигнал, с оглед на което са и изведени решаващите мотиви на въззивния съд. Не се установява и наличието на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Жалбоподателката не е обосновала соченото основание съгласно дадените указания в т. 4 от TP № 1 /19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: не е посочила кои норми са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по тълкуването им, нито коя съдебна практика е неправилна или остаряла и се нуждае от осъвременяване; не е посочила и настъпили изменения в законодателството или обществените условия. В обобщение, не са налице основанията за допускане на касационно обжалване. При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касационната жалба сторените разноски за адвокатска защита в касационното производство в размер на 1 060 лв. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение